Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Акад. Атанас Куртев: Българският ген е най-ярък в изкуството

05 декември 2018, 10:00 часа • 15446 прочитания

Акад. Атанас Куртев произхожда от фамилия с богати културни традиции. Започва висшето си образование в Държавна музикална академия, след което завършва с отличие Петербургската консерватория, а по-късно и Брюкселската консерватория. Следват специализации при най-значими европейски педагози.

Името му се превръща в едно от най-значимите в съвременното клавирно изкуство. Той е реализирал над 1200 сценични изяви, над сто от които като солист на симфонични оркестри. Невероятния му талант бива забелязан и оценен из целия свят, тъй като той е изнасял концерти в почти всички европейски страни, в Азия, Африка, Америка, Япония. Свирил е в Голямата зала на Берлинска филхармония, във всички зали на Московска консерватория, в залата на Петербургска филхармония и нейната императорска капела. Има над сто аудио и видео записи в БНР, БНТ и други наши и международни медии.

Атанас Куртев преподава в Национална музикална академия “П. Владигеров“. Отличен е с поредица национални и международни награди, създател е на три музикални дружества и на осем международни клавирни конкурси в България, шест от които се провеждат регулярно в различни български градове. Активно се занимава с научно-изследователска, просветна, текстологична и обществена дейност. Публикувал е стотици статии в наши музикални издания и в научни сборници в чужбина, има издадени няколко книги и нотни издания. Преди седем години той създава фестивал-конкурса “Велики учители“, а скоро след това и конкурса за пианисти „Виктор Мержанов“ в Кюстендил, където кани свои именити колеги от три континента. Съвсем наскоро, акад. Атанас Куртев изнесе поредния свой запомнящ се концерт в залата на кюстендилското читалище “Братство“. Той представи четири тематични цикъла с романтични шедьоври на Роберт Шуман под надслов „Огледала на въображението“ и възхити за пореден път любителите на клавирното изкуство в нашия град. Специално за кореспондент на Actualno.com от града, той разказа за част от пътя, който е извървял към световната сцена.

- Здравейте, акад. Куртев! За нашата медия е чест да разговаряме с музикант от Вашата величина! Първо ще Ви попитам как започна пътят Ви на пианист?

- Здравейте! С удоволствие ще споделя някои мисли и наблюдения. Нали вече се досещате, всичко тръгва от семейството… Моята майка беше чувствителна, душевно изтънчена пианистка, личност с извънредно широка култура и богато въображение. Тя имаше афинитет към характерното за всеки отделен стил в изкуството и то не само в музиката. Постоянно четеше литература на няколко езика, интересуваше се от върховите творчески прояви в сферата на музиката, световната живопис, философската и естетическа мисъл. Баща ми също беше влюбен в класическата и романтична музика. По професия лекар, той не само поощряваше моето влечение, но ме насочваше с безценни идеи и съвети. За щастие, живях в артистична атмосфера. За нас високото изкуство беше като хляба насъщен – нещо ежедневно необходимо. Когато майка ми подготвяше концерти и я слушах с часове, аз, както всички деца, се опитвах някак да й подражавам. Докато тя беше в консерваторията, започвах да търся на пианото вече добре познати музикални теми. Тръгнах от прякото слухово осъзнаване на музикалните творби, докато семантичната, видимата им страна в нотния текст, дойде при мен значително по-късно. И слава Богу, научих се сам да си налучквам мелодии и малко да импровизирам, вместо да чета всичко наготово от нотите. Майка ми нарочно ме остави да развия най-напред тези незаменими инстинктивни способности, а едва след това да опозная и нотната грамота, върху която някои засядат по принуда прекалено рано. Това „закъснение“ никак не ми попречи, то разви с предимство вътрешното ми слухово въображение. И особено така наречените „зонален“ и „периферен“ слух, които, както при голяма панорамна картина, умело разпределят, надстрояват и обхващат в единно цяло крупни смислови пространства, без да го натягат или вторачват възприятието ни в отделните нотни знаци. Всъщност в твърде малък дял от слуховия си рецепторен ресурс ние спокойно можем да вместим една първоначална музикална ситуация или избран художествен образ, а после плавно да я развиваме с допълващи белези и багри. В противен случай неизбежно ще получим едно неестествено, излишно напрегнато възприятие, при което слухът ни се задейства на разточителни пълни обороти за всеки следващ фонетичен или знаков елемент, а звуковата рамка в съзнанието ни е прекалено тясна и херметична. Тя непрекъснато се премества и превключва, подскачайки нервно от тон в тон и повлича безброй звукови тавтологии. Аз отдавна се приучих грижливо да отбягвам всякакви излишни повторения в моето изпълнение, включително на прекомерно подравнени ритмични и динамични величини. Музикалната реч явно изисква прилагането на леко асиметрични сходства в подходящи дозировки вместо на идентични и чести повторения на ползвани вече изразни средства. Един опитен и добросъвестен лектор ще съумее да ви заинтригува и да оголи смисловата страна на своя информационен поток чрез неусетни, почти незабележими верижни промени в гласовата си интонация. И няма да допусне да заседне в натрапчив или монотонен менторски изказ, от който лъха педантична скука или задкулисна идейна манипулация. Когато вече навърших 11 години майка ми ме заведе да уча при една от елитните столични педагожки проф. Лили Атанасова – вярна последователка на първия български музикален академик  Андрей Стоянов, наследил ценни възгледи от виенската клавирна школа. Започнах и висшето си музикално образование в нейния клас.

- След това продължавате Вашето образование в Русия?

-  Да. За мен това беше решаващият етап. Там имах честта да получавам знания  при един от великите пианисти на съвременността – проф. Павел Серебряков, дългогодишен ректор на Ленинградската консерватория, който изнасяше до 10 напълно различни клавирни рецитали, всеки от които по 80 минути, в един и същ концертен сезон: Бетовен, Шуберт, Шуман, Брамс, Шопен, Лист, Чайковски, Мусоргски, Скрябин, Рахманинов. По-късно често общувах с Виктор Мержанов, запознах се със Святослав Рихтер, със семейство Софроницки, с дъщерите на Скрябин. Това бяха паметни, незабравими времена! Аз имам силен славянски ген и подобно могъщо идейно въздействие ми се отпечата за цял живот. Следваха специализации в Брюксел при изтъкнатия испански бетовенист Едуардо дел Пуейо, после в Париж при знаменитата френска пианистка Ивон Лефебюр и в Сомбатхей при унгарския клавирен виртуоз Дьорд Шебьок. И все пак не мога да не си дам сметка, че онова, с което ме дари руската култура, надхвърляща без проблем прагматичните граници на интелекта, внесе в мен далеч по-силен духовен резонанс от съвременните западноевропейски школи. Именно тя ми разкри някои невероятно дълбоки усещания, когато се чувстваш безкрайно щастлив и леко разтърсен, дори замаян от искреността и красотата на сътворческия акт, без да имаш достатъчно време да си дадеш точна сметка кое, как, кога  и защо? Когато слушаш гениални музиканти, душевните реакции протичат на субрационално, инстинктивно равнище, за стотни от секундата и същевременно като в някаква дивна художествена хипноза, която така те завладява, че задълго ти служи за естетически вектор и ориентир в поетия път.

(Духовната академия в Санк Петербург, където акад. Атанас Куртев всяка година изнася благотворителни концерти и лекции)

- По-късно идва и международната Ви известност, свирите в големи световни зали, в това число и в Берлинската филхармония. Какво е усещането да концертирате в такива огромни зали, пред хилядна публика? Винаги ли сте успявал да се справите със сценичния стрес? Имало ли е някоя неприятна случка за всички тези години на голямата сцена?

- Разбира се, пред колкото повече хора свиря, толкова по-отговорен се чувствам да представя не само себе си, но и културата на моята страна, която истински обичам! И днес продължавам да се боря главно за нея, а не за дребни лични облаги, понеже нашите жизнени цели, а и самото ни съществуване, трябва да бъдат подчинени на някаква сериозна и голяма идея. От родителите си знам, че човек може да бъде истински щастлив, само когато служи на някакъв идеал и на хората! А не на своето его, при което, колкото и да го раздуваш, се чувстваш ограничен и все нещо ти е тясно или криво на душата. Предпочитам радостта от едно по-широко жизнено поприще в доброволно и безусловно служене на своето отечество и на човечеството чрез изкуството!

Свирил съм в големи зали в Япония, Русия, Италия, Унгария, Полша, Англия и т.н. и знам каква психологическа подготовка изисква това. С вълнение си припомням как изпълнявах един от бетовеновите концерти в неотдавна построената нова сграда на Берлинската филхармония през зимата на 1980 г. Отвън тя не представлява архитектурен шедьовър, но отвътре е повече от прекрасна! Особено като разположение и акустика. Сякаш на тила ти израства още едно – трето ухо! Разпространението на звука е много по-качествено отколкото в други големи зали. Дори когато свириш пределно тихо гъстотата на звучността се запазва непокътната и те обгражда отвсякъде като топла вълна. Чувстваш се потопен сред дивен звуков аромат, като че ли плуваш в околното въздушно пространство… Наистина невероятно усещане, докато във всички зали с некачествена акустика звукът лети като куршум от рояла към ушите ти, а после рикошира в дъното на салона и се връща с нетърпимо закъснение, раздвоен в някакъв слухов далтонизъм. А тук чуваш всичко идеално! Поканиха ме веднага за солист в още два концерта, но тогавашната ни импресарска дирекция в алчността си за доходи на чужд гръб скоро обърка нещата. Тя поиска двойно покачване на хонорара ми, след като се бях вече уговорил при същите условия. И по този начин спряха достъпа ми до това кътче от рая.

- В този ред на мисли, какво Ви води в концертната зала на кюстендилското читалище „Братство“ за нов клавирен рецитал – “Огледало на въображението“, с произведения от Роберт Шуман? Вие неведнъж сте изнасяли концерти тук...

- Води ме взаимната ни обич с местната музикална публика. Смятам да представя днес първата от двете ми Шуманови програми, а втората, със съвсем други негови творби – през август, когато тук се събират пианисти от цял свят за поредния конкурс „Виктор Мержанов“. Така ние поддържаме жива паметта за един от най-големите европейски пианисти на ХХ век, с когото преди седем години учредихме международния фестивал “Велики учители“  в гр. Кюстендил, Тогава легендарният руски пианист беше достигнал своите 92 години.

- Вие сте създали, всъщност, още седем международни конкурса в България, нали така? Разкажете ми малко повече за тях.

- Да, успях да ги учредя и организирам преди много години в различни български окръжни градове със сериозни музикални традиции, при неоценимото съдействие на колегите ми от тамошните специализирани музикални гимназии. Някои от тези конкурси, които се провеждат на всеки две или три години – например в Русе, Пловдив, Стара Загора и София, са вече с по десет издания.

(Атанас Куртев открива Международен конкурс “Рахманинов“ на сцената. Зала Глинка в Санк Петербург )

- А в Кюстендил се явяват не само пианисти от България, а и от цяла Европа?

- И от по-далече! Имали сме участници и гости в журито от Русия, Китай, Япония, Латвия, Eстония,Украйна, Полша, Холандия, Франция, Белгия, Италия, Турция, Армения, Белорусия, Грузия, Казахстан, Етиопия, но нека не изреждам повече, понеже все ще пропусна нещо. Кюстендил е едно прекрасно средище на българската култура, с изявени творци в различни области на изкуствата, енергични хора и приятна общественост, която проявява нарастващ интерес към нашите концерти с класическа, романтична и съвременна музика и пълни залите.

- Днес залата на кюстендилското читалище “Пробуда“ носи вашето име!

( Цветя от проф. Мержанов след концерта на Атанас Куртев в Музея “Скрябин“ в Москва - 2010г. )

- Нашето семейство направи своето дарение за това уютно българско място. От няколко години там се ползва моя първи роял, произведен от немската фирма „Фоерих“. Обновихме залата с мощен климатик и с преснетите върху платно 26 рамкирани пейзажи и портрети от гениалния художник Васил Стоилов и моята незабравима дъщеря Василия Стоилова-Куртева. Българският ген е най-ярък в изкуството! Там ни е силата! Докато по обществено съгласие явно издишаме много, с непримиримия си индивидуализъм и склонността към партийни изгоди. Като член на жури, или председател на руски конкурси за пианисти от ранга на “Павел Серебряков“ във Волгоград, „Руски сезони“ в Екатеринбург, „Скрябин“ в Москва или „Шопен“ и „Сергей Рахманинов“ в Санкт-Петербург, винаги ми е правило впечатление какво душевно равновесие е култивирано сред тяхната публика, включително сред колегите педагози. В кулоарите някои от тях са напрегнати и нервни, понеже десетки млади пианисти си оспорват само три награди, но щом в залата зазвучи музика тези хора се преобразяват. И учители, и родители стоят като статуи в някакъв всеобщ храм на изкуството! Те съзнават, че истинското изкуство закриля човека и може да му даде душевно убежище! Затова, независимо от голямата конкуренция и конкурсния риск, те бързо се отърсват от доскорошните си егоцентрични подбуди и не показват притеснение или комплекси за малоценност сред публиката. Явно изкуството разпалва и в тях онази всеобща божествена искра, която тихо гори у всекиго.

- Значи можем да възприемаме изкуството дори като религия?

- Да! Именно като всеобща религия, но при руснаците това е по-силно изразено.

(След концерта в Адис-Абеба, Етиопия)

- Вие доста подпомагате талантливите българи, преподавате и се занимавате с научно-просветна дейност, автор сте на нотни издания и книги. Разкажете малко повече за вашите издания.

- Като музикален текстолог и психолог работя от няколко десетилетия. Натрупах безценен артистичен опит, който също следва да бъде зафиксиран и предаден за следващите поколения. Всеки композитор, дори и най-гениалният, има творби, оставени в явно недоработен вид спрямо неговите известни шедьоври. Често те са писани на коляно, като рядък дар в албума на някоя красива дама или са останали в юношеските учебни тетрадки на начинаещия композитор. Понякога крайният срок на сключен от него договор с нотно издателство става причина за появата на онези грапавини и заплетени обертонови възли в нотния текст, които понижават привлекателността на творбата, както за изпълнителите, така и за публиката. И ако никой не се заеме да разплете тези възелчета, за да доведе авторската идея до обичайното й равнище на съвършенство, тя ще остане недооформена, встрани от артистичния репертоар, а понякога обречена на пълно забвение.

- А вие развързвате възлите в точно такива произведения?

- Когато опознаеш издълбоко почерка на даден композитор, вече знаеш как да положиш едно недозряло наглед негово съчинение в своеобразния „творчески кувьоз“ на собственото си въображение, адаптирано към потребностите на съответния стил. Там то има шанс да придобие онези черти на интонационна зрялост и самобитност, които безспорно би носило, ако композиторът сам си го бе довършил. За мен подобен процес е не само огромно предизвикателство и най-сериозна отговорност, но и прекрасна сътворческа духовна привилегия. Работя и върху една обемиста книга, в която съм вложил стотици най-фини индивидуални секрети за необозримите изразни възможности пред пианиста и тяхната интонационна координация във вътрешния и акустичния слух – там, където се осъществява най-висшия интерпретационен акт – синтезът между многоликите клавирни изразни средства. Едва тогава можеш да се сраснеш с инструмента, сякаш плуваш в океана или летиш над облаците като птица, да почувстваш, че си влязъл в синхрон с гравитационните закономерности на водната, въздушната или земната среда. Скоростта на придвижване постоянно леко се видоизменя и по такъв начин се приспособява към плътността на енергията в тематичното и хармонично разгръщане. Само придобитият музикален вкус и вроден нюх може да направлява подобни наши усещания на концертна сцена. Няма функционално време всички творчески решения да се контролират пряко от интелекта, понеже в такъв случай музикалният процес става по-усложнен и тромав, вместо да си остане частично осъзнат, но творчески по-достъпен и увлекателен. Ако пианистът прекалено много се замисля, може да започне и да бърка! Когато се запознаваш едно ново произведение, то силно те привлича и вълнува, но когато ти стане до болка познато възниква реалният риск то да се превърне в никому неинтересна стара консерва. Затова за истинския артист е толкова важно усещането, че във всеки миг се случва нещо неповторимо!

( Снимка от Духовна академия в Санк Петербург, където акад. Атанас Куртев всяка година изнася благотворителни концерти и лекции)

- Разкажете ми за някой по-интересен случай от Ваш концерт. Кои мероприятия са оставили най-голяма следа във Вашето съзнание?

- Докато репетирах в една зала в Токио, облицована в тъмночервено черешово дърво, изведнъж се разнесе страховито скърцане, сякаш цялата сграда се огъва и ще рухне. Веднага си помислих: “Край! Няма да имам концерт!“, но само след час публиката започна да приижда. И какво? Убедих се от собствен опит, че тукашните хора така са привикнали към земетресенията, сякаш те са нещо нормално. Имал съм и такъв  случай – да свиря в диспансер за психично болни в Чехословакия. Всички слушатели бяха в светли раирани халати и се държаха миролюбиво, само двама-трима през цялото време тихо обикаляха около задните редове на салона под грижливия поглед на лекари и санитари. Какво възпитание дори сред лудите! Веднъж тръгнахме да изнесем концерт с мой колега цигулар в Пазарджик и неговият доста възрастен тъст ни караше в колата си с 30 км в час. Пристигнахме с 15 минути закъснение. Тичаме по стръмните стъпала към залата и виждаме една дребничка жена да мете с дълга метла. Задъхани я питаме: “Тук ли е още публиката?“, а тя уверено ни отговаря: “Ами концерта свърши преди малко и хората си отидоха.“ Толкова разбрала жената!  И такива забавни истории са се случвали.

- Вие сте получавали и редица български и международни награди. Кои от тях са най-ценни за Вас сред тях? Чувствате ли се горд от това признание?

- По-добре беше да пропуснем този въпрос, но всъщност нека си призная, че  получих Пушкинов орден от президента на Руската федерация, както и „Рицарски кръст“ от президента на Полша. Имам и награда от Унгарското министерство на културата, както и множество национални награди. Наистина това е едно ценно признание. Но аз много повече се радвам, когато хората в други държави се убеждават, че в областта на изкуството България съвсем не е малка страна! И ние носим в себе си широтата на духа, понеже имаме твърде богата и разностранна култура. Все нещо се е запазило и до днес, независимо от вътрешните недоразумения и отвратителния натиск на уж глобалистите, поставили си за крайна цел да ни смачкат и унищожат като нация. Аз винаги и навсякъде противостоя на това мракобесие, колкото ми стигат силите и куража.

( Проф.Мержанов, проф.Егоров и проф.Куртев - жури. Конкурс Рахманинов, С-Петербург, Императорска капела )

- Тъкмо щях да ви попитам, все пак живеете в България и виждате каква е обществената ситуация у нас и недоволството. Кой според Вас е правилният път, от тук нататък, за нашата страна в каква посока трябва да поеме българският народ?

- Аз можех да остана да преподавам в Белгия след завършването ми през 1973 г. От две руски консерватории също имах предложения за временна работа като педагог. Но предпочетох все пак да работя за своята страна. Реших че така е по-добре, а и не бива да изоставям родителите си в трудни времена. Що се отнася до сегашната ситуация, щастлив съм, че този недостоен, жесток и крайно измамен еднополюсен свят вече дълбоко се пропука и започна да се разпада! И слава Богу! Той просто няма да издържи след толкова нагли лъжи и вече детайлно разобличените си грозни манипулации. Но нека заедно с него си отиде и този явно  бездарен, алчен и коварен колониален глобализъм, който засега ни държи в плен отвсякъде! Из цяла Европа вече се надигат национални  движения, твърдо решени да защитят своето културно наследство от гнусните пипала на псевдоглобализма, който добре е свикнал да подменя истинските ценности с кухи и фалшиви обещания, да зарибява наивната младеж с празна, бездуховна псевдокултура. Рано или късно, до няколко години, всяка страна ще заяви сериозно своите исторически национални приоритети и изисквания, но не за да се бори срещу другите народи, а за да може да излезе поне с част от тях от това безперспективно историческо блато, в което всички заедно затънахме.

- Благодаря, за заинтригуващите спомени и наблюдения, които споделихте с нас! Пожелавам Ви успех на предстоящия концерт! Последният въпрос, който ще ви задам, е какво ще пожелаете на нашите читатели за предстоящите светли Коледни и Новогодишни празници?

- Това са едни чудни моменти от годината, които ни връщат към щастливите ни детски дни, нали така? Спомняме си с обич и за скъпи хора, чиито души са някъде извън природно закодираната видимост на нашите пет сетива. Нека през тези светли Христови празници укрепим своето здраве с бодър дух за посрещане на настъпващата Нова година, за да можем да издържим новите предизвикателства и безумия на тази твърде противоречива епоха! И нека се поздравим със серия малки победи над хаоса и безверието, обхванали засега психиката на по-слабите и объркани наши съотечественици! Пътят е ясен, борбата за достойно съществуване на хората все повече ще се разгаря, докато изчисти най-вредното и съкрати най-непотребното в нашия живот. В тази битка за оцеляване на човешкия род срещу глобалисткия диктат на неолибералното израждане, истинската култура и изкуство излизат на все по-предни позиции.

(Поздравления от публиката в Голяма зала на Московската консерватория, след изпълнение на концерт №2 от Брамс)

Джулия Андонова
Джулия Андонова Отговорен редактор
Новините днес