Антоан Петров е роден на 15 декември 1995 в София. Завършва средното си образование в 7 СОУ “Свети Седмочисленици“. Приет е в НАТФИЗ в класа на проф.Здравко Митков. Още преди да завърши Академията, получава наградата на Съюза на артистите в България “Икар” в категория “дебют” за ролята на Антон Антонович в спектакъла “Ревизорът”, реж. Нина Димитрова. Още като студент участва в уеб сериалите “Следвай ме” и “Килерът” , за който през 2019 е номиниран за любим актьор на наградите на НОВА ТВ.
За цената на това, да не бъде на щат, както и защо се налага да репетира с данните от личната си карта, Антоан разговаря с репортера на Actualno.com Велина Велинова.
-Антоане, ти си доста млад, тепърва се налагаш в артистичните среди. Как реши да бъдеш независим – да не приемеш щат и каква е цената за това?
-Цената е да нямаш сигурност и да бъдеш проактивен,. Трябва да действаш, мозъкът ти непрекъснато да мисли къде да намериш ниша, за да се изявиш. Предлагаха ми да бъда на щат във Врачанския театър. Отказах. Какво ще играя там? Това беше и моментът, в който още снимах двата уебсериала „Следвай ме“ и „Килерът“. Казах си: “Ако отида във Враца, парите няма да ми стигат. А как ще се развивам като професионалист?“
Освен това смяната на директори на театрите води до катаклизми сред актьорите на щат. Направете съпоставка между периода, в който проф. Митков е директор на Сатирата и днес, когато на негово място е Калин Сърменов. Вижте заглавията в репертоара преди и сега – вкусово е много различен.
Когато си на щат, мисля, че свикваш с директора. Изведнъж той се сменя и ти трябва да се съобразяваш с нова визия. Когато не си амбициозен, не търсиш сам пътя си и се пускаш по течението да бъдеш на заплата, за мен това граничи с чиноввничество. Как да се откъснеш от това, когато си свикнал на заплата всеки месец, макар и малка? Ще спреш да играеш ли?
-Предполагам не ти е било лесно да откажеш. Какво ти пречи да бъдеш на щат и да се опитваш същевременно да правиш свои проекти?
-За мен щатът отнема артистичното. Ти ставаш артист-изпълнител, тоест повече изпълнител, защото при щата получаваш разпределение и точка по въпроса. Не избираш ти ролите си. Имаш 40-тина дни да прочетеш текста, да научиш пиесата, да я поставите и тя да излезе. Ставаш машина за бълване на постановки, губят се артистичната нотка, щипката сол, която да добавиш от себе си, времето, в което да останеш сам с текста. Всичко е на конвейер, а когато си независим, имаш възможност да четеш, да комуникираш с различни режисьори и актьори, да твориш, макар и да не е лесно. Все пак все още играя само в 2 представления в театъра – „Танго в Космоса“ и „Ревизорът“.
-Разкажи за турнето на „Танго в Космоса“ във Виена.
-На 8ми декември гостувахме там. Ходихме в Български кафе театър. Здрава Каменова и Богдана Трифонова – Боги, с които играем в пиесата, са били там преди. От този театър са гледали Здрава, знаят как тя пише и искаха да поставят новия й текст – „Танго в Космоса“.
-Какво ти донесе тази роля?
-Играя няколко персонажа вътре. Текстът не е класически, абстрактен е, писан на отделни епизоди. Когато го четох в началото, бях доста объркан. Написана е като кадри за филм, действието се развива в различни точки на света. Успях да участвам в нещо по-различно, това беше първата ми сценична изява извън класа ми в НАТФИЗ, бойното ми кръщение на театрална сцена.
В началото имаше притеснение, защото всичко беше ново, а Здрава и Боги са известни лица. Здрава ме покани, работил съм с нея преди в „Следвай ме“ и реших да опитам. Когато се запознах с партньорките ми на сцената, свикнах с тези готини момичета, стана ми приятно, отпуснах се много.
-Коя е най-трудната ти роля?
-В четвърти курс имахме дипломна постановка – „Антихрист суперзвезда“. Става дума за древен Рим, за император Нерон. Пиесата е на фрагменти и в един от тях трябваше да играя Нерон, който убива жена си Попея. Имаше много готин любовен танц с шал и в края на танца императорът убива. След това имах много, много дълъг монолог, в който трябваше направо да пощурея. Смея се, плача, минавам през всякакви състояния. В текста имаше и политически нотки. Аз бях на 20 години, четях и се чудех: “Какво е това? Как да имам такива житейски натрупвания, за да бъда достоверен?”
Проф. Здравко Митков, чиято беше постановката, след представление всеки път ми казваше, че не одобрява докрай монолога. Опитвах се много и в един момент си казах: „Дотук мога“. Сигурно днес, ако опитам, ще го направя много по-добре, а след 10 г. - още по-добре. Това е хубавото в професията ни – житейският опит ни помага да я развиваме. Гледам си епизоди от „Следвай ме“ от преди 3 г. и си казвам: “Виж как ти куца това, онова...“ Променил съм се като мислене от онова време.
- Гледах те при Слави, когато си бил на 16 г. Не успя да го разсмееш по време на конкурса. Какво се е променило в теб оттогава?
-Всичко. Тогава не съм бил актьор, а момче с талант в зародиш. Заради своите приятели реших да се появя в шоуто. Те ме записаха, трябваше само да пратиш имейл. Не съжалявам, че отидох, защото този „провал“ ме мотивира да стана актьор. След такава случка много хора биха се отказали. Преди това не мислех да се занимавам с изкуство, тренирах футбол и хандбал.
-Не си от семейство от гилдията. Какво провокира интереса ти към тази професия?
-Майка ми ме е родила много млада. Искала е да стане актриса, дори е била на курсове в НАТФИЗ, но е забременяла с мен и не е могла да осъществи мечтата си. Един ден й заявих, че искам да бъда актьор и едва след като влязох в НАТФИЗ тя ми сподели за своето желание. През мен сбъда бляна си, което за една майка е много силно преживяване. Тя беше много притеснена, защото бях решил да не кандидатствам нищо друго. Записах само драма, повечето пишат и кукли. Не ме е страх да рискувам, бях сигурен, че исках да се занимавам точно с това. Приеха ме от първия път.
-С какво си се занимавал, преди да се насочиш към театъра?
-До 17-годишен се занимавах със спорт. Появих се при Слави, отхвърлиха ме, мотивирах се и се записах на самодейна театрална школа в София. Един месец прекарах там, а два месеца след участието при Слави ми звънна драматуржката на театър „София“ и каза, че Ириней Константинов иска среща с мен – видял ме при Слави! Така участвах в постановка с Мария Статулова!
До онзи момент бях ходил на театър два пъти в живота си, нищо не знаех за това изкуство. Литературата не беше силният ми предмет в училище. Имах единствено интуиция. Играех една роля и се сменяхме с едно момче, което тогава беше втори курс в Академията. Режисьорът също беше от НАТФИЗ, а аз бях на 17 г. Пиесата беше монолог на учителка и монолог на ученик. Да, само че отпаднах от проекта, втори провал за мен!
Това обаче ме мотивира още по-силно и отидох в школата на Петър Върбанов. 2013 г. е, на 18 г. съм. Там реших, че ще се готвя за НАТФИЗ, Пепи обаче нямаше време да обърне внимание на всички, бяхме доста хора. Ходех в школата му 3 месеца, имах изява на тържеството по случай запалване на коледната елха в София. Имитирах Фреди Меркюри с бели дънки, бял потник, мустак... Беше готино!
Разбрах обаче, че в школата няма да мога да се подготвя за академията и започнах да се готвя сам. В 7-мо СОУ „Свети Седмочисленици“, където учех, имах съученичка – Василена Кънева, която знаеше още от осми клас, че иска да става актриса. Споделих й, че и аз ще поема по този път. В класа дойде една актриса – Ива Караманчева, преподаваше в училище. С моята съученичка ходехме заедно, тя ми даде една стара книга - „Художествено слово“, която съдържаше басни и монолози за кандидат-студенти. Така започнах да се готвя. Преди това, понеже нямаше откъде да чета, на упражнения с Караманчева четях данните от личната си карта! С Ива се виждахме веднъж седмично, през останалото време се готвех сам.
Ивет Радулова също е важно име в моя живот – свързах се с нея през юни, тя е актриса в театър „Възраждане“ и ме подготви за влизането ми в Академията. Изпитите бяха септември. Един от текстовете ми беше комедиен, ставаше дума за момче на 18 г., близко до мен като усещане – казах си: “Това е идеален материал за изпит!” Излязох на трети кръг с този монолог. Искаха да сме с трика, за да видят как стоим на голяма сцена. Излизам с клин и тениска и започвам: “Ех, защо не съм се родил момиче!” Спират ме от 13-ти ред – проф. Здравко Митков: “Аз този просташки текст няма да го слушам повече!” От днешна гледна точка осъзнавам, че текстът не е бил висока топка. Казах си: “Край! Замина НАТФИЗ! Защо избрах този текст...” Въпреки това влязох.
-Каква е твоята кауза в изкуството?
-За мен е важно да имам свобода. Да мога да творя, да мога, когато работя с някого, да правя предложения за начина на работа и те да бъдат чути. Това е моята професия и призвание, искам да живея нормално с нея. За съжаление, в днешно време в театъра не можеш да живееш нормално.
-Да разбирам ли, че в този смисъл се стремиш към модела на работа на колегите ти Захари Бахаров, Юлиан Вергов и Владимир Карамазов, които се самопродуцират?
-Ако приемем, че те са едни от най-успешните актьори в България в днешно време – да, искам и аз да бъда успешен актьор. Искам да имам роли във филми, в сериали, в театъра, това, което правя, да достига да хората. Оказва се, че машината функционира така: за да те гледат хората в театъра, първо трябва да знаят името ти.
Скоро си говорих с проф. Митков, който ми каза: “Няма нищо лошо в това, да бъдеш популярен, да не правиш най-високото изкуство в телевизията. Въпросът е какво изкуство правиш в театъра.” Когато си известен, хората виждат лицето ти на афиша и влизат да те гледат, независимо в какви постановки играеш.
В България сред актьорите, които завършват Академията, има едно арт течение, което остава в главите на младите артисти – „натфизчийски синдром“. Те отричат комерсиалното. Всъщност в тази дума няма нищо лошо.
-Не се ли получава дисонанс – сериозна драматургия в театъра и леки текстове в телевизията и в интернет?
-Понякога ти се налага да правиш неща, които може би не искаш да правиш, но трябва да получаваш пари, които после да инвестираш в семейството си, в собствени проекти. Затова и не отказвам роли. Отказвал съм обаче реклами, защото са ми предлагали малко пари. Кастинг-режисьорите „обират“ голяма част от парите в подобни проекти и до актьора стигат мижави суми.
Давам пример – приятел трябваше да снима реклама и кастинг-режисьорите му бяха обещали 400 лв. Оказа се, че в действителност е трябвало да получи 4000! Когато се договаряш директно с фирмата за реклама, нещата са по-различни – получаваш нормално възнаграждение. Малко са актьорите като мен, които ползват юристи и действат с договори, а това е много важно.
Ценя труда и достойнството си, затова не позволявам да бъда разиграван. Бог обича смелите, онези, които се хвърлят и рискуват. Искам да бъда смел! Виждам, че това ми се отплаща.
-През 2018 г. печелиш „Икар“ в категория дебют за ролята си на Антон Антонович в представлението "Ревизорът" . Усетил ли си това да ти помага при преговори за роли?
-Тези, които ме наемат, са далеч от театралните среди и за тях наградата не е важна. В театралните среди „Икар“-ът значи много, но в телевизията, например, не. Наградата ми носи самочувствие и известен престиж в биографията. В Холивуд „Оскар“ ти носи съвсем различни неща. Разказвали са ми за белия договор, в който пишеш условията си за следващия филм, включително финансови. На мен „Икар“-ът ми донесе 135 лв., защото си го поделям с още трима души и разделихме общата сума от 600 лв. на 4!
-Популярен си с имитациите си на известни личности. Изкуство ли е имитацията?
-На първите сбирки с класа на проф. Здравко Митков започнах да имитирам колегите си. Професорът много се смя и ми каза, че имитацията е 50% от актьорската работа. Да можеш да интерпретираш едно поведение, да го уловиш е изкуство. Понякога ролите ни изискват определено поведение. Много пъти професорите са ни казвали: “Този персонаж е навън, на улицата – огледай се и ще го видиш!” Тогава помага имитацията, за да изградиш пълнокръвен образ.
-100% дословна ли е имитацията или влагаш нещо от себе си?
-Винаги влагаш нещо от себе си, за да се откроиш. Не можеш да копираш 100%. Наскоро гледах как Джим Кери имитира Джак Никълсън. Абсолютно достоверно е като мимики, кадър, прическа – едно към едно. Въпреки това обаче пак виждаш разликата между двамата! Винаги влагаш собствен нюанс.
Интервю на Велина Велинова
