Италианският журналист Якопо Сторни, кореспондент на Corriere Fiorentino и Corriere della Sera, пристига в България специално за премиерата на книга от Тициано Терцани.
На 22 май (сряда) 2019 г. от 18:30 ч. в книжен център „Гринуич“ ще чуете историята за това как един баща разказва на сина си голямото пътешествие из живота.
Събитието се провежда със специалното участие на Луиджина Педди, директор на Италианския културен институт, и журналиста Якопо Сторни. Водещ на събитието е Георги Тошев. Ще присъства и Пенка Манолова, преводач на „Краят е моето начало“. Премиерата е организирана съвместно с Италианския културен институт в София.
Преди премиерата на книгата Actualno.com разговаря в ексклузивно интервю с Якопо Сторни.
Г-н Сторни, какво Ви събра с мъдростта и историите, които разказва Тициано Терцани?
Аз съм журналист и вярвам като Терцани, че журналистиката трябва да умее много добре да опише събитието, стигайки чак до душата на фактите. Журналистиката на Терцани правеше винаги точно това. Той бе бавен журналист, бавен в смисъл на дълбок. Журналист, който не се ограничаваше в това да пише само хроника на фактите, а дълбаеше дълбоко в историята, в антропологията, в душата на самите факти. Преди да отпътува за своите мисии в чужбина (подобно на един друг негов полски колега Капузински), Терцани изчиташе цял куп книги за историята на страната, в която отиваше. Стараеше се да я разбере, да има истинска представа за нея, за това как се е стигнало - исторически и културно - до това състояние, което в настоящето се налага да разкажем.
В "Един гадател ми каза" - една от неговите най-известни и най-хубави книги - Терцани разказва за избора си да не се качва на самолет цяла една година и за света, който среща по пътя си. Чрез забавеността, която се превръща в дълбочина на разказа, съумява да разкрие за пореден път пред очите ни един различен свят, който другите средства за масова информация не разказват. Ето защо днес Тициано Терцани липсва толкова много на журналистиката.
Как според Вас можем да убедим читателите преди да са чели, че "Краят е моето начало" е книга, в която всеки един от тях би срещнал по нещо за себе си?
Книгата е послание, свидетелство, което един баща оставя на сина си, но не само на своя син. Това е послание към всички синове и дъщери, към всички млади хора, с надеждата да ги окуражи да не се предават, когато се сблъскат с трудностите на живота, на работата. Това е много актуално послание в днешното кризисно време, чийто смисъл е концентриран в следната мисъл на Терцани: "Това е нещо, на което държа много. Държа да разбереш, че това, което направих аз, не е уникално, че не съм изключение. Аз този мой живот си го измислих не толкова отдавна, не преди сто години. Всеки може да го направи. Иска се смелост, целенасоченост, и разбиране за себе си, но не в ограничения смисъл на кариера и пари, а разбиране, че си част от нещо великолепно, което изцяло те заобикаля. Бих искал това да е химн на разновидността, на възможността да си това, което искаш да си".
Вие лично как оценявате появата на книгата във време, в което като че ли много "съвременни мъдреци" се опитват да ни продадат рецепти за щастлив живот?
Ако днес съществуват толкова "мъдреци", които се опитват да ни продават рецепти за щастлив живот, означава, че това щастие не е така разпространено. Ето защо изобилстват продавачите на щастие, които много често са самообявили се мъдреци без никаква културна способност да разрешат конфликтите на човешката душа. Живеем във времена на рационална криза, където дигиталното общество ни подари нови хоризонти, но парадоксално - ограничи хоризонтите на рационалността. Хората са такива, защото са сами. Старите хора във все по-старата Европа са все по-стари. Ала много често и младите хора усещат това състояние на самота, на неразбиране, на дискомфорт. Много от тези негативни чувства се раждат от липсата на диалог, на разбиране, на състрадание, на споделяне. Издаването на "Краят е моето начало" е важно за всички, защото пренася посланието на надежда, което се съдържа в него. Когато чета и препрочитам книгите на Терцани, се чувствам обхванат от желание да правя, да правя, да правя, да се задействам, да включа в дейност ума и тялото си, за да направя нещо революционно, полезно за света. Книгите на Тициано са противоотрова на депресията.
Какво очаквате от срещите си с българската публика?
Винаги са хубави пътуването и срещата с други хора. Опознаването на нови култури отваря ума. Аз съм любопитен да разбера какво от Терцани допада на българските читатели и да съпоставя нашите идеи.
Какъв е Вашият отговор на един от най-философските въпрос: Краят ново начало ли е всъщност?
На никого не е приятно да умре, това трябва да се каже. Поне аз така мисля, макар все още да не съм близо до смъртта (надявам се!). Смъртта обаче може да е облекчена, да е приета по-малко драматично, да е по-блажена. Аз например намирам за велика следната мисъл на Терцани: " Земята, по която ходим, в действителност е едно голямо гробище. Едно голямо, огромно гробище, пълно с всичко онова, което е било. Ако почнем да копаем, навсякъде ще намерим кости, превърнали се вече в прах, остатъци от живот. Представяш ли си милиардите милиарди, милиарди същества, които са умрели върху тази земя? Всички са в нея! Ние постоянно ходим върху едно огромно гробище. Странно е, защото гробищата, както ние ги схващаме, са места на болка, на страдание, на плач, обградени с черни кипариси. Докато всъщност голямото земно гробище е хубаво, защото е природа. Върху него растат цветя, тичат мравки, слонове".
Това е една много красива мисъл, където собствената смърт се превръща в зародиш на покълването на нови животи, където индивидуализмът се разпада на парчета, където материализмът се разпада на парчета. И Тициано стига до голямото осъзнаване, че смъртта може да бъде видяна като част от процеса на живота, като едно с това, което ще се роди и ще ни продължи. Затова краят, собственият край може да бъде началото на нещо друго, началото на живота на другите.
Якопо Сторни e флорентински журналист, пише за Corriere.it, "Флорентински куриер" и "Социален редактор". Ангажира се със социални тематики като особено внимание отделя на имиграцията, на която е посветил две книги: "Засреляйте ги! Нови роби в Италия" (2011) и "Италия - това сме ние. Истории за успели имигранти" (Кастелвеки, 2016). В 2015 печели наградата за изследователски журнализъм "Роберто Гинети", наградата "Лучано Де Майо" и получава специално споменаване на наградата "Енио Макони". В 2016 г. печели първото издание на "Социален журналист на годината", организирано от Cesvot (център за доброволни услуги в Тоскана), Voltonet (мрежа на тосканските доброволци), и Compagnia delle opere (дружество на делата).
Интервю на Румен Скрински
