Един от най-големите експерти по Близкия изток Руслан Трад, автор в рубриката "Колумнисти" на Actualno.com, представи пред Actualno.com своята гледна точка за ситуацията в Сирия и коментира ситуацията в света след атентата в редакцията на "Шарли ебдо".
Кой е Руслан Трад и каква е връзката ви със Сирия?
Кой е Руслан Трад? Зависи кого питате. Ако трябва да съдя по всички неща, които се изписаха по форуми, аз съм подставено лице на ЦРУ, а понякога и на КГБ, получавам пари от Сорос, Катар, Израел, "Мюсюлмански братя" и кой ли още не. Дори са ме наричали ислямо-социалист, но как се вмествам в това понятие не зная. Наскоро прочетох за себе си коментар, че промотирам умерени позиции, диалог и разбиране, за да паднат съмненията около мен, защото всъщност подкрепям "Ислямска държава" и развивам мрежа в България. Реално съм блогър и журналист на свободна практика, чиято основна тема е Близкия изток, Северна Африка и като цяло международните отношения. Явно, обаче, дразня достатъчно на брой хора, за да прочета всичко онова, което изброих. С времето свикнах с определенията и дори си ги събирам – някои от тях са особено креативни. Връзката ми със Сирия е семейна – произходът ми е смесен. Майка ми е от Северозападна България, а баща ми от Дамаск, Сирия.
Откога датират политическите проблеми в Сирия?
Като цяло проблемите, които сега виждаме в Сирия имат своето обяснение и то трябва да се търси в историята на страната. Протестната вълна от 2011 година не е първата, нито пък политическата криза е за първи път. Помня през 2000-2001 година, когато почина бащата на сегашния президент и тогавашен ръководител на Сирия, Хафез Асад. В този едногодишен период, когато държавата нямаше президент, се разви т.нар. Дамаска пролет. Бяха създадени редица клубове за политически дискусии, в които представители на интелигенцията обсъждаха как могат да бъдат проведени реформи, как може да се установи многопартийна система, правата на кюрдите и други въпроси, които са важни за сирийското общество. Тези клубове бяха затворени скоро след встъпването в длъжност като президент на Башар Асад.
През 2005 година пък се прие Дамаската декларация – документ на опозицията в самата страна, изискваща реформи и освобождаване на политическите затворници. Този документ доведе до арестите на видни опозиционни фигури. Междувременно през годините имаше спорадични бунтове на кюрдите в Североизточна Сирия. И стигаме до 2011 година, когато беше поставено началото на най-трудния период в модерната история на Сирия. През март 2011 година избухнаха протестите, които близо една година бяха мирни и след това се развиха във въоръжен бунт. Бяха убити редица демонстранти, други арестувани и мнозина прибегнаха до щурмуването на казарми, оръжието се озова в ръцете на хора, които досега не бяха се занимавали с организиране на демонстрации. Лесно това оръжие се използва за отмъщение за убити роднини, арестувани приятели и чисто лични вражди. През цялото това време сирийското правителство избираше да отговоря по познатия сценарий – заклеймяване на опозицията, обвинения за чужда намеса и силни репресии. На повърхността се говореше за реформи, но реално се извършваха мащабни кампании за арестуването на активисти.
През 2012 година започнаха да се появяват първите радикални групи, които удариха на първо време мирната опозиция – първата атака беше в Атареб, Северна Сирия, когато джихадисти изгориха офисите на активистите в града и разграбиха всичко възможно. Бунтът лесно мина границата и избухна гражданската война, която и днес разбива Сирия и обществото там. Радикалните групи се появиха навреме – точно като доказателство сякаш, за думите на Асад, че се бори срещу джихадисти, когато реално почти две години армията и полицията излизаха срещу демонстранти. Групировките се възползваха по подобаващ начин, за да прокарват политиките си, възползвайки се от недоволството и безизходицата. Войната в Сирия е сблъсък между неравностойни противници. Опозицията почти напълно е смазана към момента. Джихадистите използват напълно съзнателно знамето на революционерите, за да привлекат обществена подкрепа, но реално така само вредят на бунта и дискредитират хората, които застанаха на предните линии в битката си срещу властта в Сирия. В гражданската война изплуваха и призраци от миналото на Сирия – като въоръжения бунт на "Мюсюлмански братя" през 1982 година. Тези теми, наред с други, са табу в Сирия. И докато продължават да са такива, това ще води до още по-големи проблеми.
Каква е истината за Башар Асад?
По мое лично мнение е лекар, който има лошия късмет да е син на Хафез Асад. Казвам лош късмет, защото Башар Асад никога не е имал апетити към ръководството на Сирия – той живееше от години в Лондон. Смятам, че не без участието на вътрешните кръгове в Дамаск, той беше призован да заеме поста на баща си. Но властта не е в неговите ръце, за разлика от Хафез Асад, който контролираше по-умело процесите в държавата. Кризата в Сирия не е на религиозна основа – това е отново социален проблем, породен от корупция, лъжовни политически обещания и провеждана репресивна политика. При наличието на тези фактори, нямаше как да не се стигне до недоволство и бунт. Този, който обяснява, че кризата в Сирия е от четири години, не следи процесите в страната или просто така са му казали да говори. Този конфликт е и конфликт на внушенията, манипулациите – и двете страни използват всички възможни похвати, за да привлекат подкрепа.
Какво не казват и не обясняват по новините?
Прекалено много неща не се обясняват. Липсва анализът и влизането в дълбочина относно международни теми. Има дори пренебрежение към тематиката, свързана с международни събития като цяло и Близък изток в частност. България се намира на такова географско разположение, че е недопустимо обществото да не бъде информирано за процеси, които се случват на 600 км от границата ни. Смятам, че дългата изолация от международната политика е направило и обществото ни в някаква степен апатично. Днес масово не се интересуваме какво става отвън – понякога не разбираме дори процесите, случващи се в собствената ни държава. Вярвам, че колкото повече човек знае за международните събития и свързаните процеси, толкова по-разширен става светогледът му и може да си обясни ставащото около него.
Не е тайна, че редица медии у нас дори нямат специален екип, който да следи за международни новини. Най-малко се отделя за международни редакции. Най-малко време от емисията е за новините от света. Тази ситуация е пряко свързана с държавната политика, която липсва що се отнася да външни отношения. Не можем да си позволим да нямаме визия, стратегия, позиции. В днешния динамичен свят този дефицит е в голяма вреда. Да не говорим, че често журналистите не са подготвени, когато им се наложи да работят по международна тема, особено за Близък изток. Наскоро беше отделен цял сутрешен блок, за да се говори откъде "Ислямска държава" се финансира – при положение, че по тази тема се е изговорило всичко още преди четири месеца, включително в български медии.
За проблемите в отразяването на международни теми, можем да посочим пример от последната седмица, който е показателен не само за българските международни новини, но и за световни редакции. Горе-долу по същото време, когато се случи атаката над "Шарли Ебдо", армия от радикали от групировката "Боко Харам" унищожи няколко селища, като най-засегнато е селището Бага - то беше изравнено със земята. Бяха убити над 2000 души, повечето жени и деца, неуспели да избягат от атаките. Но бяха нужни дни, за да бъде отразена тази фрапираща новина. Това не е толкова учудващо, като се има предвид, че по принцип идват рядко новини от Африка и мнозина анализатори не могат да коментират събитията там.
Изследвания показват, че публикациите за Франция в западни медии са с 10 пъти повече от тези за Нигерия, която има три пъти по-голямо население от Франция. Париж е видим и това помага, докато Бага е в опасен район, често без журналисти на място. Президентът на Нигерия дори не спомена "Боко Харам" и избиването на 2000 души, но подкрепи Франсоа Оланд. Говорим за трендове в медиите, състояние, което е от поне десетилетие. Разбира се, че жертвите в Париж трябва да се почетат и да се премислят много въпроси след атаката, но ако се провалим в това да разберем станалото в Бага, означава да се примирим със сравнително простата картина на тероризма, която имаме в момента. 92% от жертвите на ислямския екстремизъм са мюсюлмани - рядко споменаваме този факт, че екстремистите са във война с над 1,6 милиарда мюсюлмани.
Докато разбираме атаките на екстремистите срещу големи градове, икономически столици, то се проваляме в разбирането на по-голямата картина, по-обърканата картина, смесваща в себе си политически борби, бедност и анонимни жертви.
Наскоро бяхте в Ирак, защо?
Да, в началото на ноември 2014 година с колегата Георги Тотев заминахме за Северен Ирак, където отразихме случващото се на фронтовата линия между "Ислямска държава" и кюрдските сили. Това беше и нашата цел – да покажем нещо от първа ръка, собствени впечатления. Интересуваше ни и продължава да ни интересува как живеят хората на подобно място, когато около тях падат бомби и цари разруха. Само на 15-20 км. от Ербил, главният град на кюрдската автономна област Иракски Кюрдистан, вече се водеха сражения. Ние бяхме на 700 метра от позициите на "Ислямска държава", разговаряхме с кюрдските войници, с обикновени хора, с командири. Това много помогна в разбирането на по-голямата картина в този конфликт.
Френският 11-септември ли е "Шарли Ебдо" и ще повлияе ли сериозно върху отношението на Запада към мюсюлманския свят и въпроса със сирийските бежанци?
Не бих сравнил атаката срещу "Шарли Ебдо" с 11 септември. Не само заради разликата в мащаба, но и защото става дума за различни мотиви, макар на повърхността да изглежда еднакво. Да, и в двата случая става дума за джихадисти, които искат да всеят страх и да убият, без значение цената. Но детайлите са важни. Атаката в Париж ни кара да си зададем много въпроси, чиито отговори засега убягват. Например още не е ясно откъде се появиха личните карти на двамата братя, сочени за извършители на кървавото нападение над "Шарли Ебдо". Когато двама души с маски, действащи като наемни убийци, влязат в редакция и излязат по същия начин – със спокойствие – а след това оставят личните си карти в колата, това предизвиква въпроси не само към проблемите със сигурността, но и относно организацията зад атаката. От свидетели става ясно, че нападателите не са знаели къде точно е редакцията на "Шарли Ебдо" – странен факт за хора, които се смята, че са израснали в Париж.
Идва и другият сериозен въпрос – можеха ли атентаторите да не бъдат убивани? Ако бяха заловени живи, можехме да получим повече яснота около съставянето на плана за атаката. Важно е, че имаше и конфликти относно поемането на отговорност. Първоначално се каза, че са Ал Кайда, след това "Ислямска държава" заради запис от Мосул, в който лидер на ИД казва, че е поел отговорност. Но в записа, който е 25 секунди, не става дума за поемане на отговорност, а за подкрепа за двамата братя. След това дойде признанието на Ал Кайда в Йемен, че те стоят зад нападението. Стои въпросът и защо френската полиция не е следила въпросните братя, след като са били в черния списък и единият е съден за участие в канал за прекарване на бойци за Сирия. Като човек, който вече няколко години се занимава с подобни въпроси, всичко изброени е изключително притеснително и мъгливо. Нужно е разследване, което да покаже повече информация. Обществото има право на отговори. Доколкото знам, в момента френската и белгийската полиция работят по мащабна операция срещу джихадистки клетки. Дано резултатите бъдат обявени по-скоро.
Не смятам, че след "Шарли Ебдо" Западът ще се изправи срещу исляма и мюсюлманите. Не бива да се генерализира, защото това би обслужило политически интереси в тази трагедия. Това би било и лесното обяснение на ситуацията. Франция конкретно има въпроси, които стоят на дневен ред, но остават необсъдени – от Алжирската война, до маргинализирането на цели общности.
Във Франция съществува една голяма част от мюсюлманската общност, която живее в бедност, в гета – на някои места безработицата достига до 50%. В тези условия радикалните групи се възползват от ситуацията. Именно тази част от обществото е най-застрашена от влиянието на радикализма. От друга страна е нужно мюсюлманската общност не само във Франция, но и в цяла Европа, да работи върху себе си, за да се бори срещу тези ракови образувания, които представляват екстремистите. Но без държавна подкрепа този процес е обречен.
Солидарният марш беше едно много силно събитие, един достоен отговор на френското общество и вече се изпрати послание към радикалите от двете страни на барикадата – крайнодесните и ислямистите: Франция няма да се разедини и да живее в страх, няма да позволи трагедии да бъдат използвани от политици в страната или Европа. Присъствието на световните лидери според мен беше грешка – дузина от дошлите лидери са виновни за потъпкването на свободата на словото в собствените си държави и участието им в този марш е меко казано лицемерие.
Виждаме, че в Германия е също пример, че Западът не се обръща генерално към исляма. Там над 100 000 души излязоха по улиците срещу крайно дясната група PEGIDA, която пропагандира омраза и ислямофобия. Дори лидерството на държавата зае позиция – категорична при това – в подкрепа на обществения модел. Срещу мюсюлманите са националистическите фракции. Те генерализират и не желаят да комуникират, да търсят в дълбочина причините за някои социални проблеми. Война на цивилизациите няма, нито сблъсък на светове. Живеем в един свят и трябва да намерим начин как да продължим напред. Пресечната точка между религия и тероризъм е в политиката или по-точно в използването ѝ за постигане на конкретни цели, които очевидно не са в интерес на обществото.
Каква е прогнозата ви за развитието на политиката на европейските стани към имигрантите?
Не смятам, че скоро европейските държави ще променят политиките си към имиграцията. Вече са установени практики, които никой няма волята да ги промени. Видяхме и как Европейския съюз реагира към сирийската бежанска криза – бездействие и прехвърляне на отговорността към периферията, т.е. към България, Италия, Малта, Гърция. Установиха се тревожни практики относно бежанците, които едва ли ще се променят и през тази година – избутване на лодки, арести, липса на човешки условия за живот в лагерите, бавене на документи, прехвърляне на хора от една в друга държава, сякаш са торба с картофи. Често забравяме, че става дума за хора. Хубавите пожелания в Европейския парламент са едно, но реалността е друга. Хвърлят се милиони евро за поддържането на една силова структура, Фронтекс, за да се превръща Европа все повече в Крепостта Европа. По този начин бежанският поток не се спира – той няма и как да бъде спрян, докато има война в Сирия. Напротив, благодарение на тези практики, смъртните случаи с бежанци нарастват, както и криминализацията и капсулацията в общностите. Към момента има над 3 100 000 сирийски бежанци, като над 1 милион се намират в Ливан и по още толкова в Турция и Йордания. До Европа достига един брой, който реално погледнато не е толкова голям. Но въпреки това ЕС реагира неадекватно. Очевидно е, че някои документи трябва да бъдат преразгледани, като споразумението от Дъблин. Външната политика на ЕС, липсата ѝ, също е проблем, отразяващ се на политиките към бежанци и имигранти.
Интервю на Евгения Гигова
