Калоян Куманов е артист, музикант и виртуоз с акордеона. Повече от 10 години той живее в Испания, където преподава акордеон, пиано, солфеж и хор в консерваторията Liсеu (Лиceу) в Барселона. Преди 5 години се връща в България, за да създава музика тук.
Калоян ни представя пилотния си сингъл "Lеyеndа" по мотиви от "Аsturiаs" - класиката на испанския композитор Иcaк Aлбeниc, на която той придава ново, модерно звучене. С него разговаряме за музиката, вдъхновението, мечтите и пътя към дома.
- Кога започна твоята любов към музиката?
От много малък, първата ми снимка с акордеона е на 2 години. По-късно вече съм си играл с една туба и съм ходил навсякъде с нея. После се отдадох и на още една моя страст – футбола, но там се занимавам непрофесионално и до ден днешен продължавам да играя и си нося контузиите.
Бях 5-ти или 6-ти клас, когато започнах сериозно да се занимавам с акордеона. Вкъщи ме молеха да ми вземат учител, но аз си мислех, че ще ставам Стоичков тогава, беше ми голяма страст футбола. Взеха учител на брат ми и когато видях първите часове много ми хареса. И казах на баща ми „тате може ли и за мен да плащаш“ и няма да му забравя физиономията – беше хем доволен, хем облекчен, че съм пожелал, защото бяха големи мъки, няколко години.
- Родители ти също ли са музиканти?
– Не, но майка ми е голям талант, тя има певчески данни и може би са се прехвърлили на нас с брат ми.
- Как успя да развиеш този свои талант и кога пътят те отведе в Испания?
След случката с частния урок не съм спирал. Само с това съм се занимавал – музикално училище, после в Музикалната академия в Пловдив завърших музикална педагогика и акордеон. След това вече исках да отида в Западна Европа и там да концертирам, поради обясними причини, най-вече концертната дейност.
Смея да кажа, че съм свирил в едни от най-известните зали в Европа и се гордея от този факт, защото съм с акордеон. Има много кларнетисти, пианисти, цигулари, които имат поприще с инструментите си, докато акордеонът е инструмент за избраните. Не всеки продължава. Това е може би единственият инструмент, който няма държавен официален оркестър. И е много трудно да продължиш да го свириш.
Така отидох в Барселона и определено се влюбих в този град и продължавам да съм влюбен. Едно е да го опознаеш като турист и друго е да заживееш там, на мен ми хареса и като турист и после като заживях там. Имах 11 прекрасни години, в които научих много и успях да свиря на много места.
- Но все пак решаваш да се върнеш обратно в България. Защо?
Всички ме питат защо съм се върнал, защото приятелите ми и моето обкръжение знаят къде работих, все пак бях в най-голямата консерватория там, към театър „Лисеу“, там преподавах от самото начало, бях солист в двата централни акордеонни оркестъра. Защо реших да се върна при положение, че всичко ми беше уредено там и просто трябваше да си "катъркам" – концерти, хубава заплата, много бях уважаван и продължавам да съм, но вече не живея там.
Позволи ми да ти разкажа една кратка история. Последната година свирихме на една експедиция от Лос Анджелис и в програмата имаше мои аранжименти. След концерта, явно много им е харесало, искаха да се запознаят с мен, защото бях единственият българин в оркестъра и все пак са мои аранжиментите, те бяха на фолклорна основа, естествено в класически вариант.
Отидох след концерта да се запозная с делегацията и те ми предложиха работа в Лос Анджелис – нови музикални школи, които откриват. Имах възможност да отида в Америка, да остана в Испания или да се върна в България и аз избрах да се върна в България.
Това беше може би последната капка, която ме убеди да се прибера – начинът, по който ме представиха: „Това е Калоян Куманов, той е толкова добър, защото е в нашите редици вече 10-11 години“. Аз много добре им познавам манталитета, те винаги дърпат към тях и аз не се оставих и им казах: „Не, не, аз ако съм ви направил впечатление се радвам, но съм добър не само защото съм тук, а защото съм бил и в България, завършил съм там музикално училище, консерватория, после съм се доразвил тук, но всичко е изиграло роля в моето развитие“.
И след концерта се замислих – „Да, имам си всичко тук, обаче съм наемник, какво правя аз за моята страна“ и си казах: „Знам, че ще ми е трудно, обаче ще направя всичко възможно да се върна и да го правя в България. Знам че ще е по друг начин и няма нищо общо, но това беше последната капка“. Затова се прибрах.
Може да звучи прекалено патриотично, не съм от тези, които ще тръгнат да развяват знамена, но не ми давайте и уроци по българщина. Оставих всичко и се прибрах на нищо, буквално на нищо – нямах нито работа, нито нищо. Но започнаха да се случват нещата до пандемията, когато поспряха.
- Предложението за Лос Анджелис и американската мечта не те ли поблазни?
Не. Когато заминах за Барселона, аз отидох с надеждата да остана там и направих всичко възможно да се реализирам и се случиха нещата. Имах просто много късмет, не само че бях подготвен. Явно си го нося. С годините като виждаш хората как живеят там и колко много ценят тяхното и ти започваш да цениш тяхното и си казваш „а защо не започна да ценя и нашето“ и затова се прибрах. Американката мечта ми е малко отживяла вече.
- Ти имаш свои собствен почерк и стил, и придаваш на този инструмент различно звучене, свирейки класически произведения. Как го правиш?
Аз съм си странен по принцип. От Добрич съм и като започнаха да ме виждат по телевизора, една съседка казала на майка ми: „това дете Калоян от малък все странно, все различно“. Мисълта ми е, че аз правя музиката така както я усещам. Не отричам, че дълги години в развитието си съм имал момент на копиране, обаче в един момент осъзнаваш, че си имаш твой път и трябва да го следваш.
Колкото до класическия вариант на акордеона, той си е класически инструмент, създаден в Австрия. Просто в много държави, не само в България, и в Румъния, цяла Източна Европа, Балканите, Ирландия, Шотландия, той се използва за фолклорна музика. Франция дори го използва в техните валсове, пак е вид фолклор. Може би затова хората го познават повече като фолклорен, но той си е класически инструмент. И проблемът според мен е, че няма класически акордеонен оркестър, за да има друго усещане в хората. Те го познават от метрото, а то не е оттам. То има и цигулари в метрото, обаче тях ги знаят и от симфоничните оркестри.
- Вече няколко години си в България и се опитваш да промениш отношението на хората към акордеона. Правиш го и в новата си песен "Lеyеndа". Разкажи ни повече за този проект и какво още предстои.
Не знам дали се опитвам просто правя музиката, както я виждам и усещам. Винаги съм гледал да се обградя от можещи хора, ако може даже по-добри от мен. В този проект специално „Lеyеndа“ съм най-слабият.
Този проект е много красив и ми е в главата от много време. Първите седмици, когато отидох в Барселона, чух тази пиеса на Иcaк Aлбeниc (прaдядoтo нa Cecилия Caркoзи, бел. ред.). Тя е писана за пиано, но там всички я свирят с китари. Слушах я в много варианти. Те я правят и с кастанети, но аз тази пиеса я чувах във варианта, в който съм я направил сега и винаги в главата ми е било така. Ровил съм се много в Youtube, никой не се е сетил да я направи както аз, а тя просто си върви така.
12 години ми седи в главата, че ще го направя, обаче от проект в проект все не успявах. Когато настъпи тази пандемия, не искам да бъда поетичен, обаче казват, че в най-трудните моменти истинските хора им идва сила. На мен явно ми дойдоха някакви сили и се мобилизирах. Моето семейство винаги е казвало: „На теб, когато ти е трудно, ти е най-хубаво“. Сега узря тази идея и трябваше да се случи.
Обадих се първо на Ево Демирев, който свири кийбордите в това парче, ние двамата направихме аранжимента, после естествено Стунджи с барабани и накрая Ангел Дюлгeрoв, той е много известен китарист, работи с Любо Киров и Лили Иванова. Изобщо и тримата са страхотни музиканти. Аз съм ги слушал много и съм ги избрал неслучайно, защото знаех, че те ще предадат точно това, което искам.
Те не го знаят, но аз съм много капризен и прекалявам с изпипването на детайлите. Дадох парчето първо на Ево, той ми даде първия вариант и аз му казах: „Ей, това е, просто не пипай нищо“, отидох при Стунджи – същата работа. Аз не се ръководя много от имена, защото ако не ми хареса ще им кажа. То не е, че не може някой, просто го чува по-различен начин. А тук имаше сглобка, магия се получи. После говорих с Ангел, той сложи едни китари, които аз не си ги представях така, но стана по-добре от това, което си представях. Свързах се и с Юлиан Янев, той направи мастеринга и микса. Много добре се работи с него, много работа свърши.
Накрая като отидохме на клипа – Жоро Ставрев. И му казах: "Искам да има балерина – Лиляна Попова от Държавна опера Пловдив. Тя изигра голяма роля в клипа. Една запустяла фабрика намерих, искам да има огън и всичко останало е от теб". И той разви тези 2-3 малки идеи. Много добре работихме. Много обичам да работя с такива хора – ти му казваш нещо и той го доразвива. А ако не му харесва, ще ти каже, че няма да стане. В крайна сметка резултатът е налице, всички се чувстваха много добре.
- Как обаче чисто финансово един артист и музикант се издържа в България?
Преди 2020 г. беше по-лесно, защото имаше повече участия. Пак казвам акордеонът е различен, има по-малка аудитория, въпреки че смея да твърдя, че съм търсен и съм добре. Но след 2020 г. всичко много се ограничи и е трудничко. Гледам колегите – някои изнемогват, някои успяват да позакърпят нещата, но е сложно.
- За какво мечтаеш?
Ще ти кажа музикално, другото няма да ти го кажа. Искам музикално да ми се случват нещата както са се случвали досега, да съм жив и здрав, защото бълвам от идеи, които искам да реализирам. За това мечтая. По принцип много напред не гледам. Сега в главата ми са няколко пиеси и парчета, които искам да запиша – пак много различни от всичко, което се прави, обаче се изисква време, а аз съм малко нетърпелив. Осъзнавам го всичко, че ако избързам или ако го насиля – няма да се получи, но ей там ми е борбата.
- Определяш ли се като късметлия?
Да. Вярвам в Бог, не знам това ли е. Късметлия съм, но и изстрадвам много. Не ми личи, знам. Така обърквам хората, те си мислят, че всичко ей така ми се е случило. Двойно ми се случва и от лошото и от доброто, и наистина е двойно. Може би съм такъв силен характер.
Ето пример. Поканиха ме в един много хубав спектакъл с Люси Дяковска, много класен, и аз съм солистът долу. Девет дни преди спектакъла аз си счупих пръста, никой не знае какво съм изживял. Бях с гипс и свирих със счупен пръст. Да, после те гледат на сцената и ти си усмихнат. Трудът си е труд, има го много, но аз не го смятам за труд, щом е свързано с музиката и акордеона. Ако трябва да замествам сервитьор за половин час ще ми се стори като цял ден и що табли ще изтърва, но ако трябва да свиря 4 часа – ще свиря без проблем.
Интервю на Габриела Андреева
