Рожденото име на великия американски композитор Джордж Гершуин е Якоб Гершуиц, а по произход е руски евреин. Твърди се, че неговият magnum opus “Порги и бес” е основан на мотиви от руско-украинския музикален фолклор и по-конкретно детски приспивни песни. Всеки съмняващ се може да изслуша последователно „Summertime” и „Подмосковные вечера”.
Гершуин твори музика само около 15 години. За това кратко време е автор на десетки оркестрални творби и мюзикъли, две опери и няколко музикални произведения на филми. Огромният му принос към американското и световното музикално културно наследство е, че синтезира опера с джаз. Разпространеното мнение за джаза е, че произхожда от африканската музикална култура – рагтайм и блус, но е и повлиян от френските салонни кадрили. Въпреки „аристократичната” си съставка, в началото на 20ти век джазът е субкултурна, „черна” музика. Преди 1920 г. джаз се е изпълнявал в ъндърграунд заведения със съмнителна репутация – бардаци и вертепи. Комбинирането на класическа музика и джаз има не само музикални, но и обществено-културни последствия. Гершуин „превръща джаза от улично момиче в почтена дама“, афроамериканската култура изгрява на сцената на Карнеги хол.
В годините след 1920 в САЩ в разцвета на силите си идват поколения афроамериканци, които са родени след 1865 г, когато се приема отменящата робството Тринайсетата поправка на Конституцията на САЩ. Нещо повече, след Петнадесетата поправка от 1870 г. те вече могат да гласуват. Въпреки че продължават да живеят в дискриминационна среда и с редица ограничения, това вече са свободнородени, оправомощени американски граждани, познаващи идеите на ранните афроамерикански борци за граждански права (Букър Т Уошингтън и УЕБ дьо Боа). 20те години на миналия век е и времето, когато започва разцвета на джаза. Освен в Ню Орлианс (арена на Дюк Елингтън и Луис Армстронг) джаза се популяризира и в големи американски полиси – Лос Анджелис, Ню Йорк, Сан Франциско.
Кариерата на Джордж Гершуин започва в джаз оркестър. Няма никакво съмнение, че светът щеше да попадне под очарованието на джаза и производните му стилове, но след Гершуин вече му е предписано. Годините от 1924 до 1935 г. е плодотворния период на Гершуин – „Рапсодия в синьо”, „Един Американец в Париж”, „Порги и Бес”, произведения за оркестър, мюзикъли. Композирането му идва да подпре и легитимира джаза в тяснокултурен, но и еволюиращата еманципация на чернокожите в широкообществен смисъл. Сигурно e случайно, че между 1924 до 1935 г. са родени лидерите от следващото поколение на антидискриминационното движение в САЩ, Малкълм Екс и Ма̀ртин Лу̀тър Кинг-младши.
Гершуин бърза да твори, като че ли знае, че през 1937 ще започне да получава обонятелни халюцинации (усеща миризма на изгоряла гума), които заедно с хроничното главоболие са предвестник на мозъчна херния. Въпреки че почива на едва 38 години, Джордж си е свършил работата.
В следващите години ще започне световен конфликт, които ще измести светлините на прожекторите от Гершуин към Вагнер, от Бродуей, Ню Йорк към Бергхоф, Бавария.
Периода след края на войната и началото на 50-те години на 20-ти век в САЩ е известен като Консенсусния период. Консенсусната култура се дължи на консолидация на американското общество и въздържане от критика и конфронтация заради евентуалната комунистическа идеологическа заплаха, заедно с усещане за опасност от диверсия от една страна и изключителния икономически подем в страната от друга. Американската мечта и консумативна култура, такива, каквито са познати от съвременните попкултурни произведения се оформят именно през 50-те години на миналия век. Създава се първото масово битово обезпечаване в историята на човечеството. Американската средна класа живее в предградията и разполага с автомобил, телевизор, климатик, хладилник, миялна машина и т.н. „Бялата” музика на десетилетието е рокендрола – Бил Хейли, Бъди Холи и разбира се Елвис Пресли.
Но докато 50-те години са период на разцвет основно за белите американци, сегрегацията в американския юг продължава да е „де юре”, а в севера „де факто”. Чернокожите американци продължават да бъдат дискриминирани, лошо образовани, безработни и бедни. Както вече споменахме афроамериканците се борят за граждански права от дълго време, но през 50-те години на XX век започва да им се получава. Наред с „по-малки” съдебни победи се случват променящи курса събития. На 01.12.1955 г. Роза Паркс отказва да заеме отреденото място за чернокожи на задните седалки на автобуса. Това не е заядливо поведение на средностатистическа афроамериканка, а преднамерено действие дългогодишна политическа активистка. След като духовете са разбунени идва ред на Мартин Лутър Кинг Джуниър, млад баптиски свещеник, който организира и ръководи т.нар. „Автобусен бойкот” в Алабама, за да се превърне впоследствие в големия лидер на антидискриминционното движение през 60те години на миналия век.
Дали са призовани или сами реагират на промените, Елла Фитцджералд и Луис Армстронг през 1957 г. записват албум с песните от операта „Порги и Бес”. Две години по-късно излиза филм (мюзикъл) „Порги и Бес” с участието на първия чернокож носител на Оскар и Златен Глобус – Сидни Поатие. Музиката и културата удрят още едно рамо на борците за граждански права. Изпълнението на Фитцджералд и Армстронг става толкова популярно и образно, че създава познатите днес джаз и ритъм енд блус архетипи, които следват популярните следващите години. През последните 85 години образът на Ела Фицджералд се преражда в Арета Франклин, Ета Джеймс, Шака Кан, Нина Симон, Шърли Беси, Гладис Найт, Даяна Рос, Тина Търнър, Уитни Хюстън, Бионсе. Водещи джаз и ритъм енд блус чернокожи изпълнители, наследили (и повечето признали) Луис Армстронг като модел на подражание са Джеймс Браун, Бари Уайт, Рей Чарлз, Стиви Уондър, Лайнъл Ричи, Джон Ледженд. И разбира се Майкъл Джаксън. Историята на последно изброените е толкова популярна и скорошна, че няма нужда от разяснение.
Погледнато ретроспективно музикалното композиране на Гершуин фасилитира промяната на идеите и ценностите в САЩ и прави възможна съвременната „черна” музика като „продуцира” плеяда от най-известните музикални изпълнители. Еволюционният подход не позволява да се асимилира лесно, че човек е бивша риба, нито, че генезиса на Бионсе произхожда от украинския фолклор. Или че освен непосредственият ѝ продуцент Джей Зи има и еволюционен такъв Джи Джи.
