Фестивалът „София диша”, който представя културния живот в столицата през целия август, предлага възможност и за среща с уникални хора. Такъв човек е и младата театрална режисьорка Рене Карабаш. Тя участва с много интересен проект – театър в ... автомобил.
Рене изпъкна и с друго – заразяващата ѝ аура е толкова силна, че диктофонът отказа да я приеме от първи опит. Наложи се да повторим интервюто, но от това не ни заболя – най-вече защото се оказа, че не сме първите „пострадали” от излъчването на Рене. Тя ни сподели, че преди време е давала интервю за онлайн телевизия и връзката е изчезнала, изгубена някъде в аурата ѝ. Ето какво сподели Рене за Actualno.com.
Разкажи ни първо малко повече за пиесата – за нейния произход, за идеята като цяло?
Пиесата се казва „Театър в колата” и е направена по текст на Захари Карабашлиев. Сцената е, както сами видяхте, една най-обикновена лека кола. Защо кола – ами идеята е да се скъси максимално дистанцията между зрители и актьори, за да може връзката между тях да стане още по-силна и преживяването да е по-пълно.
Защо избра точно тематиката за липсата на комуникация между хората – по-негативен поглед върху живота и по-драматичен жанр? Кой всъщност е любимият ти жанр?
Мисля, че тематиката засяга абсолютно всеки един от нас. Според мен театърът помага на хората да се огледат и то да се огледат навътре в себе си, да вникнат в проблема. Театърът е абсолютното лекарство за много от моралните проблеми на обществото, за страха дори сред хората. Театърът отразява отлично тези проблеми и ни позволява да ги видим като на длан.
Така или иначе любимият ми жанр е драмата, също и черната комедия. Облечена съм в черно и съм „за” драмата, защото това са пиеси, които носят катарзис, през който минават хората. За да се излекуваш от нещо, трябва да минеш през този катарзис.
Кино или театър?
Театър. За мен театърът е много по-органичен, там всичко се случва сега, на сцената. На сцената актьорите наистина плачат, наистина се смеят и то пред зрителите.
Любима пиеса?
Последно гледах „Йерма” и тя оправда напълно очакванията ми, бях много впечатлена. Пиесата се играе в Театъра на Армията. Точно това е типът театър, който бих искала да правя и аз. Пиесите на границата на танцовия театър могат да покажат много заради езика на тялото – чрез него се демонстрират много добре вътрешните ни вълнения. Не е нужно словото да присъства, а дори да присъства, вълнението е много по-естетично да бъде представено чрез тялото.
Каква е разликата между българския театър и този в чужбина? Ти си учила във Франция, сподели ни впечатленията си?
Разликата е, че там се правят повече по-модерни, авангардни постановки, отделят се пари за такова изкуство. Постановките са по-абстрактни и публиката там е научена, свикнала е с този вид театър. В България например с пиесата ми в колата беше далеч по-трудно – хората, които я видяха за пръв път, започнаха да задават въпроси, не се отпускаха и не искаха да влязат в колата. Според мен ако гледаш традиционен театър и имаш нещо да кажеш, не е уместно да се намесиш, защото това пречи на актьора. Но ако говорим за театър тип „пърформанс”, подобни намеси дори са изискващи. Ако искаш да кажеш нещо, по-добре го аргументирай, а не само да има провокация.
Коя е най-голямата награда за актьорите и театъра?
В частност за мен най-голямата награда е да погледна в очите на хората, които излизат от колата след представлението ми. Когато виждам усмивки, коментари, когато виждам реакция, дори и негативна – най-важното за мен е да не остават безразлични. С една дума бих казала, че аплодисментите са най-голямата награда за актьорите и режисьорите.
Какво мислиш за „София диша”?
Много приятен и свеж фестивал. За предпочитане е улиците на София да изглеждат пъстри и живи така, както е сега, на фестивала, а не да са просто сивите и ежедневни улици.
Интервю на Ивайло Ачев
