Остават буквално броени часове до местните избори и темата за идеите как да се управляват българските градове си е табу. Затова, на вниманието на всички свои читатели, Actualno.com представя един от крайно интересните кандидати на Реформаторския блок – четвъртата в листата и член на националното ръководство на ДСБ Марта Георгиева. Тя е завършила Френската гимназия в София, има магистратура по философия от СУ „Св. Климент Охридски“ и по администрация и управление от Университета в Нант. Гост – преподавател и създател на дисциплината „Престъпленията на комунизма” в училище за политика в Дания.
Марта вече е била общински съветник за 9 месеца и не е подкрепяла предложенията на нелегитимния за нея главен архитект на София заради цялостната му политика в полза на бетона срещу зеленината. Затова, пък, е защитавала много каузи, сред които опазване от застрояване и подобряване достъпа до Витоша, съхраняване на Борисовата градина и всяка една зелена площ-градинка или междублоково пространство,която е застрашена, запазване на старите сгради и духа на историческия център на Стара София, освобождаване на градската среда от комунистическите символи, прекратяване на мъчението на животните в общинските зоопаркове и приюти. Какви каузи иска да продължи да защитава Марта и заслужава ли си да я подкрепите – научете в следващите редове.
Марта, на плаката ти като кандидат на Реформаторите за общински съветник в София те виждаме прегърнала куче и с надпис „Ако можеха да гласуват“. Защо избра точно мотив на куче и защо кучетата биха гласували за теб, ако можеха? А защо да го правят хората?
Защото от 15 години се занимавам със защита на животните – успоредно и на политическите ми занимания. Аз съм един от авторите на Закона за защита на животните и на текстовете в Наказателния кодекс, които осъждат жестокостта към тях. Всъщност първата ми обществено ангажирана дейност беше за прозрачност на общинско предприятие ”Екоравновесие” и спиране на убийствата на кучета от общината. Между двете ми отдадености - защитата на животните и политиката няма противоречие – напротив: двете усилия са свързани и имат за цел да направят обществото ни по-добро. Защитата на животните цели не само да бъде намалена болката и страданието им, но и самото общество, в което живеем, да стане по-хуманно за нас, хората. За мен политиката се осмисля, когато успява да направи обществото поне малко по-добро.
Като кандидат за общински съветник, съм убедена, че много хора ме подкрепят заради всичко, което съм свършила през годините като председател на ДСБ-Средец, най-силната организация на партията в България. Убедена съм, че имам, както подкрепата на ДСБ-Средец, така и на столичната организация като цяло – заради всички битки, които съм започнала в частичния ми мандат като столичен общински съветник. Няма човек, който да се е обърнал към мен и да не съм му помогнала, доколкото са ми били възможностите. Заради всичко това очаквам подкрепа, но реших да направя нещо повече – да повдигна темата за защита на животните като важна. Реших да рискувам заради каузата - да бъда първият политик в България, който като кандидат за общински съветник, застава на плакати с куче из цяла София. Това е риск, защото мога да стана обект на подигравки, може да загубя подкрепа от някого, който не е съмишленик на идеята за доброто на животните и не намира това за сериозно. Готова съм да поема всички рискове, включително да стана жертва на поляризирането в обществото заради темата с животните. Искам да поставя на преден план тази тема – за хуманността на обществото ни, по-общо казано. Готова съм да загубя всеки, който не смята, че моралът и човечността са на първо място и в политиката.
Колкото до поляризирането на тема „грижа за животните“, то е изкуствено създадено, както и повечето конфликтни теми в българското общество. И любителите на животните, на кучетата, и тези, които не ги обичат, имат едно и също желание и едно и също очакване – да няма кучета без дом. Хората, които не обичат кучетата, са съгласни с това, хората, които ги обичат, са още по-съгласни и даже помагат това да се случи, за разлика от другите. Много е смешно някой да каже, че тези, които обичат кучета, искат да има бездомни кучета. Това е все едно да кажеш, че обичаш и децата и искаш да има безпризорни деца, които да ги бият и да им се случват всички гадни неща, които се случват на бездомните деца. Ще се боря по най-бързия начин явлението „куче без дом“ да изчезне и да свърши страданието и за животните, и за хората.
Ако влезеш в Столичния общински съвет (СОС) кои ще са другите ти приоритети, освен животните, за които ще се бориш да станат реалност?
Ще кажа следното – излизам на тези местни избори с едно послание, което е и програма-ангажимент: „Зеленината да надвие бетона“. Това е както метафора, така и буквално послание. Боря се зеленината в София, в междублоковите пространства, в градинките, в парковете, на Витоша, да бъде запазена и решенията, които се взимат, да не бъдат винаги в полза на бетона и строителството, както досега. Като метафора се боря с бетона в главите, с мисленето, което ни е завещано от тоталитарния режим. Боря се и с бетона в досегашното мнозинство на ГЕРБ в СОС, които гласуват като един – абсолютно бетонно, поне в досегашния мандат.
Посланието ми обхваща дори и животните, защото в последните години Столична община реши да възприеме най - неефективния метод за работа срещу явлението „куче без дом“ - строенето на приюти и така да си гарантира,че този проблем ще остане за дълго. Освен недействащ, този метод е и най-скъпият. И пак – излива се бетон, без да има необходимост от това, само защото така най-лесно се усвояват пари. Всъщност дори законът и програмата на общината разпореждат съвсем друго – те казват, че животните трябва да се кастрират, да се връщат по места, а Столична община трябва да овладее притока от домашни кучета, който е една от основните причини за големия брой бездомни кучета. Най-основното задължение на местната власт, която харчи парите ни, е да се справи с причината, не да се бори постоянно с последствията.
Как може да се случи това?
Лесно – законът задължава всеки собственик да си регистрира кучето. Тези данни трябва да ги има в районните общини, съответно лесно могат да се правят проверки.
Иначе за национален регистър за домашните кучета в България няколко правителства дадоха няколко милиона лева и той почти е заработил. Въпросът е, че ветеринарите не са стимулирани да регистрират кучетата. Много по-лесно е, когато регистрацията се сведе на ниво община – там контролът може да е много по-голям.
По закон такса „куче“ е 24 лева на година. В София, според социологическо проучване, има 250 000 домашни кучета. Знаете ли колко е регистрирала Столична община – под 6 000. Това е пълен провал, а през миналата година Столична община е дала 3 500 000 лева за овладяване на популацията на бездомни кучета. Тези 3 500 000 лева са отишли за строежи на приюти и крадене на средства. Не се борим с причината, а с последствието и си гарантираме, че това последствие ще остане завинаги, защото причината остава. Ако умножим 250 000 по 24 лева, ще разберем колко губи общината – 6 000 000 лева на година, защото местната власт не събира такса „куче“. А законът разпорежда тези пари да отидат за зелени площи и за дейности, свързани с бездомни и домашни животни. С тези пари могат да се направят отделни заградени кучешки паркове и няма да избухват изкуствено създадени конфликти между стопани на кучета и между родители с деца, които си играят в парка. Нарочно не се събират тези пари, а се усвояват нови обществени средства и прахосничеството е много сериозно, а и напълно неоправдано.
Кой е най-големият проблем на София според теб извън околната среда и животните и какво решение би предложила?
Състоянието на тротоарите. Оказва се, че в този град се приоритизират само автомобилите. За мен това е недопустимо – човекът трябва да е във фокуса на политиката на Столична община. Дори в центъра на града тротоарите са абсолютно недостъпни за хора с детски колички, за хора в неравностойно положение и в крайна сметка - за всички. Те са опасни за живота и здравето на софиянци.
Оказа се, че Столична община дава за поддръжка и ремонт на тротоарите само 2 000 000 лева на година. По наши изчисления, за да се оправят тротоарите в София, трябват 500 000 000 лева. Какво означава това – хората, които ходят пеш, са последна грижа на Общината. А пешеходците сме всички ние. Какво излиза – че с този темп за 250 години няма да се оправят тротоарите в София.
Наболяла тема в София са т.нар. нерегламентирани сметища – места, където се изхвърлят строителни отпадъци специално от големи инфраструктурни проекти. Реформаторите, заедно с БСП, гласуваха против тази наредба в края на юни тази година, защото може да се хвърлят отпадъци в частни имоти, които обаче са без регулация и заради това дори да глобят собственика, ако сигнализира, защото по наредба той е длъжен да чисти имота си, а заради липсата на регулация не може да го огради и да не влизат чужди лица да замърсяват. Имаш ли мнение по въпроса и какво би трябвало да е решението?
Аз също не подкрепих тази Наредба, защото беше нарушен един много основен европейски принцип - „замърсителят плаща“. Според вносителите хората, на които някой им е замърсил имота, не стига че трябва да го изчистят, ами и трябва да бъдат глобени.
В този ред на мисли цялостната екологична политика на Столична община е проблемна. Заводът за боклук, който е голямата гордост на ГЕРБ, също е проблемен. Първо, активните граждани категорично не бяха съгласни да има изгаряне на боклук в ТЕЦ-София заради вредните емисии. Сега се оказа, че „Топлофикация” всъщност не е готова с технологията да гори отпадъци и те ще бъдат пренасяни на стотици километри от София. А километрите стават стотици хиляди, като сметнеш колко курса на година ще се правят за извозване. Така за транспорт ще се плащат стотици милиони, а представете си колко голямо ще е и замърсяването на околната среда.
Всъщност в общината предстоеше обществено обсъждане дали въобще да се гори крайният продукт след третирането в завода за боклук, а вече на ниво комисия в Столична община се гласуваше на каква цена да се продава произведеното от горенето гориво. Това е още един огромен недостатък на сегашното „бетонно” управление на Столична община - всичко е решено, преди да се чуят гражданите и само се имитират обществени обсъждания.
За или против електронното гласуване? И защо?
Ами „за“, разбира се. „За“ съм, защото всеки един българин, който живее с мисълта за България, с тревогата за близките си, трябва да има право да участва във вземането на решение за бъдещето на страната. И хората, които са изолирани в домовете си и не могат да стигнат до секциите, също трябва да могат да се чувстват пълноценни граждани. Това е начин да се преборим със статуквото, с купения вот – като много повече хора гласуват не насила, а защото искат. Не мисля обаче, че електронното гласуване трябва да е задължително, да е единствената алтернатива. Убедена съм и, че в крайна сметка технологиите са толкова напреднали, че при добро желание електронното гласуване да не може да бъде компроментирано.
Феноменът „купуване на гласове“ за пореден път е водеща тема преди избори – какво би направила ти, за да го спреш? Имаш ли възможност като общински съветник, ако те изберат за такъв, да предприемеш нещо?
Боря се с купуването на гласове със собственото си държание и с общуването с хората. Когато срещна някой, който ме пита каква далавера ще има, ако ме подкрепи, отговарям, че няма да има далавера и очаквам, че ще ме подкрепят хора само по съвест - заради идеите, с които се идентифицирам, ангажиментите, които поемам, битките, които водя. Това е моят начин обществото да стане по-добро. На хора, които питат за далавера, им обяснявам, че няма да им обещая далавера, следващият кандидат ще им обещае, ще го подкрепят и после ще се чудят защо са пратили такива хора - „далавераджии” - в управлението. Личният пример на политиците и гражданите е най-ефективното лекарство да се преборим с купения вот. Също и по-голямото участие, електронното гласуване. Като общество можем да се преборим.
Смяташ ли, че на местни избори трябва да гласуват и хора от чужбина?
Вече не сме във времената на комунизма, когато имаше невъзвращенци. Светът е много по-малък, много се пътува. Можеш да живееш някъде в чужбина за една година, после да се върнеш обратно в България. Аз, например, съм го направила. Така че законодателството трябва да е много по-гъвкаво. Хората в чужбина трябва да могат да погледнат бъдещето си в България и чрез възможността да гласуват за него и да го изберат.
Интервю на Ивайло Ачев
