Красимир Кръстев-Ломски е утвърден български скулптор в областта на малката пластика. Той е завършил Националната художествена академия, специалност скулптура, след което получава своя практически опит в ателието на Георги Чапкънов-Чапа. Ломски е автор на единствения в света паметник на рок легендата Рони Джеймс Дио в Каварна. Монументът се радва на световна популярност и често бива посещаван от почитателите на знаменития за няколко поколения вокал. В продължение на идеята за рок алея в града създава и статуя на българския бард Георги Минчев. Сред обществено значимите творби на Кръстев е и барелефът на светеца Иван Рилски, поставен на входа на едноименния манастир. Наскоро Ломски организира и Майсторски клас по скулптура, което е новост за България.
Г-н Ломски, с какви емоции един творец изпраща последните две години, преминали под знака на пандемията от COVID?
Според мен много различно се чувства един художник в сравнение с един музикант или един театрал, защото при последните пандемията се отрази пагубно – празни зали, липса на концерти, липса на контакт с публиката, докато в моето изкуство, смея да твърдя, имаше известен подем. Хората, бидейки затворени вкъщи, потърсиха спасение и помощ в духовността и нейната извява в изкуството чрез живописта, скулптурата. Винаги изкуството е спасявало или поне това е била една от ролите му. Но знаем и че една от дефинициите на изкуството е „каприз на лукса“ и в този смисъл, част от хората гледат на него и като на инвестиция. Така че изкуството е много неща. За едни е духовно спасение и съзерцание, за други е търсена естетическа наслада, за трети – инвестиция на все по-обезценяващите се пари.
И все пак – как се отразиха тези тежки времена на творчеството Ви – казват, че най-големите произведения се създават в трудни времена...
Да, но бих добавил и в трудни времена. Не е казано, че трябва да са трудни времената, за да се „раждат“ добри произведения на изкуството. Определено всичко това, което ни се случи, създаде допълнителни поводи за размисъл. Мисля, че и самото човечество малко се спря от този неистов бяг и започна да се връща към изконните ценности, които изкуството пази.
А за вас самия какво е изкуството?
За мен изкуството е начин на съществуване. А скулптурата е моята втора природа, аз разсъждавам чрез скулптурата, чувствам чрез скулптурата и живея чрез и за скулптурата.
Наскоро ръководихте Майсторски клас по скулптура, по време на който демонстрирахте как се моделира. Защо решихте и да преподавате, а не само да създавате скулптурни творби?
В живота на всеки човек, работил с отдаденост и желание, се появява момент, в който се замисля за неща, които доскоро са му се стрували не толкова важни. Бидейки вече на възраст, в която загубих голяма част от учителите си, реших, че е дошло време и аз да предам нещо, което съм научил от тях. Мисля, че така е честно. Още повече, смятам, че реалистичното моделиране и работата от натура в нашите специализирани учебни заведения масово се неглижира. В природата си съм бунтар и се опитвам да изразя това и в творчеството си, както и чрез Майсторския клас, който организирах. Той бе и моето несъгласие към намаляването на часовете от натура, независимо дали става дума за рисуване, живопис или скулптура. За мен това е една голяма загуба, защото независимо, че днес изкуството е модерно и абстрактно, аз мисля, че един художник, който уважава себе си, трябва да мине през класиката. Особено ако иска да се занимава с това професионално, не любителски.
От много време ми прави впечатление, че подобни обучение у нас не се правят. И това е обяснимо. Технологията на създаване на една скулптурна творба е изключително сложен и дълъг процес. Така например, ако за преподаване по рисуване, са нужни статив, бои и маса, то за обучение по скулптура са необходими поне пет пъти повече неща. Подготовката и организацията на цялото събитие отнеха много повече от планираното. Но не това е важното – целият замисъл на моя майсторски клас бе представяне на моето изкуство, но и на изкуството изобщо. Събитието се състоя в „Културен Център G8", в сърцето на София, което създаде изключително хубава атмосфера и знаковост. Имах възможността да реализирам тази своя идея благодарение на финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“. Истината е, че без тази помощ не мисля, че бих могъл да повторя подобно събитие, поне не в такъв мащаб.
Какви са впечатленията от участниците?
За мен беше голямо предизвикателство към кои хора ще се обърна и имах известни колебания дали да само такива, които се занимават професионално със скулптура или не, дали да са само такива, които са имали огромно желание да се докоснат до скулптурата, но не са имали възможност. В крайна се получи една пъстра „палитра“ от участници, които бяха обединени от изключителното си желание да моделират. Сред тях беше талантливият ни млад скулптор Александър Давидов, хора, които работят професионално с 3D моделиране, но никога не се занимавали с глина, както и хора, които са талантливи, но никога преди не са пробвали в скулптурата. Смея да твърдя, че майсторският клас премина страхотно и това си пролича от емоциите на хората след събитието и отзивите, които получих. Ще призная, че и аз самият се изтощих докрай, защото целта ми бе освен да работя пред всички тях, да участвам активно и моделирането на техните творби, да ги коригирам и напътствам. Но съм страшно доволен и определям това събитие като успешно. Виждах как пред очите ми хора, които бяха образно казано, на първото ниво в моделирането, отиваха на следващото и това ми донесе голямо удовлетворение.
Има и един любопитен момент около Майсторския клас – позирал Ви е участник от „Сървайвър“ в лицето на Милен Кутелов, как се справи той?
Изборът на модел е много важен момент за един скулптор или художник, когато преподава изкуство от натура. Имах голям късмет съдбата да ме срещне с Милен. Освен мъж с атлетична фигура, което улесни много участниците, той е спортист със желязна дисциплина и това му помогна да се справи с часовете позиране, което повярвайте, не е никак лесно. Става въпрос за почти един цял ден позиране с кратки почивки, което е голямо натоварване, но пак казвам, спортистите са хора освен физически издръжливи и с желязна дисциплина, така че в лицето на Милен имах шанса да работя като с професионален модел.
Kак можем да запалим „искрата“ към класическата форма и изкуство в днешния свят, в който като че ли по-често живеем във виртуалната реалност, отколкото в истинската такава?
На този въпрос не мога да не отговоря с рестроспекция. Веднага в мен изниква образът на едно малко момче от провинцията, четвъртокласник, който отива за пръв път при своя учител и след първото занятие с него, решава, че това ще му е професия. Всичко се случва с яркия личен пример. Ако човек гори, той може да освети пътя на другите. Вярвам, че изкуството има важно място в днешния свят, независимо колко са се развили технологиите. Независимо колко истеричен става човек в своя забързан бяг, толкова повече има нужда от него, за да излекува душевните си рани.
