ПРОДЪЛЖЕНИЕ на интервюто на Клер Васи с Аньес Жауи и Жан-Пиер Бакри
Освен в ролята си на режисьор, Вие сте се променили и като актриса – присъствието Ви е много по-действено и заредено с емоции...
Аньес Жауи: Благодаря, радвам се да чуя това. Може би изявите като певица ми помогнаха да се отърся от много страхове.
Защо Вашите филми в повечето случаи са ансамблови?
АЖ: В началото желанието да ги конструираме с голям актьорски екип идваше от опита ни в театъра – не искаме да има отегчени актьори, които чакат зад кулисите в продължение на часове, докато си кажат репликите. Този стремеж за екипност постепенно се превръща във втора природа. И сега седнем ли да пишем истории – неминуемо се раждат цял куп герои.
Жан-Пиер Бакри: Да, това е като в живота. Ние не живеем по двойки! Освен това харесваме много актьори и искаме да дадем работа на колкото се може повече от тях. Предпочитаме да работим с театрални актьори, които познават добре истинския труд на сцената.
АЖ: Аз също предпочитам да използваме лица, които са относително непознати в света на киното. Мисля, че този подход отговаря по-добре на повествованието. Така и ние с филмите им помагаме да станат по-известни, така че в случая всички печелят.
Как избрахте Агат Боницер за ролята на Лора?
АЖ: Видях я и я харесах в „The Beautiful Person” на Кристоф Оноре, а след това и в „A Bottle In The Gaza Sea” на Тиери Бинисти по времето, когато правех кастинг за ролите. Тя притежава красота и естествена класа. Исках Лора да притежава арогантността и превъзходството на нейната социална група. В известен смисъл тя е принцеса. И също така, притежавайки увереността на младите хора, тя не може да толерира изневярата, нито да се справи със сложността на живота и любовта – тя няма никакъв опит! Лора си въобразява, че живее извън опасността, точно като малката Червена шапчица, която не се страхува да навлезе в тъмната гора...
Нещо повече за избора на Артюр Дюпон?
АЖ: Помислих си, че той е точно на мястото си в „Bus Palladium” на Кристофър Томпсън, но от самото начало в моите представи Сандро изглеждаше по-деликатен и по-малко красив от него. За щастие нашият кастинг-режисьор Бригит Мойдон ме подкрепи в идеята да го пробваме, и по време на теста пред камера вече нямаше никакво съмнение - той беше просто съвършен за тази роля.
Какво ще кажете за Нина Меурис и Клеман Русие?
АЖ: Жан-Пиер предложи доста отдавна Нина Меурис, много преди да дойде време за кастинг. Познаваме я от „Accomplices” на Фредерик Мермо. Тя беше страхотна и по време на кастинга усещането ни се потвърди.
Ж-П.Б: Тя е актриса, която поставя всичко на мястото му само с един поглед. Има невероятно присъствие.
АЖ: Що се отнася до Клеман Русие, не бях го гледала преди. Обожавам гласа му и нестандартния начин, по който подхожда към задачите. По-късно разбрах, че всички тези млади актьори се занимават и с други неща – някои от тях свирят, други продължават обучението си. Всички те са много съвестни и талантливи хора, отдадени на професията.
И вие избрахте Дидие Сандр да бъде в ролята на бащата на Лора?
АЖ: Не можех да си представя някой друг освен него. За мен той е олицетворение на образа на краля, подобно на Жан Маре в „Магарешката кожа” и „Красавицата и Звяра”. Играехме заедно в една пиеса на Чехов преди 20 години в Нантер, но оттогава пътищата ни не са се пресичали. Пристрастието ми към тези актьори е голямо, част от тях ги познавам още от времето, когато бях млада актриса, и черпех вдъхновение от тяхната игра. Същото се отнася и за Доминик Валадие – тя е истинска вселена, може да бъде забавна и в същото време изключително точна и прецизна. Тя е учила в училището на Ан Алваро и Кристин Мурильо; може да вникне до същината на всеки текст и да го пресътвори, сякаш го живее.
Ж-П.Б: Тя беше един от онези актьори, за които все си обещавахме, че ще напишем нещо спеиално.
АЖ: Що се отнася до Валери Крузе, аз я видях на сцената в представление по Шекспир, поставено от Дан Жимет. Обичам нейната естественост. Тя беше направо ослепителна по време на кастинга. Тя разбра целия текст, заедно с подтекста, при това без да се налага да казваме нищо.
Ж-П.Б: Ние направихме само два дубъла. И след това си казахме „лека нощ”, защото пробите бяха перфектни. Тя не се поддава на стереотипа - на малката женичка, която очаква с децата си нов съпруг и баща.
АЖ: А що се отнася до Лоран Поатрено, който е в ролята на мой бивш съпруг, аз много харесвам неговия чар и нестандартното му чувство за хумор.
Ж-П.Б: Да, той е много особена величина - като всички останали участници в този филм.
Ами Бенжамен Биолей в ролята на „вълка” в нашето съвремие?
АЖ: Според мен няма по-подходящ от него за ролята на „вълка”. Ние работихме заедно в „L’Art de la Fugue” на Брис Кован и видях в него, освен способностите му на актьор, и смущаващата власт на способностите му за съблазняване. Той не се свени да добави намек за нежност, като в същото време е сигурен, че набелязаната „жертва” ще попадне безотказно в капана на неговия чар. Той притежава и еден особен навик – гледа те право в очите, като истински хищник...
Има я също така и злата мащеха, в чиято роля е Беатрис Розен, и тя внезапно остарява в определен момент от историята...
АЖ: Това е резултат от много сложен грим, направен от прекрасния майстор-гримьор Пиер-Оливие Персин. Беше доста сложно, защото в определени моменти исках да я снимам с маската, която я състарява до известна степен, а в други епизоди исках да изглежда естествена, съобразно нейната истинска възраст. Жените, които са си правили пластични операции, ме стряскат – погледнеш ли ги от един ъгъл – те изглеждат млади, но ако се вгледаш внимателно, откриваш малки и много страховити детайли, които те карат да се отдръпнеш. Помолих Беатрис да се държи изключително сковано и студено, все едно току-що е приключила операцията й, още я боли, а и кожата може да се „разцепи” всеки момент.
Какво ще кажете за музиката?
АЖ: Автор на музиката е Фернандо Физбейн – един композитор, когото познавам добре, защото той е и музикален директор на моята група, „Le Quintet Oficial”. Когато започвахме работа по идеята, аз го подсетих за „Пепеляшка” - музиката в ранните филми на Дисни е невероятно красива и богата, както и за Стивън Зондхайм. По време на началните надписи звучи Гуно „Il Etait un Roi de Thulé”, пея Глук заедно с Canto Алегре, по време на разходката на влюбените на финала звучат Гил Скот-Херън и Пърсел – и всичко останало като музика е дело на Фернандо, включително и епизода в нощния клуб. Работата с него беше прекрасна и вълнуваща.
И епилогът на финала не е като на традиционна приказка „Те заживели щастливо след това...”
Ж-П.Б: Да, животът не е приказка, но това няма значение! Идеализмът се доближава до популизма. Никой не е в състояние да осигури прекрасно време през цялата година, нито пък животът ни да е изпълнен с рози. Да вярваш в приказките е начин да не се вярва на политиците. Можем да вървим напред, като разчитаме на малки стъпки – и на малките чудеса, които ни заобикалят в реалността...
