Днес внуците на Димитър Христов от Рогош се усмихват недоверчиво, когато дядо им казва, че през 1989 и 1990 е имал валутна сметка и е получавал част от заплатата си в долари. По-интересното е, че дори Красимир Кумчев, тогавашен председател на ТКЗС в селото и инициатор на тази идея, казва: "И на мен не ми се вярва, като се сетя, ама стана."
Долари тогава са виждали в Кореком, печелиха ги само лекари и инженери, работещи в страни в Северна Африка през външно търговски обединения, и на Магурата при чейнчаджиите, които периодично биваха затваряни.
Знаем за селското стопанство преди колективизацията, знаем и за времето след нея, знаем и за ликвидацията по-късно. Но ето, че има един много кратък период, в който нещата са изглеждали другояче. Поне за тримата овчари от Рогош, чийто пример са искали да последват мнозина други от страната, но така и са останали единствени.
През януари 1989-та правителството издава Указ 56, който отваря вратата за частната инициатива, на 15 февруари приема правилника за неговото прилагане, а на 25 февруари, когато указът е обнародван в Държавен вестник, в съда вече има опашки от хора, които искат да регистрират фирми. Това е първата лястовичка на пазарната икономика у нас, мотивите за неговото създаване са далеч по-сложни от наглед добре замисленото поощряване на предприемчивите, ефектът му като цяло е отворена врата за изнасяне на валутен капитал от страната и това и става. Сред обикновените хора, обаче, той на момента изиграва ролята на старт и отпушване на отдавна подтискани и укривани дейности и услуги, които вече могат да бъдат законни. По този указ изникнаха много бързо първите ресторанти, ателиета за услуги, работилници.
В ТКЗС-то на село Рогош пък овцете са били дадени на аренда. Красимир Кумчев, тогава 30 годишен, разказва: " Имахме тогава 4 000 овце в стопанството, бяха на загуба стадата - към 300 000 лв. Реших по указ 56 да дам стадата на овчарите на аренда на 100% - всички приходи са техни, но и всички разходи. Изнасяхме живи агнета за Арабския полуостров и Гърция, до цент всички долари, които дотогава отиваха във външно търговското обединение, бяха превеждани на сметките на овчарите".
Идеята е съвсем новаторска, крие шансове, но и опасности. Когато ги убеждава да работят за себе си по този начин, Кумчев обещава на овчарите да скъса новите договори в края на годината, ако доходите са по-малко от предишните и да преизчисли и им плати работата по стария начин.
В края на първата година те получават десет пъти по-висока заплата. Така става и през 1990-та, а през 1991 ТКЗС-то е ликвидирано, овцете са върнати на хората по една, две, пет - с колкото навремето са влизали в стопанството и цялата организация остава в миналото като спомен, който дори участниците в историята днес считат за невероятен.
Недоверието в началото е било голямо. Тъкмо се убедили овчарите, че ще ги бъде по тоя начин, тъкмо им отворили валутни сметки, край тях се завъртял партийният секретар на селото. "Вие долари виждали ли сте?" "Не сме"." Ами кой ще ви ги даде, гледайте да си вземете левовете". Било зима, работа по полето няма, прасетата заклани, виното готово - отвел току що навлезли в частната инициатива овчари и се изпонапили. И не отишли при овцете. Така се наложило да се събират хора от растениевъдството, за да ги издоят...
Промяната в нагласата станала веднага, разказва Димитър Христов: "Дотогава в ТКЗС-то работата беше - айде, айде, да мине, пък каквото ще, ама като стана въпрос за лични облаги, застъпихме яката. Няма тук-там и айде, отиваме си в къщи- ама умряло агнето, живо, карай. Няма, започнахме яко, денонощно. И работата наистина се отплати."
Красимир Кумчев пък си спомня магаретата. Не само трите магарета на овчарите, ами още едно-две на техни близки, негласно били зачислени на храна при овцете. Това го дразнело, защото фуражът е един, ама така и не могъл да ги накара да ги махнат оттам. Е, след като работата станала частна, магаретата се изпарили за една нощ. Всяка седмица само вкарвали по едно, за да доставят с него фураж с каруца- и тук направили икономия, по-евтино излизало от камион. Така валутната афера на тримата овчари, от които жив е да разказва само Димитър Христов, довела до годишни заплати, равни на днешни 120 000-170 000 лв. Единият купил апартамент на децата си, другият лека кола, а бай Димитър разделил зелените си спестявания и ги дал на двамата си зетьове с думите: "Да помните кога дядо ви е бил овчар в Рогош".
Димитър Христов е чичо на починалия преди време лидер на КНСБ д-р Желязко Христов. По време на социализма и баща му, и брат му са лежали в Белене.
"Много колеги от страната дойдоха да видят как го правим и се канеха и те да го въведат в стопанствата, но така или иначе никой не го направи и ние останахме единствени", казва Красимир Кумчев, който до днес е известен и печеливш агропроизводител и консултант.
Приходите от продажба на живи агнета в долари са влизали във валутните сметки на овчарите в същия размер, в който са били изплащани от купувачите. Удръжки няма, не се отразяват и на пенсиите им. Остават екзотичен спомен от времето, когато историята е кривнала малко встрани - толкова за кратко, че дори не е за вярване.
