Само преди броени дни на бял свят излезе антологията на съвременната българска поезия на арабски език с името "Вятърът разпръсна моите слова". Тя ще бъде представена на панаира на книгата в Кайро на 27 януари, ще има премиери и в Оман, Ливан и Йордания. Включените в нея български поети са 33, сред тях са имената на Борис Христов, Константин Павлов, Любомир Левчев, Христо Фотев, Стефан Цанев, Петя Дубарова, Екатерина Йосифова, Иван Методиев и Георги Рупчев. Книгата е съставена от Хайри Хамдан с помощта на писателя Владислав Христов, с когото разговаряме за литературата като възможен мост между културите и за проблемите на българския книжен пазар.
Влади, преди всичко, поздравления за тази първа по рода си антология на българската поезия на арабски език. Разкажи ни как се стигна до създаването на тази антология и по какъв критерий бяха подбрани участниците в нея?
Идеята за издаването на тази антология е на родения в Палестина писател, журналист и преводач Хайри Хамдан. Той живее от много години в България и мога да кажа, че е радетел на представянето на българската литература в арабския свят. Благодарение на преводите му през последните няколко години десетки българки поети бяха публикувани в едни от най-престижните арабскоезични издания. Така съвсем закономерно назря идеята за издаване на подобна антология, която да представи хронологично няколко поколения наши поети.
Когато Хайри ми каза, че иска да започне преводите за такава книга и ме помоли да му помогна с подбора на авторите, се съгласих с ясната мисъл, че в едно такова издание не могат да се включат всички български поети а и не е нужно. Мисля, че заедно успяхме да подберем едни от най-знаковите автори на всяко едно поколение, всеки със специфичния си почерк. В случая, подборът не е най-важното нещо, а това, че такава книга изобщо излиза. Парадоксът е, че средства да стане антологията факт, са дадени от йорданското издателство „Ал-Байруни”, което говори колко безхаберна държавна политика имаме относно представянето на литературата ни извън страната. Липсата на адекватни програми за превод на български книги на чужди езици, както и 20% ДДС за книгите, са едни от най-големите проблеми на родното книгоиздаване. Авторите са принудени сами да си търсят преводачи и издатели в чужбина, а често и да осигуряват сами средствата. Да видим колко правителства трябва да минат, за да се сети някое от тях, че книгите и изобщо културата са капиталът на една нация. Претопявайки ги, обричат нацията на същото.
Как се получи така, че светът буквално гори, а изкуството и по-точно – литературата – се явява онзи мост, който свързва уж невъзможни култури?
Общуването посредством изкуството не подлежи на религиозно, расово, и географско разделение. То е отвъд тези категории, защото работи с универсални кодове. Кодовете на приятелството и човечността. Трудно е да отнемеш това на хората посредством външна намеса, пътят на сърцето остава жив, въпреки войните и насаждането на омраза. Изкуството е най-големият миротворец. В този горящ океан, в който се превърна светът, обмяната на култура е остров, на който продължават да се спасяват много будни и мислещи хора. Всяка култура може да бъде съчетана с друга, ако сърцата са отворени за това, ако едно общуване не започва с предразсъдъци, а с разбиране. От друга страна, литературата чрез Словото също свързва хората. Проследете корена на дадена дума и ще видите в колко много държави ще намерите следите му. Всички обитатели на тази земя сме по някакъв начин роднини посредством думите, с които общуваме. Те са над имперските амбиции, над петрола и оръжията, те формират Човека с главно Ч. Сигурен съм, че докато има такива Човеци, ще има култура и животът на земята ще съществува.
Сред имената на българите, включени в тази антология, няма непознати имена – поне не и за нас, които четем поезия. Миналата година имаше сериозно присъствие на български автори в „Световен годишник за поезия” в Китай, десет български имена са факт в “The Living Haiku Anthology”, имаме по едно българско име в престижни издания като „Prosopisia”, „Genjuan Haibun Contest”и т.н., но за тях не се чу почти нищо. Защо се отделя толкова малко внимание на изявите на български творци в чужбина?
Защото стойностното изкуството никога не е било масово, а голяма част от медиите се нуждаят от жълтении и масовост. Възпитават си оглупяваща публика и си я отглеждат с години. Публиката иска да яде кебапчета, не иска торта „Гараш”. Защото никой творец не са го видели в еди кой си бар с еди коя си манекенка, която в същото време била гадже на футболист и жена на петролен бос. Това представлява интерес за 80% от хората в страната, а не - постиженията в изкуството. Ценностите са обърнати с главата надолу, за признание в чужбина се говори най-вече, ако е свързано със спорта, и то в случай, че има някакъв жълт елемент в събитието или скандал. Ние сме продукт на скандала, на жертвите по пътищата, на изнасилванията, на корупцията и на какво ли още не, но не и на културата, щом позволяваме да е така, моля, никой да не се оплаква.
Виновни ли са българските журналисти за това, че не следят достатъчно внимателно и съответно, не отразяват достатъчно добре такива изяви на родните ни творци?
Всяка медия има своя политика, която журналистът, бидейки наемен работник, спазва. Дали за тази медия изкуството и културата ще са приоритет е отделен въпрос. Тук не става въпрос за вина, а за свобода. Както сами виждаме много от медиите неглижират културата, защото тя не продава. Затова социалните мрежи иззеха тази функция. За щастие, през последните години се появиха няколко сайта, както и независми платформи, в които се публикувант стойностни текстове. Дано тези бели лястовици успеят да оцелеят в калната медийна срада. От сърце им го пожелавам.
Знам, че ти не участваш в писателски съюзи, клубове и други сдружения в България. Ето защо, мисля, че е от значение безпристрастното ти мнение по един толкова често задаван, но малко разискван въпрос – защо в България не се издават достатъчно такива антологии?
Проблемите в книгоиздаването са далече по-големи от това ще излизат ли антологии или не. Вече споменах за два от тях. От друга страна, какви книги ще има на българския пазар зависи от отделните издателски политики. Големите издателства е неминуемо да бъдат по-комерсиално насочени, а така също да има малки, които да издават по-високите нива на литературата, както и камерни жанрове като поезията например. Но представете си, че сега започвате издателски бизнес - удрят ви с висок данък, после книжарите ви вземат минимум 45% от печалбата, ще искате ли да се занимавате с книгоиздаване? Едва ли. Бих сравнил българските издателства с волове, които орат нивата все така упорито, въпреки, че не е сигурно дали вечерта ще получат сено за труда си.
Като споменах писателски съюзи и клубове, да те попитам – има ли смисъл от тяхното съществуване и защо?
Писателството е занимание самотно, всякакви съюзи според мен се разминават с природата му. Писателите са самотни бегачи на дълги разстояния, защо им е да се събират в съюзи? Това е една отживяла форма отпреди 1989г. Повечето съюзи в страната и сега са с тежки комунистически наследства и като порядки, и като манталитет, за тях просто преходът не се състоя. Живеят си в затворени общности, награждават си се на собствените конкурси, хвалят се и се карат един друг, но какво общо има това с литературата? Най-вероятно с времето тези съюзи ще отмрат по естествен път, въпреки че като гледам как са хванали кокала, едва ли ще е скоро. По-притеснителното в страната са не писателите и съюзите, а читателите. Според проучванията, повече от половината българи не са прочели и една книга през последната година. Мили политици, това са част от плодовете на вашия геноцид върху културата и книгите, порадвайте им се.
Има нещо, което не е наред в българското книгоиздаване, някаква порочна практика пазарът да бъде залят от любителска литература на самофинансиращи се автори, а утвърдени имена, чиито творби са преведени на няколко езика, да имат по една-две авторски книги. Как според теб може да бъде разрешен този проблем?
В литературата нещата никога не са опирали до броя на издадените книги. Има автори, които остават в историята с 28 стихотворения, има и такива, които не остават с 28 книги, въпреки че приживе са били много популярни. Що се отнася до графоманията, тя е по-скоро социален проблем, вид автотерапиране чрез писане на текстове. Явно в хората се появяват празноти, които се запълват с графоманство, но защо на гърба на литературата? Става страшно, когато тези „автори” хукнат да си самоиздават книгите и да търсят овации от литературната публика. Добре, че наистина четящите хора имат вече изградени критерии и не отделят внимание на подобни „творби”, книжният пазар се автогерулира и изхвърля тези издания като чуждо тяло.
Воюват ли, образно казано, българските поети и писатели помежду си и как е възможно те да бъдат обединени извън ограничаващите рамки на какъвто и да бил вид сдружение?
Ако има конфликти, то те не могат да бъдат наречени войни. По-скоро са междуличностни дрязги, породени най-вече от това кой бил номиниран за еди коя си награда, кой взел парите и кой не успял. Не е тайна, че съществуват литературни лобита, които подкрепят близките си автори. Но това няма общо с литературата като такава, това само я петни. Всяко творчество е индивидуален път, не е нужно да има литературни обединения, достатъчно е авторите да се уважават помежду си, да проумеят своята ефимерност и, че не са център на света. Добре е да си припомнят, че преди тях е имало литература и след тях ще има. Опазването на Словото става чрез приемственост, но за да я има, е нужно писателите първо да се научат да си подават ръка.
Да изпреваря някой и друг хейтърски коментар и да попитам – не е ли излишно помпане на его участието в международни конкурси и антологии?
Хейтърски коментари винаги ще има, има хора, за които тези коментари са единственото нещо, което могат да правят, единствената изява и начин да бъдат забелязани, нека проявим разбиране към тях. За писателите, които приемат творчеството си като някакъв спорт, сигурно е помпане на его, но за всеки, който наистина знае за какво става въпрос, то не е веселба и състезание. Желанието за споделяне на творчество не е напременно свързано с егото. Чрез споделянето можеш да намериш много сродни души с подобно на твоето светоусещане, както в страната, така и извън нея. А в днешно време това не е никак малко. За мен възможността за обмен и споделяне е голямата полза от участията в конкурси и издаването на подобни антологии. Ако някой си мисли, че с това се печелят пари или слава, явно не познава поезията. Тя е толкова камерен жанр, че ако доведе до създаването на едно добро приятелство или проява на човечност, значи си е изпълнила до голяма степен функцията.
И като казах „хейтърски”, ще попитам и теб това, което обикновено питам творците, които интервюирам за Actualno.com - ти как се справяш с тези вечно и всичко мразещи хора?
Обичам ги.
Какво искаш да пожелаеш на читателите на Actualno.com и на своите колеги – писатели и поети в началото на годината?
Искам като начало да започнат да общуват помежду си, това е първата крачка към една добра промяна.
Владислав Христов е роден през 1976 г. в гр. Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Има множество публикации и награди в национални и международни издания и конкурси. Три поредни години е сред 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Издадени книги: "Снимки на деца" (кратки прози, 2010), "Енсо" (поезия, 2012 ), "Фи" (поезия, 2013), "Германии" (поезия, 2014). Текстовете му са превеждани на 16 езика.
Интервюто взе: Весислава Савова
