Днес оркестри свирят, цветя и венци се полагат на други места в Пловдив. Част от празника протича дори на Централни гробища, но не тук.
А може би точно поле 50 А е мястото, където са останали истинските знаци от хора със съществен принос и за Освобождението на България, и за нейното съграждане след това. Това поле е в източната част на гробищата, вече закътано и отдалечено. В годините там са намерили вечен покой и хора от по-късни времена, но личат и с просто око паметниците на онези, чиито имена са останали в историята. И е добре поне днес да си спомним за тях извън официалните речи и церемонии.
Да започнем с Руската братска могила - така се води в регистрите на гробищния парк гробът на руските воини, загинали при освобождението на Пловдив в началото на януари 1878-ма и по-късно, до юни.
Малцина знаят за този паметник, допреди няколко години той е бил поддържан, вече не. На гърба му пише "Незабвенному товарищу", а в гроба са положени останките на артилерийския капитан от Лейбгвардейски литовски полк Георги Барбович, загинал на 8 май, вече по време на окупационното управление на града. На паметна плоча са изписани имената и на останалите. Двама, само с фамилни имен а- Раков и Разбицкий, унтерофицери от Лейбгвардейски хусарски полк, са били убити два дни преди превземането на Пловдив при рекогносцировка. В момента Историческият музей реставрира паметната плоча с техните имена, която се намира в Кършияка.
В сражението при Караагач, днешното село Брестник, са загинали и почиват тук поручик Валентин Богуцкий и ротмистър Николай Кобилински. От раните си в това сражение умират малко по-късно подпоручик Максим Камович и Игнатий Ячиновски. На същата дата, 22 януари, пак от рани след сражението при Караагач умира и корнет Теодор Оксхолм, датски поданик от 9-ти Хусарски Киевски полк.
Останките на хора, на цели родове, допринесли за въздигането на българската държава, лежат под забележителни паметници наоколо. Тук е гробът на първия кмет на Пловдив, назначен веднага след Освобождението от Временното руско управление.
Атанас Самоковлиев е избран измежду градските първенци, свикани от генерал-лейтенант Николай Веляминов. Той поема длъжността на 12 януари 1878-ма, но само след два месеца вижда, че не е по силите му и се отказва. След обявяването на Съединението той влиза в състава на Временното правителство от 6 септември 1885и е избран за народен представител в две Народни събрания, второто - Велико. Самоковлиев е сред учредителите на пловдивската Търговско-индустриална камара през 1895 г. Той умира през 1905 г.
Тук е гробът на Гьока Павлов, чиито наследници още са живи, а преди години участваха и в местната власт. Роден в Сопот през 1836 година, той остава сирак като малък. След емиграция в Русия, участва в Кримската война, където е ранен. Завръща се в България, развива търговия из цялата Османска империя. Продава предимно коне. Гьока Павлов е другар и съратник на Васил Левски, председател е на Сопотския частен революционен комитет, участва дейно в подготовката на Априлското въстание. По време на Руско-турската война е един от главните организатори на отбраната на Сопот, а после подпомага и бягството на сопотчани през Балкана. Помага с пари на училищата в Сопот. След Освобождението се заселва в Пловдив, жени се два пъти и има 8 деца.
Любопитна подробност за него е, че е братовчед на Иван Вазов, с баща му - Минчо Вазов, живеят в разделена обща къща. В един момент преди Освобождението се скарват заради една незаконно построена плевня на два етажа. Това става още преди Освобождението, братовчедите отнасят въпроса до турски съд, който отсъжда в полза на Минчо Вазов, издигнал плевнята, но впоследствие висшата инстанция - Духовния съд в Цариград, решава в полза на Гьока Павлов и той събаря плевнята... Историята отдавна е покрила всички тези подробности, остава приносът, а той е безспорен.
В поле 50 А на Централни гробища в Пловдив лежи и Недко Дончов Каблешков. Това е един забележителен човек, свързал живота си изцяло с Пловдив. Той произхожда от Каблешковия род, братовчед е на революционера Тодор Каблешков.
Недко Каблешков малък е останал сирак, но под закрилата на женското благотворително дружество "Благовещение" в Копривщица е изпратен да учи в българо-католическата гимназия в Одрин, по-късно завършва правни и политически науки в университета в Лвов, Украйна. Когато се завръща в България, е назначен за член на Пловдивския окръжен съд, където е прокурор. После става адвокат.
Недко Каблешков е останал в паметта на Пловдив не само като много способен юрист, но и като писател и общественик. Той е председател на Върховния комитет на благотворителността в Пловдив и на ръководството на благотворителния дом на Кудооглу. Заема този пост цели 18 години. Каблешков е и председател на Дружеството на пловдивските журналисти в годините от 1926 до 1936 година, публицист и оратор с национално за времето си значение. Той основава органа на дружеството "Пловдивски вестник". Сред каузите, за които работи, са и целите на поборническо-опълченското дружество, в по-късни времена като юрист на пловдивската еврейска общност, той участва в спасяването на евреите през 1943 година. Още много неща могат да се кажат за човека, чиито останки лежат тук. Той оставя и четири книги- "Априлското въстание", "Страшната народна злочестина", "Горко на победените" и "Адвокатът общественик и неговият морал".
Друго забележително име в поле 50 А е д-р Стоян Чомаков - първият градски лекар в Пловдив от 1848 до 1860 година, общественик, политик и виден борец за църковна независимост. В неговия дом в момента се помещава постоянната експозиция на Златю Бояджиев на Градската художествена галерия. Завършил медицина и специализирал хирургия във Франция, той се завръща в Пловдив и малко след това обявява ярката си позиция в полза на обучението на български език в училищата, в които по това време се е преподавало на гръцки. Той участва активно в църковните борби, организира свикването на общобългарски събор в Цариград през 1861, бори се активно за независима от Цариградската патриаршия българска църква.
На паметника на Найден Геров е изписано "Бивш императорски руски вице консул в Пловдив 1857-1877 г". В историята Найден Геров остава, обаче, като писател, езиковед, фолклорист, създател на едно от първите класни училища в България. Той е автор на "Речник на блъгарский язик с тлъкувание речити на блъгарски и руски" (1895 – 1904). Заема този пост, след като приема руско поданство през 1845 година. Богата е неговата биография, с много исторически събития е свързан, но има едно, в което наистина е пръв и то е живо и днес. По инициатива на Найден Геров за първи път на 11 май 1851 година в Епархийското училище "Св. св. Кирил и Методий" в Пловдив се организира празник на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен и Лом.
В плеядата исторически гробове в поле 50 А е и гробът на капитан Райчо - единствената жертва на Съединението.
Като дете Райчо Николов живее в Русе, по време на Кримската война само на 13 години преплува река Дунав и занася ценни сведения на руското командване относно движението на османската войска. За това е награден с медал "За усърдие". Завършва руско военно училище, служи в руската армия и е възведен в потомствен дворянин. Капитан Райчо Николов участва в Сръбско-турската война през 1876, а през Руско- турската война е офицер в Българското опълчение. Той е командир на I-а рота от IV-а Опълченска дружина и участва в бойни действия. След Освобождението на България остава на служба в милицията на Източна Румелия. Автор е на първия български военен устав – Закон за българските войници, отпечатан през 1877 година в Плоещ в печатницата на Асен Д. Паничков. Николов участва в подготовката на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Убит е в Пловдив по време на извършване на Съединението на 6 септември 1885 г. Застрелян е пред тогавашната централна поща на града, докато преследва корумпиран чиновник. Негова паметна плоча има на мястото на убийството до Джумаята.
Историята на града преди и след Освобождението наднича и от единствения паметник с плоча на гръцки език и бюст с фес. Той е на Атанас Гюмюшгердан, пето поколение на рода, управлявал града и оглавявал списъка на първенците му. Тяхна е втората текстилна фабрика в България, построена през 1847 година между днешните села Първенец и Храбрино. Днес от нея са останали само разрушени зидове, но навремето си е била изключително силна. Там са се произвеждали вълнени платове за униформите на турската армия, пазарът бил необятен.
Сложна е историята на този род, в него има и непреодолими противоборства, и убийство. Тримата братя - Михалаки, Димитър и Георги, основали фабриката, вървели в съвсем различни посоки. Михалаки бил крайно амбициозен, мачкал работниците си, оглавил гръцката борба срещу пробуждащото се българско самосъзнание. Димитър, от своя страна, става един от поборниците за съграждане на българска църква в Цариград. Третият брат - Георги, не издържал на натрупващото се напрежение и напуснал фабриката. Конфликтът между Михалаки и Димитър ставал неминуем. В това време тормозените от Михалаки родопчани решили да го премахнат и изпратили човек да го убие. Той, обаче, не го познавал в лице и, вместо него, застрелял Димитър.
На тези няколко квадрата гробищна площ се крие истинска историческа драма, която има и своя много странен финал. Когато умира последният от знатния род - Атанас, общински съветник и народен представител, на погребението му се стичат стотици хора. В последния момент, преди да затворят ковчега, им се сторило, че той е жив. Оставили го за една нощ в параклиса и го положили в земята на другия ден, когато се уверили, че е мъртъв. Случая описва историкът Владимир Балчев, който споменава, че в този период имало няколко случая, в които възниквала подобна ситуация заради некадърни фелдшери.
Още едно известно име, останало в историята след Освобождението и увенчало надгробна плоча тук, е това на д-р Васил К. Пеев. Роден през 1887 година в Пловдив, той е син на първия изборен кмет на града - Костаки Пеев. Завършва право и работи като адвокат в Пловдив. Д-р Пеев развива много сериозна обществена дейност - той е училищен настоятел, окръжен съветник, член на дружеството "Приятели на музиката", поддръжник на туристическото движение и активен деятел на Археологическото дружество в Пловдив. Един от хората, на които съвременният град дължи много.
И на днешния ден, когато погледите ни са обърнати назад към историята на България, е добре да си спомним за битките, пораженията и победите на хората, които са били активна част от нейното създаване. И може би да си зададем въпроса ние с какво ще допринесем...
Автор: Веселина Божилова
