Мария Хаджииванова (баба Муша) е родена на 2 ноември 1919 година в Якоруда. Тя е сестра на политзатворник и по-късно става единствената жена – партизанка в Пиринския край. С нищо не се различава от мъжете – партизани. Има оръжия, дава дежурства, подпомага работата на своите братя по съдба. Съпруга на героя на социалистическия труд Георги Хаджииванов. В момента живее в Благоевград. С нея разговаря кореспондентът на Actualno.com в града.
Бабо Муша, разкажи с какво си се занимавала преди 1944 година?
- Аз съм от селско семейство. Занимавахме се със земеделие. А ние, момичетата, като пораснахме станахме жетварки на по-заможните. Ходихме да копаем, да жънем, да си изкараме някой лев да си купим дрешки. Завърших прогимназия и откриха техникум за момичетата „шев“ и „готварство“, а за момчетата - „земеделие“. Но го закриха след това. Научих се да шия. Имам по-голям брат, който имаше голяма шивачница. В нея идваха хора от цялата разложка околия. Той ме въвлече в това нещо. Много ме обичаше. Аз съм единственото момиче от Якоруда. Единствената партизанка. След това излезе жената на един журналист Боков (бащата на Ирина Бокова). Излезна към края – през август.
Как влезе в партизанските движения?
- Влязох там понеже брат ми беше комунист. Беше в Сливенския затвор и там беше Парапунов, там беше Хаджииванов, имаха различни присъди. Брат ми след две години и половина излезна и отвори шивачница в центъра на Якоруда. Хаджииванов издържа 5 години и половина в затвора, излезе през 1939 година. След него излезе и Парапунов. С него бяхме много близки и още от затвора ми изпрати семеен подарък. Ние сме 106 души партизани от Якоруда. Над 500 ятака има. Аз не ги познавам ятаците, не съм работила с никого от тях. Виждам ги след 9 септември. У нас идваха ръководителите на 4-та оперативна зона. Като загина Парапунов – от засада на Баларбаши (местност над Благоевград) остана Никола Рачев на негово място.
Моят мъж – Георги Хаджииванов беше голяма личност в Якоруда. Честен, раздаваше се на хората, комунист. Той отговаряше за доставката на оръжие за партизаните и за доставката на храни, всичко необходимо. Аз купувах лекарства от аптеката когато имаше нужда.
От 106 души – партизани само ти си била момиче.
- От 106 души само аз бях момиче, което кореспондира с политзатворниците. Пращахме им колети – парче сланина и курабии. Писахме си писма, а аз споделях какво се случва в Якоруда. Познаваха ме всички затворници от Разложка околия и като излезнаха от затвора, идваха всички. Като излезе моят мъж, се видяхме и се харесахме. Отначало нямаше намерение да се жени, но се оженихме. Аз бях единственото момиче, което общуваше с партизаните. Къщата беше опожарена от турците, бяха останали 2 стаи. От едната страна беше жп линията, а от другата – пътя. Той като работеше, аз бях с него. У нас идваха партизаните, ръководителите на 4-та оперативна зона. Постоянно месих хляб. Никола Парапунов изчезна за няколко месеца и се върна с партизански дрехи. Тогава имахме и дете. След смъртта на Никола Парапунов, Никола Рачев идваше с Костадин Лагадинов. Съветският съюз беше голямо нещо за нас.
Ти ходила ли си с тях?
- Дружах и аз с тях. Още преди началото на партизанските движения ние с мъжа ми бяхме вътре. Предложих да направим емблема на групата и нарисувахме една 50-левова монета, издадената 1940 година. На нея пише „Нова въстаническа армия „Отечествен фронт““. Тя беше харесана от ръководителя Рачев, който наричахме „войводата“. Тогава със сестра ми ушихме 150 емблеми. И така ги посрещах и изпращах до 1944 година. И войводата все казваше „Готви се , защото ще си акушерка“. Девойката, която е дъщеря на политзатворник и беше заедно с него, се беше залюбила с Георги Мадолев и беше бременна. В батальона имахме ятаци българи, мохамедани и цигани. Те ни пазиха. И дори на блокадата ни хранеха. Беше дълга. Но животните бяха гладни и трябваше да се ходи да се оре. Пускаха някои на полето, работиха по цял ден и като се виждахме в Якоруда те ни даваха техните филии хляб. Първата вечер се случи да служим на пост с мъжа ми. Той от едната страна, аз от другата. Още на първия ден имахме военни обучения. Давахме команди за Белица и Разлог. Хранехме се с хляб, попара, а по-късно партията вземаше от по-богатите овци и имаше месо винаги. Аз постоянно имах работа като млада партизанка. На 18 май сняг, студено и гледам три огнени кълба в Якоруда. Аз бях на пост, заедно с Хаджията и един другар от Банско. После разбрах, че три къщи са запалени. Тогава синът ми излезнал и казал „Чичо, не разваляй къщата, защото ще дойдат мама и татко и ще те запалят“. Тогава той сам поискал огън и се запалил. Направихме акцията и получих награда – нова сръбска пушка.
В колко акции си участвала?
- Във всички, които имаше. В горските стопанства, два пъти на Грънчар, готвихме се трети път да слезем. Не съм ходила към Разлог. По-страшно беше като бях ятачка, понеже нямах оръжие, полицията ни издирваше. А горе беше лесно – имаш оръжие, имаш всичко. Животът на партизаните беше постоянно изложен на опасност. Един път имахме задача да окупираме местната мандра да вземем кашкавал, но предишният ден го бяха иззели. Аз се грижих за бременната, тя роди на голи дъски едно момченце, което кръстихме Чавдар. До колибата имаше крави, които също трябваше да пазим от вълците. След няколко дни тя се оправи и аз отидох да видя какво става. Тогава започнаха да ни дават храна, за да започнем акцията на Бели Искър. Мен ме оставиха там. Ние готвихме там и по едно време по радиото съобщиха, че Съветската армия влиза в България. Тогава вместо на акция, ние започнахме подготовка за слизане надолу. В това време стотина нови хора бяха готови да се включат при нас. Затова бяхме избрали сборен пункт, но така и не се намерихме. И те слезнаха след 9 септември. Последваха тържества, салюти горе. Надвихме... Това беше думата. Заедно със Съветската армия надвихме. На другия ден заминахме за Якоруда с влака. Имаме много медали, много награди. Мъжът ми е герой на социалистическия труд. Като слезнахме на площада имаше маси, отрупани с трапези, а тържествата бяха започнали.
Какво стана след 9 септември?
- Започна оня живот, след победата. Синът ми порасна, завърши Военовъздушните сили, щеше да стане генерал, но почина преди 3 години.
Как се разви животът ти след 9 септември?
- Не ме питай за след 9 септември. Имаше много работа. Трябваше да се строят пътища. Мъжът ми веднага след това замина, за да започнат строежите. За 11 години се местихме 10 пъти. Залесявахме гората над Якоруда. Сваляхме дърва. Местихме се в Разлог три пъти, София два пъти, Благоевград пак два пъти, Димитровград... Лагадинов беше прокурор в съда, а мъжът ми беше назначен за шеф на мина „Чукурово“. И така стана герой на социалистическия труд. Животът ни е бил все на колела в първите години.
Как се чувстваш сега – 70 години след 9 септември?
- Радвам се, че съм жива послучай 70 години. Не съжалявам за нищо от това, което съм направила. Тогава беше много страшно. Сега не можеш да разкажеш на никого, защото не могат да си го представят. Моят мъж много държеше за единството на партията. Но най-важното е да останем българи.
