Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Елица Петкова: Медиите и държавата трябва да подкрепят филми, които не утешават зрителя с пуканки и хепиенд

15 март 2017, 14:06 часа • 10890 прочитания

Елица Петкова е от новото поколение кинорежисьори. Родена е през 1983 във Велико Търново, но веднага след като приключва гимназиалното си образование заминава за Германия, където завършва магистратура по философия и японистика в Дюселдорф. През 2011 е приета кинорежисура в Немската филмова академия в Берлин.

Тя е млада, усмихната и вече бележи значителни успехи. Филмът ѝ „Липсващ“ бе селектиран за Кан, а големият ѝ триумф бе наградата от престижния фестивал Берлинале, която миналата година грабна филма ѝ „Жалейка“.

Но тези награди са само част от причината да сме впечатлени от нея – спечели възхищението ни с мнението си, че киното трябва да притежава онзи „творчески аспект, който няма само за цел да утешава зрителя с пуканки, кока-кола и някаква история, която завършва с хепи енд, а да разкаже една истина“.

Actualno.com се срещна с Елица в рамките на 21-я София Филм Фест, в който тя има честта да бъде част от Международното жури. Освен това филма ѝ „Жалейка“ е носител на голямата награда на 20-то издание фестивала.

След миналогодишния триумф на филма ви „Жалейка”, който грабна наградата на Международното жури на 20 София Филм Фест, какво е да стоиш от другата страна като част от тазгодишното жури на фестивала?

Разликата е много голяма, но не бих казала, че напрежението е по-малко. Като жури човек носи много голяма отговорност и трябва да е в една постоянна концентрация, за да може да оцени по адекватен начин съответния филм. А не да се влияе от афекти, преумора и пр. Да, различно е и много интересно.

Кои критерии при оценяването са най-важни за вас? На какво ще обръщате най-много внимание в един филм?

Аз лично се фокусирам върху цялостната композиция: актьорска игра, драматурдичен разказ, операторска работа, сценография, звук, монтаж. Мисля, че всички нива трябва да бъдат видени и оценени, защотото филмът не е едно нещо, а съвкупност от всички тези слоеве. Но като цяло най-важното е като зрител да усетя нещо. Филмът да продължи да живее в мен след като минат надписите.

Може би някаква по-силна емоция?

Може да не е на емоционално ниво, може да е на рационално, абстрактно да ме докосне. Но трябва да има нещо, което продължава да живее в зрителя и след прожекцията. Ако това го няма – грубо казано човек си е загубил два часа от живота.

Как виждате фестивалната публика у нас и на големите световни фестивали? Има ли разлика във възприятието и фестивалната култура?

Да, със сигурност има разлики, но не бих ги национализирала. Не бих казала, че тези разлики се дължат на това, че фестивалът е български, испански или немски. Може би са свързани с големината на съответния фестивал. На една прожекция на Берлинале много често има над хиляда зрители, но това е защото ги има пространствата, публиката, дългата фестивална традиция и самото население на града, което може да напълни залите.

А като възприятия и емоции у публиката, като предпочитания за филми?

Не мисля, че е толкова лесно шаблонно да се погледне на публиката. Не бих ги разделила категорично. Мисля, че всичко е много субективно. Всеки човек си има своето възприятие за нещата, които вижда.

Наградата на София Филм Фест не е първото отличие на „Жалейка”. Филмът спечели награда на престижния фестивал Берлинале. Очаквахте ли това голямо световно признание?

Не, нищо не съм очаквала и точно заради това признанието ми даде едно много силно емоционално изживяване. Щастлива, че съм имала възможността да го изживея и се надявам да продължи и за напред.

Кое беше най-голямото предизвикателство пред осъществяването на този филм?

Имаше няколко предизвикателства. Едното, че това е една много лична тема, която касае собственото ми минало. И когато като режисьор набереш смелостта и нобходимата дистанция, за да разкажеш нещо, което лично теб те касае, това винаги е свързано с риск. Когато материята е лична, авторът ѝ е често уязвим и предизвикателството се състои в това да не позволява да бъде изцяло погълнат от нея и да не губи страничния си поглед на разказвач и наблюдател.

Другото е, че снимахме в едно село, без да го превръщаме в студио. Т.е. хората там бяха значителна част от снимачния процес и това също бе свързано с риск – в професионален и в междучовешки план. Имахме щастието, че нещата се получиха добре. Но определено беше предизвикателство за мен.

Вие живеете в Германия от много години и до колкото знам голяма част от проектите ви са реализирани благодарение на Германската филмова академия. Смятате ли, че ако живеехте и творяхте в България щяхте да постигнете същия успех?

Със сигурност щеше да е по-различно, защото щеше да бъде един много по-различен начин на живот. Не мога да дам прогноза, в какво щеше да се състои разликата и дали щях да имам същата възможност да правя филми. Това са спекулации. Тъй като нямам тази опитност не искам да изказвам неща, които се базират само на предразсъдъци и клишета.

Много от по-младите български режисьори смятат, че в България липсва политика по отношение на дистрибуцията на филми и така техните произведения не достигат до по-голяма аудитория. Какво трябва да се промени според вас, за да заработи този механизъм у нас?

Не съм политик и нямам план за действие. Не съм се замисляла какви са разликите, защото нямам усещането, че примерно дори в Германия нещата функционират по мед и масло. Общо взето има много повече режисьори и неосъществени проекти, отколкото възможности за реализация. Мисля, че това касае не само България, а общо взето киното като цяло и всеки млад режисьор, който тепърва трябва да се доказва и рискува с начина, по който разказва, да направи нещо, което е непродаваемо или некомерсиално, но има творческо качество.

Трудно е да се намери място за поредния автор, навсякъде по света - това си мисля. Но начинът е да се възпитава публиката. Трябва да има публика за тези филми. Това означава, че медиите, телевизиите, държавните институции е хубаво да обръщат внимание на този творчески аспект, който няма само за цел да утешава зрителя с пуканки, кока-кола и някаква история, която завършва с хепиенд, а да разкаже една истина. Понякога истината е ръбата и може би публиката трябва да се научи да увеличава спектъра си на толерантност към различни филми и сюжети, търсейки нещо ново и смело, което излиза от рамката на разтоварващото Popcorn кино.

Според някои мнения режисьорите сами трябва да разпространяват своите филми?

Това е спорно със сигурност. Работата на режисьора не приключва с това – да си монтира филма, да се отпусне на дивана и да чака, потвърждение за това, колко е велик. Но не мисля, че е правилно режисьорът да се превръща сам в продукт, в рекламно лице, което почва да промотира личността си, за да може да привлече внимание към продукта си. Мисля, че филмът е нещо, което съществува само по себе си и би било добре да има платформа, за да може той да живее живота си без режисьора, който като един месия седи до него и го промотира, превръщайки себе си в марка.

Защо станахте кинорежисьор?

По много причини. Обичам да работя с хора. Когато човек е в киното е в постоянна комуникация с много хора от различни професии - технически, творчески. Човек има възможността да разказва истории, които са свързани не само с думите и с мисълта, ами и с визуалния образ, със звука. На различни нива човек може да разкаже различни неща, което си противоречат или пък се допълват едно друго. Тази възможност за колаж ми е това, което ме привлича в киното.

Режисьор е по-скоро прозвище или професия като всички други?

Мисля, че може да бъде и едното, и другото. Не искам да давам единствена легетимна дефиниция какво е режисьор, но със сигурност е нещо, което напира в теб и е свързано със страст. Трябва да имаш необходимостта и страстта да разкажеш нещо, за да го реализираш във филм. Ако инструментализираш сам себе си, просто да делегираш нещо, в което сам не вярваш и не виждаш причина то да бъде видяно от хиляди хора - по-добре да правиш нещо друго. Мисля, че е важно да я има страстта. Това може би важи за всяка професия - ако не направиш нещо с любов и искрен ентусиазъм, то защо го правиш?

Смятате ли, че жените режисьори нямат достатъчно поле за развитие и сякаш са изтласкани по-назад в тази индустрия, като се има предвид дори фактът, че в цялата история на наградите „Оскар” статуетката за най-добър режисьор е печелена само веднъж от жена? (бел. ред. - 2010 г., Катрин Бигълоу)

Със сигурност съществува такова нещо в историята. Има една неравностойност, която до ден днешен се вижда, но това се променя. Има все повече и повече жени-автори, които правят страхотни филми, получават признания за нещата, които правят. Мисля, че изразът "нямам успех в киното, защото съм жена" в оправдание. Не мисля, че е адекватно за реалността, в която живеем. Има вратички за всеки, просто човек не бива да спира да търси.

Очевидно никога не сте имали комплекси по отношение на това, че сте жена в една професия, която толерира мъжете. А някога чувствали ли сте, че сте подценявана затова, че сте българка?

Не, не съм го преживявала. По-скоро на хората им е интересно, когато срещнат човек от друга държава, с друг културен бекграунд. Това обогатява. Аз лично гледам на това като голям плюс и го използвам в творчеството си. Струва ми се, че хората, с които общувам, също гледат на произхода ми по подобен начин.

Кой е последният филм, който ви впечатли и бихте ни препоръчали да гледаме?

Гледах на Берлинале през фервуари месец в секцията форум един грузински документален филм, казва се Sity of the sun. Този филм успя да ме докосне много дълбоко и ме впечатли с творческия си подчерк. Това е филм, за който си заслужава да си купиш билет.

Какво ново да очакваме от вас?

Работя по нови проекти. Все още сме във фаза финансиране и кастинг. От време на време доразвивам и сценария. Но още сме в работен процес и не искам да говоря за сюжета и да разгръщам тайните. Филмът ще бъде заснет в Германия. Когато дойде времето, ще разберете.

Интервю на Милена Славкова

Милена Славкова
Милена Славкова Отговорен редактор
Новините днес