Режисьорът Натали Бианкери е позната на българската публика – късометражните й филми са участвали в предишни издания на София Филм Фест, а дебютният й филм „Среднощно“ („Nocturnal“) бе представен в международния конкурс на 24-тия СФФ през 2020 и журито ѝ присъди своята Специална награда. Вторият ѝ пълнометражен филм „Вълк“ („Wolf“) е участвал като проект на 15-ото издание на копродукционния пазар София Мийтингс 2018, където получава Голямата награда „Дани Лърнър“ от филмовото студио „Ню Бояна“. НА 16 и 17 март той бе представен в програмата на тазгодишния София Филм Фест. Авторката на филма е поверила главните роли на двама млади актьори - Джордж Маккей и Лили-Роуз Деп, които си партнират по предизвикателен начин. Разказът проследява Джейкъб, който живее с вярата, че е вълк, затворен в човешко тяло. Изпратен в специална клиника, той и останалите пациенти с усещане за „животинска“ същност са подложени на екстремни форми на терапии за „лечение“. Когато той среща тайнствената дива котка, приятелството им се развива в неустоимо привличане и пред него изниква сериозно предизвикателство – трябва ли да се откаже от истинската си същност в името на любовта?! Вижте какво сподели Натали Бианкери в интервю за Actualno.com.
Как се зароди идеята за филма?
Дълги години работех по един проект, свързан с идентичността, там се занимавахме си идентичност в смисъл на кожата и след това по някакъв начин се променят през живота си. Много се бях замислила по въпроса за идентичността, кое всъщност определя човека - дали неговите желания, или по-скоро формата, в която е роден? След това ми попадна една статия от норвежката преса за едно момиче, което вярва, че е котка. Статията беше до голяма степен комична, но ме накара да се замисля по въпроса. Оказа се, че това е едно психическо разстройство, което реално съществува - хора, които се възприемат като животни. Това разстройство не е чак толкова разпространено, но го има, особено в САЩ сред тийнейджърите и се замислих, че тук може би има нещо, от което би могло да се получи игрален филм, посветен на въпросите за идентичността. Темата е трудна, включително и визуално. Аз не исках да се отнасям към тези хора неуважително.
Кадър от филма. Снимка: София Филм Фест
Смятате ли, че в момента човечеството изживява криза на идентичността, особено в контекста на пандемията?
Трудно е да се отговори на този въпрос, защото от друга страна се питаме - дали пък винаги не е било така, дали винаги в историята човек не си е мислил, че живее в криза. Струва ми се, че днес сме изгубени. Загубили сме ориентири, загубили сме усещането за общност. Може би технологиите днес все повече ни изолират и откъсват един от друг. Усещането за самота, като че ли се засили заради пандемията. Но смятам, че все повече сме загубени. Съвременното общество ни предлага все повече възможности, опции, но в крайна сметка ние не знаем какво да изберем.
Желанието на филма беше човек да може да бъде себе си, но от друга страна изниква въпросът - какви са възможните последици на това. Това момче иска да живее като вълк, но как ще може да осъществи това - в гората ли ще живее? От една страна инстинктивното ми желание е човек да бъде верен на себе си и на това, което чувства, от друга страна го има въпросът - възможно ли е това и какви са последиците, от трета страна - ако потискаш себе си, какви ще са и последиците от това - дали няма да доведе до негативи. Не ми се искаше филмът да има послания, а да постави въпроси, на които аз самата нямам отговор за себе си.
Имате ли любим персонаж от "Вълк"?
Има по нещо от мен във всеки един от героите. Когато правиш филм, не бива да имаш любим герой, но имам особено топли чувства към Ръфъс, който се мисли за немска овчарка. Защото като герой е като противотежест на всички останали във филма. А и самият актьор беше изключително забавен младеж - той беше първият, когото видях да кастинга. Импровизациите с него бяха много забавни.
Колко смелост ви трябваше да създадете филм, с какво се заредихте, за да го създаде?
Работата по филма беше трудна, защото от една страна е филм за хора, които се смятат за животни, което от една страна е комично, от друга страна исках да се получи сериозен филм и не знаех как ще се получи. До някъде извадихме късмет с пандемията, тъй като благодарение на нея имахме много време за репетиции. Имах в главата си темата до колко сме откъснати от природата, включително и от собствената си природа.
Кадър от филма. Снимка: София Филм Фест
Не за първи път сте в България. С какви чувства се отнасяте към страната ни?
Много ми харесва софийската публика, на прожекциите залата беше пълна, зарадва ме с много смислени и интересни въпроси. София Филм Фест ми е много мил, защото тук за първи път представих свой филм. От тогава представям на фестивала всеки свой филм.
Убедена съм, че този филм ще получи много награда и за него много ще се говори. Готова ли сте за това и имате ли вече идея за следващия ви филм?
Надявам се да сте права. Филмът повдига много въпроси. Премиерата му беше в САЩ и ме изненада много силната реакция на публиката. Особено на хората, които не го харесаха, те го приеха много лично, бяха гневни. Имаше коментари, че съм ненормална, че трябва да бъда затворена. Не очаквах подобни реакции, нито толкова негативни, нито толкова положителни. Реакциите бяха в двете крайности. Когато човек прави филм никога не знае какъв точно филм прави и според мен така и трябва да бъде. Ако си твърде наясно какъв филм правиш, нещо не е наред. Такива силни и поляризирани крайни реакции не съм очаквала. Мнозина интерпретираха филма като метафора за проблеми, свързани с половата идентичност - което в никакъв случай не съм искала. Мислех си по-скоро за идентичност в смисъл на цвят на кожата и расова идентичност. Ако човек чете филма като метафора за полова идентичност, тогава излиза, че правя посланията, които не бих искала да отправям.
В момента работя по черновата на следващия ми филм. Той разказва за една жена, която си наема приятел, за да представя пред близките си, че има съвършена връзка. В крайна сметка тя действително се влюбва в него.
Какъв е вашият коментар за войната в Украйна?
Това, което се случва, е ужасяващо. Все си мислех, че това няма да се случи. Наблюдавах как ситуацията ескалира, ескалира... Последните дни си миля и за отговорността на западните политици, посочват Путин с пръст и уж са много възмутени и налагат санкции и т.н. Но в крайна сметка това не е ли лицемерно, защото години наред те с радост приемаха руски пари в своите икономики и като че ли нямаше никакъв проблем. За една голяма част от руснаците, които не одобряват действията на правителството, ситуацията е доста сложна. Големият проблем е, че не знаем как ще се развият нещата, как и кога би могло да приключи всичко и така се оказваме в една ситуация, където светът е на ръба и ако трябва да съм честна - изпитвам страх.
