Преди двайсет и пет години Виктор Пелевин буквално взривява руската литература.
Първият му сборник с разкази „Синият фенер” през 1991 г. първоначално не е забелязан от литературните критици, но две години по-късно за него авторът получава наградата „Малый Буккер”, отличаваща най-интересните и актуални тенденции в руския литературен живот. А с романите „Омон Ра”, „Животът на насекомите”, „Чапаев и пустота”, „Generation П” става най-ярката литературна звезда на постсъветското поколение и световна знаменитост.
Жанровото дефиниране на текстовете на Пелевин е традиционно: разкази, повести, романи, но едновременно с това писателят прибягва към баснята, гротеската, дори вица, както и към новите форми на словесността като компютърните игри, рекламните сценарии и слогани, имиджмейкърските PR занимания. Пелевиновото изкуство е коктейлно, в него има всичко: мит, приказка, фантастика, публицистика, философия, езотерика, история, автобиография.
Произведенията на Пелевин почти без изключение са алегорични разкази за нестабилността на границите между нещата, преминаването от едно състояние в друго, от един статут в друг, за опита на човека от преходно време, в което няма неприкосновени идеали и висши ценности.
През седмицата ще излезе от печат вторият роман на В. Пелевин „Животът на насекомите”. Да припомним на читателите и най-фанатичните почитатели на Пелевин у нас, че именно списание „Факел“, издание на „Факел експрес“, което днес им предлага „Животът на насекомите“, откри Пелевин за тях преди четвърт век, печатайки редица от дълбоко неизвестните му дотогова разкази, световния бестселър „Generation П“ и множество други негови класически вече текстове. Едва след това в гонитбата за бърз комерсиален успех българските издателства се насочиха към произведенията от по-късния му период, някои от които критиката поставя далеч под равнището на първите му звездни литературни завоевания. В едно обаче тя остава единодушна и днес, а именно, че „Животът на насекомите“ е един от най-важните и органични за бъдещото творчество на автора романи.
Макар и упорито да избягва публичните изяви и да дава рядко интервюта, ето какво споделя за „Животът на насекомите” Виктор Пелевин, когото дългогодишният редактор на списание „Факел“ и директор на „Факел експрес“ Георги Борисов възнамерява да покани в България по време на участието на издателството в Московския панаир на книгата от 6 до 10 септември тази година.
Какъв беше поводът да напишете „Животът на насекомите“?
Обичам насекомите и написах романа, защото мой приятел ми подари неголяма, красива, луксозно издадена книга за насекомите в Америка с прелестни цветни илюстрации. Внимателно я прочетох и нищо повече не ми трябваше ‒ научих много интересни подробности за тези симпатични насекоми. Послужи ми като тефтерче. По някакъв начин почувствах, че не трябва да пиша книга, или че трябва да напиша само част от нея – основните глави бяха в американския том. Но някои неща елиминирах – например главата за растението, което яде мухи. Реших, че е мрачно и болезнено. Не зная как ще прозвучи в литературен смисъл, може би не е правилно да казвам това, но за мен все още романът е източник на топлина, чувствам, че от него лъха топлина.
Тази книга аз си я харесвам повече от всичко останало, написано от мен, не защото не виждам недостатъците й, а защото описвам нещо много лично, свързано с мястото, където се развива действието на романа и където съм летувал. Това е селцето Карадаг в Крим, непосредствено до вулкана. Близо до курорта Коктебел, но много по-спокойно. Коктебел е като една малка Москва, няма смисъл да се ходи там, ако искате да се усамотите.
Написах „Животът на насекомите“ веднага след като свърши лятото, по спомените от лятото, затова той носи толкова лични асоциации. Същото е като да доловите някакъв мирис и изведнъж да си припомните цялата ситуация, при която сте усетили този мирис за последен път – и изведнъж да си възстановите всичко около нея, макар и да сте мислели, че вече всичко сте забравили.
За мен този роман е като консервирано лято, като ухание от флакон с парфюм.
Това чувство обаче вероятно е свързано и с преживяното през лятото на 1991 г., когато бях в Карадаг. Лятото на пуча. А написах романа следващата зима. Виждате ли, дори и да не искате, политиката влияе. Може да сте напълно изключен от политическата сфера и обществения живот, но всеки път, когато се извършва пуч или обстрелват парламента, или избират Жириновски, нещо се променя. Вие може да си седите затворени вкъщи, с изключен телевизор, и пак по някакъв начин чувствате това. Както когато се променя химичният състав на въздуха.
Всички истории са за различни насекоми – за торния бръмбар, който търкаля топката си, за мравките, които си копаят дупки, за пеперудите, литнали към светлината; все истории, които могат спокойно да бъдат определени като различни метафори на нашето човешко битие. Вие какво: предлагате ни да изберем метафората, която най-добре отразява живота на хората, или просто някоя от метафорите ви поразява със своята близост до човешкия живот?
Докато пиша, зная как трябва да е написано, но не мога да го обясня. Мисля, че ако писателят ви дава възможност за избор на метафора, то тази книга трябва да бъде захвърлена на десетата страница. Надявам се да не ви принуждавам така да постъпите.
А как мислите, какви сме ние – „бръмбари“, или „мравки“, или „комари“, или всичко заедно?
О, как да кажа... Някои хора са комари, други – мравки. В нашата страна сме основно мравки, мисля, защото обществото като цяло е проектирано като мравуняк. Америка например е населена с комари, стремящи се взаимно да си изсмучат кръвта.
Струва ми се, че и в Русия в момента има много комари.
Абсолютно вярно, точно това се случва. Мравките се превръщат в комари. И сега тук сигурно се изсмуква повече кръв, отколкото на което и да е друго място.
За мен най-мощният образ в романа е образът на бръмбара, който непрестанно търкаля пред себе си топка, символ на натрупания му жизнен опит, а по този начин се лишава от възможността да гледа напред.
О, мой приятел ми направи комплимент, когато ми каза, че пил три дни, след като прочел главата за бръмбарите. И за мен може би това е най-значимата част от романа.
В тази история почувствах вашия талант да «очовечавате» тези същества, като ни карате да почувстваме техните емоции и да погледнем света от тяхната гледна точка. Когато внезапно попадаме с бръмбарите в мъглата и не можем да видим нищо отвъд огромната топка тор, ние практически изгубваме чувството за реалност и способността да преценим заобикалящата ни действителност.
Искате да кажете, че хората гледат на света по-широко, отколкото тези бръмбари?
Струва ми се, че в романа вие постоянно си играете с тези промени на перспективата и че от това само се усилва контрастът между широкия поглед и начина, по който гледат бръмбарите. Гледната точка постоянно се променя, в един момент можем да възприемем пейзажа с човешки очи – санаториума, летния ден, масата на улицата и шишето мърху масата, а в следващия момент просто се губим в мъглата, бутайки топката тор. Или ние самите сме тази топка?
Да, така е... но това не означава, че светът изведнъж се е смалил до тази топка, това е нещо друго. Разбирате, че светът, вашият свят, е светът на топката тор, а останалият свят внезапно е останал зад вас. Ето какво имам предвид, ако въобще имам нещо предвид.
В тази глава поразява чувството за самотност, когато младият бръмбар, захвърлен на произвола на съдбата, е принуден да расте и да търкаля своята топка в пълна самота.
Мисля, че самотата е естествено състояние за всеки човек. Единствената разлика е в това, че някои хора осъзнават, че са самотни, а други – не могат да го разберат. А аз разбирам, че съм самотник. И че винаги ще съм такъв.
