Историкът и изкуствовед д-р Пламен Петров е новият директор на общинската художествена галерия в грана на розите - Казанлък. Велико-търновецът е избран за длъжността след конкурс, приключил на 29-ти юли.
Той е носител на диплом за принос в културата „Златен век“ за 2013 година. Д-р Петров гостува в „Студио Actualno“, за да ни разкаже повече за плановете си за управление на галерията в следващите 5 години.
- За хората, които не Ви познават, разкажете накратко за себе си и за предишния си опит. С какво сте се занимавал досега?
Аз имам един не безкрайно дълъг житейски път, все пак съм на 38 години, но с доста неща съм се занимавал, просто така се стече професионалният ми път. Първо минах през Университета за архитектура, строителство и геодезия (УАСГ), след това имах честта да бъда един от редовните автори на списание L'Europeo, после започнах почти на шега да уча „Изкуствознание“.
За мое щастие попаднах в екипа на Софийска градска художествена галерия и имах огромната чест да работят с изключителни професионалисти като Аделина Филева, Мария Василева, Красимир Илиев – хора, от които се учех за историята на изкуството в движение. Успях да реализирам, съвместно с екипа на галерията не един и два кураторски проекта, предимно фокусирани около изкуството между 1878 и 1944 година.
Като приключих образованието си в Националната художествена академия (НХА), продължих да следвам „Старобългаристика“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ (СУ) и „Сравнително изкуствознание“ в Нов български университет (НБУ). После направих и докторантура в СУ, в която изместих изследователския си фокус от изкуството към въобще историята и то по-конкретно от 1944 до края на 80-те години, към този все още проблематичен като прочит доста афектиран период на комунизма или социализма, кой както му харесва.
През 2019 година напуснах екипа на Софийска градска художествена галерия и започнах работа в една малка частна галерия за графика „ГрафикАрт“ на Людмил Георгиев. Успях да завърша докторантурата си, тя прерасна в монография, която беше издадена от университетско издание преди няколко месеца. Зад гърба си имам не една и две публикации – научни и публицистични.
Мога да кажа, че голямата ми любов е фокусирана около българското изкуство в съответните му две десетилетия на 20-ти век и съм работил по различни кураторски проекти – „Техниката на безобразието“, един голям изследователски проект, посветен на живота и творчеството на Сирак Скитник.
Мога да изброявам много, но като цяло винаги съм бил движен от схващането, че българската история на изкуството за съжаление е фокусирана преди всичко върху големите имена, а десетки маргинализирани фигури са останали непознати за изследователи и публиката. Моят интерес е фокусиран именно върху тези по-непознати имена от българското изкуство.
- Кое обаче е онова качество, с което превъзхождахте останалите кандидати за да получите този пост?
Не мога да кажа какви качества имам повече от останалите, но със сигурност едно от тях е това, че съм все пак съм изкуствовед. Предполагам, че това е обстоятелството, което е спечелило превес над останалите кандидати, които са хора в творческото поле, не че моята работа не е творческа, но аз работя повече с творчеството на другите.
- Какъв е бюджетът на Художествената галерия в Казанлък и как планирате да го използвате през следващите 5 години, какви са приоритетите Ви за развитие?
Предполагам Вашата аудитория добре знае, че това е общински културен институт по смисъла на закона и бюджетната издръжка идва от общината. За съжаление бюджетът на галерията е оскъден – 123 000 годишно, но в следващите години се надявам, че ще можем да извоюваме едно по-адекватно финансиране за подобна музейна институция от подобен ранг.
Онова, към което ще се стремим с екипа на галерията е насочено в две основни посоки. От една страна устояването на институцията не просто като галерия, в която се показват картини, а превръщането й в своеобразен център за общуване не само с изобразителното изкуство, а и търсенето на пресечни точки с други творчески прояви като музика, танц и литература.
Устояването на институцията като образователен център е една съвременна тенденция в глобален план, защото всички добре виждат, че ние населяваме едно пространство, което е изключително наситено от образи. В този смисъл, за да предложи галерията нещо по-различно, се нуждае от създаването на едни своеобразни разкази, каквито във виртуалното пространство например публиката трудно би достигнала. За да отдели аудиторията време, за да отиде до галерията, трябва да знае, че там ще намери нещо смислено, което няма да открие в другите културни пространства.
От друга страна е прозрачността на институцията. Не е тайна за никого, че музейната институция е една доста консервативна институция и като такава функционира доста непрозрачно. Говорейки за прозрачност става дума за доста семпли неща като дигитализация, достъп през сайта на институцията.
Отделно от това всички документи, които касаят публичното функциониране на галерията, ми се ще да бъдат достъпни за публиката директно през сайта, съответно политиките, които провеждат и галерийният план – как той се решава. Наистина простички неща, които обаче поради много, много причини музейните институции в страната или се плашат, или изобщо нямат ресурса да реализират.
В следващите 5 години се надявам да успеем да постигнем тази прозрачност и припознаването на институцията място за съдържателно общуване, не само с изкуството, но и с отделните хора.
- Според Вас как се отрази пандемията на културата и как може да се лимитират щетите?
За съжаление пандемията действително оказа доста пагубно влияние, особено върху неправителствения сектор и отделните артисти. Не такъв е случаят с музейните институции, които от години съществуват в доста кризисно положение в страната.
Да, можем да кажем, че действително има някакъв оптимизъм, но така или иначе има страшно много път, в който трябва да извървим, за да изградим реална културна инфраструктура, която да работи и да бъде по някакъв начин припозната от обществото като институция на доверието.
Разбира се, вероятно ще продължим да съществуваме в ситуация на ограничение и нека не се лъжем светът отива в една посока, от която никога няма да можем да се върнем назад. Ако все още има хора, които вярват, че ние ще се върнем в състоянието, което беше преди Covid-19, това е абсолютен идеализъм по простата причина, че светът се пренастройва и действително музеите ще се превърнат в едно доста готично пространство.
Адаптацията на всички музеи и галери за тази нова действителност някак си се маргинализира в момента и ми се струва, че ще бъдем изправени в една ситуация, в която ще трябва постфактум отново да догонваме реалната ситуация, в която ще бъде поставен културния живот в света. Иначе отиваме към едно изцяло дигитално общуване с публиките, а адаптацията на музеите към това дигитално, събитийно живеене, ще бъде доста сложна, защото ми се струва, че нямаме подготвени кадри.
Но нека бъдем оптимисти, все пак това са нови възможности, в които всъщност най-напредничавите и най-находчивите мисля, че ще спечелят изключително много.
Интервю на Габриела Андреева
