Спортът и победите винаги са били част от политиката на първите държавни мъже на СССРР и Русия, но разцветът на даден спорт зависел от техните предпочитания.
В Монпелие Франция завърши Европейското първенство по джудо, на което националният отбор на Русия спечели седем медала и въпреки това остана в сянката на домакините. Във Франция джудото е един от водещите спортове, чиято популярност може да конкурира тази на футбола и ръгби. До 2000 г. в Русия не е имало традиции в джудото. То отстъпвало място по резултати и внимание на борбата. Всичко обаче се променя с идването на власт на майстора на спорта и носител на черен колан Владимир Путин. В страната шеметно се увеличават школите по джудо, а също и броя на децата. Така закономерно идват резултатите и Русия триумфира на Олимпиадата в Лондон през 2012. Руснаците печелят три златни медала под ръководството на италианския специалист Енцо Гамба. Лично Путин е наблюдавал развитието и успеха на Тагир Хайбулаев, както и на настоящият европейски шампион от Монпелие - Беслан Мудранов. В останалите категории руснаците печелят три сребърни медала и три бронзови медала. В отборния шампионат мъжете са втори, след грузинците. Но едно от най-важните спортни събития ще е домакинството на руския град Челябинск, където ще е световното първенство.
Вторият човек във властта в Русия, премиерът Дмитрий Медведев, който преди това беше президент не крие симпатиите си към бадминтона. Руснаците никога не са били в групата на на страните налагащи модата в този спорт, но в последните години, руската школа бележи прогрес. Руската двойка Валерия Сорокина – Нина Вислова спечелиха бронзовите медали на Олимпиадата в Лондон. Завършилият в Казан европейски шампионат стана относително успешен за руснаците. Те отстъпиха в общия резултат на силни европейски държави, като Дания, но шампиони на Европа стана двойката Владимир Ванов – Иван Созонов.
Първи от съветските ръководители, любов към спорта показал Сталин. Вождът на народа не бил безразличен към футбола . Но тази любов до голяма степен се обяснявала с политиката. По това време футболът станал спорт №1 в СССР. Затова и всяка победа и загуба пораждали голям отзвук в държавата. Успехите били в полза на имиджи на Съветските страни, а пораженията оставяли достатъчно болезнени рани. Сталин реагирал по свой начин на загубите. Например през 1952 г. на Олимпиадата в Хелзинки, след загуба на СССР от отбора на Югославия вождът разформировал отбора на ЦДКА, който представлявал гръбнакът на националния отбор на СССР.
Страстен фен на футбола бил и синът на Йосиф Висарионович – Василий Сталин, който лично ръководил футболния и хокейния отбор на ВВС на Московски военен окръг. Съвременници припомнят, че Василий лично се познавал с водещите съветски спортисти. Те били щедро награждавани за спортните успехи. Така Сталин-младши привличал най-добрите спортисти в отборите на ВВС. Затова отборите получи хумористичните коментари, като "Те взеха всички" - Спартак и Ватага на Василий Сталин.
Никита Хрушчов бил изключително равнодушен към спорта. Ако по задължение трябвало да посети такова събитие, то присъствието му било протоколно и от конюктюрни съображения. Затова пък неговият приемник Леонид Брежнев никога не е криел любовта си към хокея. Той започнал да посещава мачове още по времето на Хрушчов. Именно при Брежнев страната става домакин на Олимпиада – Москва’80, а националният отбор по хокей става най-добрият на международната сцена. Отборът на СССР спечели 15 от 18 световни шампионата, а една загуба била възприета като национална трагедия.
Самият Леонид Илич Брежнев не се страхувал да даде съгласието си за Суперсерия от мачове на съветските хокеисти срещу професионалистите от НХЛ на Канада. Успехите в хокея помогнали СССР да получи признанието на международната арена. Канадските и съветските хокеисти се сприятелили и разбрали, че това е различно от политиката, а това което ги обединява е шайбата. Това поставило началото на добри традиции между съветския и канадския хокей.
Трудно е да се каже, че Михаил Горбачов е спортен човек, но по време на неговото управление спортът достигнал разцвет и с победи унищожил американските си съперници на Олимпиадата в Сеул’88. Въпреки това тези победи не били възприети като резултат от политиката. С разпада на СССР и идването на Борис Елцин на власт, като президент, игровите спортове вече не били приоритет. Футболът и хокеят отстъпили мястото си и на фокус вече бил тенисът.
Първите сериозни успехи на руския тенис е финалът за купа Дейвис – неофициално отборно световно първенство, през 1995 г. Тогава в супернапрегнат петсетов мач, на сингъл, Андрей Чесноков бие германеца Михаел Щих, след като отиграва 9 мачбола. Заради този двубой Чесноков е награден от Елцин с Орден за мъжество. Най-големия успех и разцвет на руския тенис идва след оставката на Елцин, като президент на Русия. През 2002 и 2006 г. мъжкият отбор на Русия печели купа Дейвис. А Борис Елцин наблюдавал финала наживо в Париж и Москва. Женският отбор на Русия стигнал върха на Олимпиадата в Атина’04, а от 2004 до 2008 г. четири пъти печелил Фед къп.
Александр Круглов
