Смята се, че майчинството е не само предназначението на всяка жена, но и щастие за нея. Израелският изследовател Орна Донат в своя труд "Съжаление за майчинството" подробно документира опита на жени, които заявяват, че тяхното майчинство е грешка. Това признават най-обикновени, не маргинални жени на възраст от 26 до 73 години, с едно или повече деца. Те работят, учат, имат съпрузи и жилище и напълно осигурен живот. Тях ги обединява едно - те са нещастни от това, че са станали майки. Защо това се случва и може ли обществото да се промени така, че жените да престанат да страдат от бремето на родителството? По темата с Орна Донат разговаря журналистката Дария Шипачева за Лента.ру.
Кога осъзнахте, че сте "чайлдфри" и сблъскахте ли се с някакви проблеми - обществено осъждане, натиск, критика?
Бях на 16, когато разбрах, че няма да съм майка, а не че няма да имам деца. Специално правя този акцент върху майчинството, а не върху децата, сякаш с тях нещо не е наред. Това че се идентифицирам не като "чайлдфри", а като жена, която не иска да бъде майка. Никога не съм смятала нежеланието си да не съм майка за проблем, който трябва да решавам: за мен е логично, че някои жени искат да са майки, а други - не.
Установих, че обществото се отнася към мен така, сякаш имам проблем, който трябва да бъде решен и това отношение стана мой проблем, а не моето нежелание като такова. Тук, в Израел, жените, които не искат да са майки, все още се осъждат, наричат ги неистински жени, неженствени, безумни, инфантилни и егоцентрични.
От кога изучавате въпросите, свързани с майчинството, бащинството и родителството като цяло? И до какви основни изводи стигнахте?
Занимавам се с изследвания за различията между половете в областта на майчинството и бащинството от 2003 година. През 2007 година защитих магистърска дисертация за израелските жени и мъже, които не искат да бъдат родители. Това изследване разшири и задълбочи разбирането ми за социалната аксиома, според която майчинството е "по природа": приема се за естествено, че жените искат да са майки, защото са жени; предполага се, че е естествено всяка жена, която е физически и емоционално здрава, да знае какво да прави след раждането на дете - нали е жена и уж е естествено всяка жена да оцени майчинството като достойна промяна в своя живот и да предостави на обществото "щастлив край" на историята, тъй като това е същността на съществуването ѝ - нали е жена.
Разрешението на жените и майките да формулират своите собствени истории, които като правило са много разнообразни, може да означава, че обществото трябва да преосмисли тази аксиома. Тя е много полезна за държавата, икономиката, капиталистическия строй, религиозните режими и патриархалните хетеронормативни интереси. Да се признае, че има жени, които не се чувстват комфортно в майчинството и съжаляват за него означава да се позволи на жените да са господарки на телата, мислите, спомените, емоциите, желания и потребностите си. А това вероятно е опасно за обществото, тъй като неговото процъфтяване е основано на това, че жените тихомълком "вършат своята работа", без да мислят за това, че може да се живее по друг начин.
Акцентирате върху майчинството, а не върху бащинството. Кои са основните разлики?
По въпросите на родителството има явни полови особености. Първо, върху мъжете не се оказва толкова силен натиск да станат бащи, освен това те могат да станат бащи и в по-късна възраст. Освен това, за да се смятат за мъжествени, не е задължително да са бащи. А майчинството сякаш е доказателство за женственост. Второ, има полово разделение във въпросите за грижата за децата - от жените се очаква, че именно те основно ще се занимават с възпитанието на общите деца. Така че много мъже искат да станат бащи и в същото време вярват, че ще им се отдаде да избегнат задълженията по възпитанието на децата си.
Интервюирах десетки мъже, които съжаляват за това, че са станали бащи. Една от важните разлики между тях и жените е, че повечето от тях не са искали да бъдат бащи, но партньорката им е мечтала да е майка, а те не са искали да се разделят с нея. Това се различава от тази ситуация, когато жената ражда заради заплаха от развод, а именно такъв е бил случаят при някои от участничките от изследването ми.
Беше ми необходима година и половина, за да намеря достатъчен брой жени за пълноценно изследване. Три жени отказаха интервю скоро преди срещата - отказаха участие, защото не можеха да си позволят да кажат на глас, че съжаляват за майчинството. Това не означава, че не съжаляват, те бяха сигурни в чувствата си, просто за тях беше нетърпимо да има свидетели за техните "срамни" преживявания.
В изследването си казвате, че фройдитските теории само са задълбочили положението на майките. Сега всяка грешка на жената е доживотна травма за детето, нали всички проблеми се коренят в детството. Това е непосилно бреме за родителя, което носят основно майките. Какво може да се направи, за да се облекчи това бреме?
Мисля, че първата стъпка е жените да се признаят за субекти, а не за обекти. Сякаш казвам нещо очевидно, но в патриархалния ред за мнозина това не е очевидно - че сме хора от кръв и плът, а това означава, че ние с всички сили може да се стараем да сме идеални, но да не успеем. А това означава, че може да допускаме грешки.
Понякога дори въвличането на партньора не винаги облекчава жената?
На жените от детството се втълпява, че именно те трябва да се грижат за всичко - за децата, за мъжете, за възрастните роднини... Но къде е нашето право за грижа? Струва си да се замислим защо правото на жените да получават грижа и внимание е по-малко важно, отколкото задължението да дават всичко това. Не съм против да се грижа за близките ми, искам да обърна внимание на това, че обществото има изгода от такова разделение на "услугите" по полов признак.
Искам да обърнете внимание на постоянното послание, че ние, жените, просто защото сме жени, по естествен начин сме подготвени да оказваме всякаква помощ на всички. В същото време мъжете в това отношение са някак некомпетентни - нали са мъже! Но природата няма общо - историята ни, социалните норми и личните истории говорят, че именно политическите интереси стоят в основата на подобни митове.
Можете ли да си представите идеално общество, в което майчинството ще престане да е непоносима тежест?
Наскоро четох статия за подобен експеримент. Първото, което трябва да направим за намаляването на гнета на майчинството, е да намалим натиска върху жените като майки. Да премахнем този мъчителен и агресивен императив, който кара неизвестен брой жени да бъдат майки по съгласие, но против желанието им. Да се позволи на жените да взимат решение за майчинството, тъй като само те имат право на това решение, макар че непрекъснато се правят опити да бъде отнето правото им да се разпореждат с матката си.
След това ние трябва да преосмислим настоящия западен модел на възпитание на децата, тъй като той създава проблеми на много жени. Необходими са сериозни промени, които биха могли да облекчат някои трудности. В частност това е развитието на детските ясли и градини, промяна на това как мъжете се социализират в бащинството, за да не е родителството само връзката "майка-дете", данъчните облекчения, достъпно жилище и субсидии за заплащане на детската градина. Трябва да помним и за връзката между пола и социалната класа или т. нар. феминизация на бедността. За да се борим с нея, трябва да отчитаме трудностите, с които се сблъскват майките с нисък доход, самотните майки, цветнокожите, мигрантките, представителките на ЛГБТ обществото, а също и майките с физически и умствени нарушения.
Когато жената е родила и не ѝ харесва родителския опит, тя сякаш няма избор в тази ситуация. Тя може да напусне семейството, но от това ще последва осъдителната реакция на обществото. Как може да се промени тази ситуация?
Няма как да се върне детето, а и да престанеш да си майка също не е възможно. Но бремето на майчинството може да стане по-леко и по-малко разрушително, ако обществото по-малко осъжда разочарованите от родителството майки. Ситуацията може да се подобри, ако изначално не уговаряме жените да стават майки против волята им, убеждавайки ги, че майчинството несъмнено е най-доброто, което може да се случи с нас. Подобно твърдение е приказен мит. Но то отчита, че жените са различни. Това, че имаме еднакви репродуктивни органи, не означава, че всички ние бихме искали да станем майки или че всички жени гледат на майчинството като предстоящ опит. Какво може да направи обществото? Много внимателно да се вслуша какво казват жените и майките, да не ги заклеймява като безотговорни, равнодушни и безумни.
Според Вас колко жени в обществото, свободно от полови стереотипи, биха предпочели да не стават майки? И колко жени съжаляват за своето майчинство?
Не зная колко жени биха предпочели да не стават майки, но мога да кажа, че дори в равнопоставено общество не винаги спират да принуждават жената към майчинство. Да вземем Норвегия - страна, която е най-близка към това, което може да наречем полово равенство. От кореспонденцията ми с норвежка изследователка разбрах, че въпреки международната репутация на Норвегия като страна, където правата на жените са защитени, реално натискът по повод майчинството там е съпоставим с този в Израел. Тя ми написа, че ако в Италия, когато жената няма партньор, дом, работа и не ражда дете, я считат за отговорна, в Норвегия никой няма да избегне натиска, тъй като там системата за социално осигуряване е добра и самотна майка може да отгледа дете. И от такива жени все още очакват раждане на дете. В Норвегия нямаш оправдание!
Не зная колко жени съжаляват, че са станали майки и не мисля, че някога ще разберем. Каквито и изследвания да се направят, неизвестен брой жени винаги ще запазят това в тайна. Пишете, че много жени се измъчват от решението да кажат или не на детето си, че съжаляват за майчинството си.
Какво е Вашето мнение - трябва ли да се разказва за това и как да се направи, така че да не се травмира детето?
Не мога да кажа кой от вариантите е по-добър. Просто исках да разбера и да предам мислите на майки, които смятат да поговорят със своите деца за това някога, когато те пораснат. Тези майки различават любовта към децата и съжалението за майчинството и искат да обяснят на децата това сложно емоционално състояние. Да, те наистина обичат децата, но съжаляват за това, че са станали майки. В тяхното разбиране това може да снеме чувството за вина от детските рамене. По този начин разговорът с децата за техните съжаления е начин да ги защитят. Освен това някои майки мислят, че си струва да кажат на децата си, че има вероятност родителството да не се окаже толкова радостно, както обществото обещава. За тях да си добра майка означава да покажеш на децата колкото се може повече възможности да се избегнат потенциални страдания.
Преди години след лекция при мен дойде студентка и каза, че едва сега разбира, че майка ѝ съжалява, че е станала майка. Тя за първи път осъзнала - нейната майка е била жена, която не е искала да бъде майка от самото начало и е била въвлечена в това от обществото. Тя ми разказа, че за първи път е погледнала на майка си като на субект, като на личност, а не просто родител и това ѝ е позволило да изпита съчувствие към майка си, а не само гняв, вина и разочарование. Затова смятам, че жената има право да поговори с детето не като родител, а като човек със своите чувства - и да бъде чута.
Казвате, че съжалението за майчинството и любовта към детето са различни неща. Срещали ли сте хора, които не са успели да обикнат детето си? Как се живее с това?
Да, срещала съм жени, които са казвали, че не обичат някое от децата си. На мен това ми се струва логично: да станеш майка означава да встъпиш в пожизнено отношение с човек, който засега не съществува, с човек, когото не познавате и не си представяте какъв ще бъде. Може много да приличат на вас и да въплъщават в себе си онези ваши черти, които не бихте искали да виждате всеки ден. Или обратното - те ще са много по-различни от вас и това ще ви дразни. Има много логични обяснения за това защо жената не може да обикне детето. И дори това да е логично, не означава, че не е болезнено както за майката, така и за детето. Нямам представа как се живее с това. Мога да кажа, че майките трябва да имат възможност да говорят открито за това и да не чуват присъди. Може би, ако жените получат възможност да се изкажат и да бъдат приети, някои майки няма да се чувстват чудовища.
В Русия и Израел се води "продетска" политика понякога, стигаща до абсурди, като забрана на абортите или данъци за бездетност. Смятате ли, че това е ефективно? И какви мерки за повишаване на раждаемостта биха сработили?
Ужасена съм, че се опитват по този начин да принудят жените да станат майки. Това е истински кошмар, дори не мога да си представя какво от това може да доведе до "процъфтяване на държавата и нейните граждани." Ако страните искат да повишат раждаемостта, те трябва да се погрижат за своите гражданки: първо, да се отнасят към тях като към личности, които имат право да взимат решения и второ, да им предоставят нормални условия за отглеждане на децата, ако жените искат да станат майки. Всякакви други начини - като забрана на абортите, са изнасилване на жената. Това може да доведе до желания резултат за обществото - децата ще се раждат. Но какъв позитив може да има в репродуктивното насилие? Как после политиците ще гледат в очите тези жени и техните деца?
Смятате ли за целесъобразно повишаването на раждаемостта през 2019 година? Необходимо ли е това за развитието на обществото?
Не смятам, че раждаемостта трябва да се увеличава. Земята ще диша по-лесно, ако населението започне да намалява. Това, което държавата трябва да направи, е да намери креативни начини за решаването на националните и икономически проблеми, без да посяга на телата ни. Искам все повече жени да могат да решават свободно да бъдат майки или не. И ако те искат това, аз само ще се радвам за тях, но съм срещу принудителното повишаване на демографията.
Смятате ли, че сега е най-трудното време за това да бъдеш майка или е имало по-трудни времена?
Не съм сигурна, че може да отговорим на този въпрос. В продължение на много векове мъжете са писали и са говорили от името на жените, затова нямаме достатъчно количество честни гласове на жени от миналото, които да разкажат за своите чувства и отношение към майчинството.
Книгите и поезията позволяват да се предположили, че през десетилетия и столетия е имало жени, които не са били удовлетворени от майчинството, но ние не може да знаем дали са съжалявали или не. Имам чувството, че майчинството противоречи на личното щастие. Това се потвърждава от изказванията на много майки - те буквално казват, че са заменили живота си за този на детето или са посветили живота си на детето. Смятам, че за много жени възпитанието на детето е в съответствие със стремежа им към лично щастие.
Много жени наистина чувстват и знаят, че тяхното главно предназначение в живота е да са майки и да възпитават деца. Не бих искала да изключвам техния опит и възможност да живеят щастливо паралелно с възпитанието на децата само, за да предам мисълта, че това не е нужно на всички от нас. Освен това жените трябва да имат предвид, че майчинството е път в неизвестното.
Мнозина обещават, че "децата са щастие", но това в действителност е лотария. Не може да знаете предварително дали майчинството ще промени живота ви към по-добро или по-лошо. Не казвам това, за да плаша жените или да ги откажа от майчинството - за жените всички пътища трябва да са отворени. Опитвам се да кажа, че си струва да се подхожда с любов, готовност и благородни намерения - това е.
Какво може да направим за това следващото поколение да направи по-малко грешки в родителството?
Преподавам предмет, посветен на последиците от майчинството и отказа от майчинството за обществото, в няколко университета и колежа на Израел. Последните 4 години водя групи за жени, които не са сигурни, че искат да са майки. Срещаме се в продължение на десет седмици и заедно обсъждаме техните чувства и мисли по темата.
Социологът Зигмунт Бауман обяснява, че в състояние на свобода ние може да правим това, което в други условия би било невъзможно или рисковано. Ние може да правим това, което искаме, без да се страхуваме от наказание, затвор, мъчения, преследвания... Бауман ни казва, че да живееш в свободна страна означава да правиш всичко отговорно. Вие сте свободни да преследвате целите си, но сте и свободни да грешите. Първото върви в комплект с второто. Бидейки свободни, вие може да сте сигурни, че никой няма да ви забрани да правите това, което искате, но никой няма да ви увери, че това, което искате да направите, ще ви донесе желаната полза или изобщо някаква полза. Така че мисля, че може да помогнем на следващото поколение, като му предоставим свободата да станат родители, ако искат и позволявайки им да разберат по-сложните неща за родителството, които са далеч от черно-бялото възприемане на света.
Към това възприемане се отнася и разбирането, че за някои хора родителството може да стане грешка. Това не означава, че този, който го счита за грешка, се отказва от отговорността пред децата си - точно обратното. И това не означава, че ние като общество трябва да се отвърнем от този, който е допуснал тази грешка, особено ако именно това общество е тласкало с всички сили човека към родителството.
Защо на жените не трябва да се казва "време ти е да раждаш, защото ще съжаляваш - децата са щастие"?
Това е лоша идея, защото тези изказвания не могат да бъдат истина за всички жени. Ние сме различни и нашите субективни преживявания, свързани с майчинството, са много различни. Да се дава подобно универсално обещания е престъпна небрежност: тези, които днес ви обещават щастие, няма да дойдат при вас утре, за да ви помогнат да отгледате децата, родени по техен съвет.
Превод: Евгения Чаушева, Actualno.com
