Днес е денят, в който отдаваме почит на будителите. Честит празник!
Будителите ги има и днес. Повечето от тях сега са млади. Също като онези, които боготворим и почитаме днес. Някои от съвременните будители окупират университетите в цялата страна, други са пацифисти, но в очите им също гори революционен плам.
Aко използвате Фесйбук и Туитър, твърде вероятно е да сте забелязали, че там се е сформирал един съвременен кръг „Мисъл“. Наричам го така условно. Много млади хора, предимно студенти в хуманитарни специалности, коментират политиката, активно се вълнуват от всичко, което се случва в обществото, и общуват помежду си. Те са позитивни, млади, широко скроени и интелигентни.
Представям ви един от тях - Тиберий Баръмов. Научете повече за Тиберий от самия него. С него ще си поговорим както за народните будители, така и за историята изобщо.
Представи се с няколко изречения.
- Мразя да говоря за себе си. Не за друго, а защото не знам дали се познавам достатъчно. Мога да кажа, че завърших Нaционалната гимназия за древни езици и култури, което повреди трайно моята душевност, и следвам в Историческия факултет на СУ, което задълбочи тези повреди. Впрочем, с всички тях, кой знае защо, се гордея. В същото време участвам в сайта "История на света" и дружеството, към което е той - "Scriptorium". Целта е все една - неблагодарната работа с история.
Според теб има ли съвременни български будители?
- Будителството предполага заспиване. Ние условно приемаме, че до Паисий българският народ е бил заспал, подведен от други, "по-мъдри" народи. Не мисля в никакъв случай, че нашият сега е такъв. При каквито и да е обстоятелства, чувството на българина за идентичност е било особено изострено. Следователно не мисля, че има нужда от будители. В същото време обаче процесът на глобализацията, който е в ход, е нож с две остриета, който застрашава до определено ниво тази идентичност. И тогава будители ще трябват. И не да ни будят, а да ни държат будни. Което, мисля, ще е по-тежката задача. Сега приемаме своето име, език, обичаи и история за даденост. Въпросът, докога можем да си позволим този лукс, остава. И нямам предвид да правим изстъпления като някои наши съседи. Но да имаме вкус към родолюбието, усет за него. Възпитаването е въпрос на будност.
Страхуваш ли се от глобализацията?
- Глобализацията има много аспекти и още повече ефекти. На Балканите, където съжителстват много народи на малка площ, ние се ме преминали един "курс по глобализация" като сме се научили да живеем заедно, без (с няколко печални изключения) да се избием едни други. Но съумяваме да се запазим и обогатим - българи, турци, сърби, гърци, албанци, босненци, хървати, словенци, власи, евреи, арменци, цигани и още много... Но в мига, в който светът се завърти в този вихър, в който някъде умре последният, говорещ един език, осиротяваме всички. И това е страшният удар на глобализацията. Можем да го овладеем, но с ум, а не с инстинкт.
И понеже темата е за будителите в нашата история, можем с радост да заявим, че те са показали как се прави и как не се прави глобализация. Те буквално ще ни упътят кое в нашия живот трябва да избягваме и към кое да се стремим, за да не се "глобализираме криворазбрано.
Мислиш ли, че българите много повече гледаме в миналото, отколкото трябва?
- Всеки народ гледа в миналото, и то основно по две причини. Едната е, че той търси легитимност в него. Формулата е проста - колкото по-стар си, толкова си по-законен. Не звучи много убедително, но сме го приели като някаква мярка при уреждане на междукултурните отношения. Така че българите няма какво да се вторачваме в миналото си. Освен ако не го правим по втората причина, а тя е да се поучим от него. Библията го формулира пределно изчерпателно. "Каквото е станало, това е, което ще стане; и каквото е било извършено, това е, което ще се извърши; и няма нищо ново под слънцето." (Еклесиаст 1:9).
А историята е доволно богата, за да намерим в нея вдъхновение за решаване на всичките си проблеми. И единствено тогава взирането в историята има реално оправдание. Самоцелното взиране пък превръща тази наука в пропаст, която ще ни притегли към себе си.
Има ли нещо смешно или страховито в българската история?
- Ако тръгна да разказвам всичко смешно или страховито, няма да стигне времето на света. Донякъде двете неща се преплитат. Всичко това е въпрос на епоха, на мислене. Дори на чувство за хумор. Защото можем много да се смеем на хора, гласуващи с тиквени и слънчогледови семки, докато не осъзнаем, че това се случва в цивилизования ХІХ в., че те са били просто неграмотни. И ние, техните потомци, изведнъж спираме да се смеем, и започваме да мислим. Което е неговата цел. Затова силно се надявам, че ще виждаме всичко смешно в нашата история. За да го премислим, да го премерим, да го видим като страховито. И тогава вече ще можем отново да му се смеем, но с чисто сърце и без да ни тежи като вина на съвестта. Което е неговата цел. Което е целта на смеха.
Кой будител те вдъхновява?
- Силно се надявам да не ме вдъхновява определен човек. Тогава ще мога само да му свия венец, да кажа "Бог да го прости", и с това да се свърши всичко, което мога да направя в негова прослава, което ще е празна загуба на моето време и вероятно ще успокои единствено родолюбието ми. Но аз ще имам това спокойствие именно благодарение на тези хора, на духа, който ги е тласкал да вършат това, за което са били призвани. Спокойствие, което тези хора са нямали. И ако те все пак ме вдъхновяват, значи нямам право на него. Затова отказвам техния пример, искам техния дух, за който им завиждам благородно. И който ни дава пример да се посветим на хората, да оставим следа. Човекът е така устроен, че безличността го ужасява, забвението го убива, паметта го обезсмъртява. Ако ние искаме да имаме признателността на тези хора, които в момента обитават рая, може да не им поднасяме цветя на 1-ви ноември. Може да им изпеем "Върви, народе възродени". Може да идем в училището и да учим, или да преподаваме, или да работим. Там те са будили, и там са ни показали как да го правим и ние. И нашите уроци ще бъдат техния венец. В противен случай рискуваме да се провалим в едно юбилейно лицемерие, което да ни провали като народ. Което, съгласете се, не би било най-голяма почит към тези светли лица на нашето минало, а и бъдеще.
Било ли е робство турското робство?
- Робство е дума на същите тези будители. Те е трябвало да се съобразят с една публика, която с редки изключения е полуграмотна и която и понятие си няма от право, какво остава за римското такова. И когато ти трябва да обясниш на човека как се нарича неговото положение, когато турчинът му събира данъци, черкезинът го граби, а той не може да за защити, най-силната дума е точно "робството".
Да го превърнеш в онеправдан, в окаян, в отчаян, така щото когато настане голямата борба, той да знае, че има да губи само оковите си. Което обаче не е юридически терминът "робство", който означава статут, при който човек е лишен от всичките си възможни права и превърнат в жив инструмент. Разбира се, в Османската империя е имало и такива роби, но в никакъв случай техният статут не се е разпрострял върху цялото българско население. Съответно за робство, подобно на афроамериканското в САЩ - повсеместно, просто не е коректно да се говори.
Българинът е можел да се обърне за закрила към властите, да се жалва, общината, можел е дори да пише на султана - неща, немислими за едно същество, лишено от всичко освен от живот. Значи ние трябва да намерим златната среда на правната обективност и фактическата реалност, която често е била с твърде сходна с робство. Трябва ни термин, който отразява преди всичко политическия характер на тази епоха, защото по същество ние виждаме в термина "робство" лишаване от политически права. Вазов пише "иго" и аз съм склонен да се обърна към тази дума, доколкото тя ни дава в пълен обхват всичко, което търсим, а освен това е натоварена символно с името на първия български роман.
Освен това, народният поет е съвременник на събитията в един период от време и в неговата дума можем да прибавим и оценките, които съвременниците биха дали на тази епоха, така че да не бъде нашият избор приумица на кабинетен плъх. Аз обаче имам известна склонност към философията на историята и виждам в този въпрос един по-дълбок проблем, а именно кръстопътя, на който стои историкът. Добрият историк стои на този кръстопът до края на кариерата си. Това е пътят между историческата коректност и чувството към родното.
Разбира се, той като учен трябва да бъде несъмнено точен и справедлив. Но не бива да забравяме, че той е живо същество с определени пристрастия и желания, че диша и се надява. Тогава да искаме от него да поеме по един от тези два пътя, значи да трябва да се разкъса на две. Само там, по средата, може да намери равновесието. Колкото по-рано го открие и по-дълго го запази, толкова по-малко ще се влияе от превратни политически конюнктури, които за истински бич за тази наука.
A днес живеем ли в някакво съвременно робство?
- Разбира се, по света има роби. Не в юридическия смисъл, понеже робството е забранено, мисля, повсеместно. Но това не значи, че няма хора напълно безправни, включително и деца. С особена сила това важи за страни на конфликти. Ние не можем да се изолираме от този проблем и да се правим, че го няма. В същото време човекът от развитите страни също живее в робство, което обаче е неосъзнато и поради това - сладко. Роб на порока, роб на информацията, той се бори за свободата си във всеки възможен момент. Опитва се да избяга, да се скрие и пак. Търси, намира, губи. Това е робът на нашето време - постоянно в движение, истински номад в градската и интернет джунгла. В това време информацията е сила, лост за натиск върху тези с по-малко. Затова борбата е за нея. Онези, които пропуснат да се информират, които го направят погрешно, стават роби без да искат. Което не би трябвало да ни утешава, а да ни насърчава в борбата за правото на знание.
Трябва ли да приемаме бежанци от Сирия у нас?
- Не и по начина, по който се прави сега. Когато на практика липсва контрол и от един размирен район идват хора, които не знаем какви са. Не бива съчувствието на тяхната мъка да ни заслепява и да се превръща в държавен идеал. Защото, нека бъдем честни, не мина много време, откакто един автобус се взриви в Бургас. И когато страната ни стане явно достъпна за всякакви хора от този регион, то няма ли да бъдат изкушени от безстопанствеността, която цари в нея. Бежанци трябва да се приемат от съчувствието, което предизвиква това най-голямо зло, гражданската война. Но те не бива ни повече, ни по-малко да надхвърлят възможностите, които има страната ни да се справи с тях без да се превръща в бежански лагер. Защото трябва да имаме наум, че тези хора представляват друга култура. Контактът винаги поражда сблъсък. Не мисля, че България може да се справи с него. Остава да го избегне. Въпросът е да го направи деликатно, но твърдо, без да се бои, че това ще навреди на авторитет и на рейтинги. Това изисква талант, който, за съжаление, сегашното управление не проявява. Остава ни единствено вярата в чудото. Или времето да излекува всичко. Сложно е, но залогът е нашето бъдеще. Мирно, ако може. И българско.
А какво мислиш за хората, които злоупотребяват с национализма? За тези, които го превръщат в мръсна дума и най-вероятно, преструвайки се на родолюбци, тепърва ще се възползват от нещастието на сирийските бежанци?
- Последният, който злоупотреби с мъката на хората, за да се издигне до властта, свърши под артилерийски обстрел и с пистолет в устата. Национализмът е нещо твърде свято и твърде изтънчено за тези хора, които проявяват в тези изяви собственото си безсилие. Може би трябва да ги съжалим, ако не бяха изнасилили всичко свято, в което вярва българинът. Времето ще им покаже колко са грешили. Дотогава трябва ясно да им се показва, че то не им принадлежи. Защото точно тяхното време отмина преди 70 години. И ако злоупотребяват с героите, то е, за да си купят още малко живот назаем. Което ще направят и със сирийските бежанци. И заради което по нищо не се различават от терористите, за които шумно ни предупреждават.
Наскоро студенти се появиха в сградата на Народното събрание с плакат, на който пишеше: "Не Ви ли е срам". Те бяха изгонени от кесторите, по нареждане на председателя. Споделиха в ТВ интервю (при Ани Цолова и Виктор Николаев), че Миков им е казал, че зад всяка власт има задкулисие, че е така навсякъде по света и в това няма нищо лошо. Дори е бил учуден, че те били против това. Също така им е казал, че не го интересува нито тяхното мнение, нито това на хората, които са го избрали от Видин. Как би коментирал това?
- Въпросните студенти ми казаха, че ще има такава акция, понеже с тях сме колеги. Но реших да не участвам, понеже аз, носейки римско име, явно съм прихванал римския навик да търся смисъл. А в този случай цялото това действие ми се стори, нека не се обидят, самоцелно. Защото на практика те са наясно, че тяхното послание не е уникално със смисъла си, а с мястото на тяхната волеизява. Което, разбира се, е похвално. Но в никакъв случай скандално. Или поне не би трябвало да бъде.
Що се отнася до господин Председателя на Народното събрание, и е прав, и не е. Прав е, че във всяка, абсолютно всяка власт има задкулисие. Понякога това се прави, за да се прикрият следи. Понякога се прави дори в интересите на държавата. И това е обществена тайна. Само че има едно НО. А именно, това остава тайна, т.е. не се казва. Въпрос на добър вкус е да не се прави, да се пази тактично мълчание по темата. Какво забелязваме, когато някой кандидат на изборите отговаря как е гласувал "за най-достойния, за най-добрия". Формулировките са въпрос на уважение към избирателите, към техните права. Което ни води до извода, че г-н Миков няма такова. Доколкото мисля, че уваженията с околните се възпитават в първите седем години, убеждавам се, че на него му липсват. И в случая, ако не депутатите, то поне той би трябвало да се засрами от собствените си избиратели.
В същото време отговорът му е симптоматичен за криза в представителната демокрация и за откъсване на избирателя от избрания. Сред моите предци е имало и народни представители, затова мога да сравня положението. И то далеч не е в полза на сегашните. Интелектът, който навярно господата депутати притежават все пак, е задушил напълно тази връзка с техните избиратели, която е корен на демокрацията. Прекъсне ли се той, тя загива. Въпрос към читателя оставям. Кое предпочита – представителите или представяните?
Ако имаше машина на времето, в коя предишна цивилизация би отишъл, за да живееш?
- Като вярващ човек, аз вярвам в Провидението. Не мога да приема, че аз, че който и да е човек, е случайност на фона на историята. Всеки трябва да има своето място, своето време, в което е най-полезен за околните и за света. Което в моя случай явно е днес. Иначе ако мога да си позволя лукса да избирам, то ще е в 19 век - "belle epoque", времето, в което Европа видя миража на мира пред себе си, за да бъде удавен после в куршуми и отровен газ.
***
Освен всичко друго, с което се занимава, Тиберий пише и поезия. Ето едно негово произведение:
Ако се луташ заблуден
във мрак, без изход, без искра,
вдигни глава и виж напред -
там имаш цел и светлина.
Ако ти на света широк
изпиташ чувство, че си сам,
това не би било порок -
ти имаш дом, ти имаш храм.
Стъпи напред, за свят готов,
със поглед светъл погледни,
че ти си живо същество,
че имаш път да извървиш!
Стъпи напред, за свят готов,
душите мрачни отвори,
и дай им воля за любов,
и за живот ги запали!
Ако вървиш и там напред
те срещнат болка и печал,
подай ръка, тогава с теб
напред светът поема цял.
Когато видиш врагове,
и няма вече път назад,
те стават диви зверове,
а ти изгряваш ангел свят.
Стъпи напред, за свят готов,
със поглед светъл погледни,
че ти си живо същество,
че имаш път да извървиш!
Стъпи напред, за свят готов,
душите мрачни отвори,
и дай им воля за любов,
и за живот ги запали!
И нека твоята любов
изгрее в хиляди сърца.
Над теб е само Господ Бог,
прострял ръката на Сина.
Интервюто взе Теодор Спасов
