Издателство "Факел eкспрес" издава в трети и далеч по-пълен формат "Записки" на големия ни поет Константин Павлов 9 години след смъртта му. Повече за творчеството на Константин Павлов и книгата разказва в интервю за Actualno.com Георги Борисов - поет, есеист и публицист и издател.
Г-н Борисов, "Факел eкспрес" издава в трети и далеч по-пълен формат „Записки“ на големия ни поет Константин Павлов 9 години след смъртта му. Коя е причината това да се случва сега, точно на деветата годишнина, а не например на кръгъл юбилей?
Времето не търпи кръгли годишнини. На тях то просто спира. Върти се на място и повтаря до безсъзнание едно и също. На мен лично числото 9 ми изглежда много по-кръгло от десетките, по-съдбоносно и плодоносно. Девета вълнà, девет кръга, през девет планини, девет месеца... Смъртта износва вече девет години Константин Павлов, време е да ни го върне всеки миг...
Но това – в кръга на числата.
Малцина знаят, че КП (нека използвам това съкращение – след тройния инсулт през 1994-та Константин Павлов се подписваше именно по този начин, с лявата си ръка), още като студент по право е печелел традиционните годишни обиколки на Народното събрание. Тичал е бос, защото е нямал пари за гуменки, и едва по-късно във физкултурно дружество „Славия“, на което остана верен до края на живота си, се сдобива с екип. Беше спортен тип, не съм го видял с вратовръзка или сако, походката му беше стремителна, вървеше сякаш без да стъпва, леко приведен, с ръце в джобовете и вдигната яка на якето; и въобще обичаше високите скорости – не само зад волана, но и на маса. Схващаше мигновено и най-заплетените теории, умът му работеше като свръхзвуков изтребител и още преди някой насреща му да отвори уста, беше готов с отговора.
Защо тогава, питам, да не изпреварим и ние предстоящите му юбилеи – 85 години от рождението и 10 от смъртта му? След като поезията му отдавна е изпреварила времето.
Ще кажете: как така?
Ами по закона на ускорението!
И най-близките му приятели още си бият главите над нея, а други – огромното мнозинство – просто не я четат.
Може ли да се преподава в училище?
Защо не? Прочетете само приказката-поема „Фьони мъти кръгли речни камъни“. Че тя е далеч по-ясна, дълбока и лесна за изговаряне от слабоумните песнопойки на поколения вдетинени стихотворци.
Упорито, и до ден днешен, като „Задочните репортажи“ на Георги Марков, отказват да включат КП в учебната програма, да го преиздават и признаят публично за голям наш поет, родоначалник на модерната българска поезия, създал нов поетичен език. Правят се на ударени, а в чужбина не спират да публикуват стиховете му. Наскоро излезе негова книга във Франция, но в нито един вестник у нас, нито дори в Интернет някой обели дума за това.
Е за кога повече да ги чакаме тия кръгли годишнини? И като кръгли глупаци да зяпаме как стремително оглупява, оскотява, озверява онази част от България, за която още през 1963 година КП писа:
Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.
Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.
Нека ритат -
но защо съсредоточено?
Нека си играят -
но защо настървено?
То не e ни плондер,
нито е балонче!
То е свинският мехур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.
И тъй като винаги съм смятал, че в „записките“ на КП се крие шифърът на поезията му, че самите те представляват отделни стихотворения и като ядки на семена съдържат в себе си бъдещите негови творби, поех с юношеско вълнение от съпругата на поета Мария двете тетрадки с пожълтели карирани страници – и „с яд и скърцане на зъби“ ги препрочитах на кръст не веднъж и дваж, за да подготвя това трето, допълнено с повече от 60 непечатани фрагменти издание на „Записките“. Великолепно оформено от Светлин Русев впрочем, който с присъщия му вкус и чувство за история пръсна из него множество факсимилета на тези безценни за нашата литература и време свидетелства, водени саморъчно от поета и неведнъж спасявани от унищожаване от жена му.
От дистанцията на времето за мнозина млади хора в България, които не са живели по времето на комунизма, звучи непонятно да нямаш възможност за професионална изява, да не можеш да твориш свободно, да не можеш да споделяш творбите си – въобще да няма свобода на словото. Точно така обаче е било за Константин Павлов цели 9 години – поне официално. Разкажете ни, моля, защо след като комунистическият режим първо слага тази бариера, 9 години по-късно пак комунистическият режим променя нещата така, че в крайна сметка Константин Павлов получава разрешение да работи в сферата на киноизкуството?
Първо да кажа, че ако младите у нас и днес нямат възможност за професионална изява, вината за това е не само в ония, които те търпят да се разпореждат с живота им. И да добавя, че повечето от тях са вътрешно далеч по-несвободни от някогашните концлагеристи и пленници на комунистическата утопия в китната ни родина. Това обаче те още не го съзнават, защото хаосът, липсата на земя под краката им и обществено-политическият вакуум вече десетилетия наред инжектират у тях измамното усещане за безтегловност, определяно дружно като свобода и демокрация, и им създават други, по-страшни зависимости. Колкото е по-голяма съпротивата, която трябва да преодолява човек, толкова по-силен и свободен го прави тя.
КП беше не само свободен и кален в битки дух – той беше вече дух, излязъл от бутилката. След като не можа да го пречупи, нито дори физически ликвидира – каквито намерения нееднократно е имала, – властта трябваше и да поразвърта клапана, за да не избухне тенджерата под налягане, в която вреше и кипеше КП.
Да припомня, че опозиционен печат, частни медии или пък интернет тогава нямаше и че само ония, които се осмеляваха да слушат нощем западните радиостанции, имаха достъп до някаква по-достоверна информация за действителното положение в страната им.
А западните радиостанции по онова време, когато аз съм бил още ученик, покрай другото не спирали да се занимават с лицето КП и все по-звучно да тръбят, че комунистите в България наложили не само пълна забрана на името му, но и „пълна икономическа блокада“, както разпоредил с пяна на устата един министър.
И КП „лежал и броял петната по стените“. Но броят на хората, които „преписвали и четяли нелегално стиховете му“ – както пишеше в некролога по случай смъртта на КП вестник „Таймс“ – нараствал застрашително.
Докато един ден не му съобщили, че е назначен за „финансов инспектор в Управление „Българска кинематография“. Новата му служба нямала нищо общо нито с киното, нито с оазиса, наречен „Киноцентър“. Била на централната столична улица „Раковска“, на две крачки от дома му. Но го „помолили“ да не стъпва там, освен когато трябвало да си получи заплатата.
И случаят да приключи.
Но мълвата, че от забранен поет КП се е превъплътил във финансов инспектор плъзнала. Киното настръхнало. Не срещу КП естествено, а от възможността в него да влезе жив един от митовете на съпротивата срещу властта. Появил се режисьорът Любо Шарланджиев със съпругата си Невена Коканова – и КП заявил, че ще напише най-хубавият сценарий за нея. Така се родил филмът „Спомен за близначката“ – какво начало за един прокълнат поет! – и от финансов инспектор без пукната стотинка КП станал редактор в киното и водещ български сценарист.
Често повтаряше, че киното го спасило. Най-близките му и верни приятели бяха там. Но и той му се отплати – с десет сценария, почти толкова, колкото са и книгите му с поезия, които издаде приживе! Винаги съм бил на мнение, че с отделни свои страници сценариите му са в основата на модерната ни проза от Радичков нататък. Споделял съм го с него. И той си е мълчал. Понякога обаче подхвърляше, че хипнотичната, необяснима и до днес поема „Петима старци“, написал преди „Сто години самота“ на Mаркес...
Има и друг съществен момент: в киното цензурата е къде по-прикрита, коварна и радикална. Защото ракетата-носител на сценария може да бъде изведена в орбита – но и да изгори, след като достави товара си. Или част от него. Или заедно с него. Защото след сценариста идват режисьорът, икономическият директор на продукцията, че и актьорите... На това явно е разчитал идеологическият отдел на ЦК на БКП. Но както в ред случаи с КП, крива му е излязла сметката. КП мислеше с няколко хода напред и като вълк единак надушваше и най-грижливо замаскираните капани.
За Константин Павлов пишете, че е един от най-неразгадаемите пришълци в Космоса на българската народна песен и световната поезия. В съвременния свят, включително в изкуството, обаче все по-често се залага на принципа „сдъвкано, смляно и веднага“. Опасявате ли се, че този подход ще убие възможността да се появи новият Константин Павлов?
Възможността никога не може да бъде убита – като душата. Тя винаги ще съществува – и щом само ѝ се отвори място, пак ще се появи, но под друга форма и вид, за жалост. Или за радост. Видът КП е неповторим. Ако съберем стиховете, които са му посветени, както се каним с поета Иван Цанев, ще трябва да издадем няколко тома. Половината от тях са на негови епигони. Другата – на поети, повлияни от творчеството и присъствието му. Толкова мощно е облъчването на този демоничен за нашата мерена реч творец, който подлагаше всичко на вечно съмнение и беше изпълнен със скептицизъм към идолите и фалшивия патос на времето. А в същността си беше безкрайно състрадателен, честен и човечен. Такива обикновено са младите. Така че защо след първото „Появяване“ – както след своето дълго принудително мълчание КП озаглави излязлата през 1989 година стихосбирка – да не се роди следващото?
Спекулативната подмяна на истината в думите, което лично за себе си определям като „словоблудство“ – тази тема е засегната в „Записки“ и е много сериозен проблем в съвременния все по-малък свят. Имате ли лична рецепта как да противодействаме на словоблудството? По Ваши впечатления имал ли е такава Константин Павлов, освен чрез творбите си?
Рецептата е една: Истината. Тя е винаги кратка и проста. Непобедима. Като стиховете на КП. Но какво мъжество и талант се иска да я изречеш.
Вие също сте поет – има ли творба или най-малкото стих на Константин Павлов, който бихте искали да беше създаден/а от Вас?
„Небрежният ангел“.
Интервю на Евгения Гигова
