Във филма си "Земята на просветените" дебютиращият режисьор Питър-Ян де Пу ни показва какво е състоянието на Афганистан и какво остава за младото поколение. С това съчетание между игрално и документално кино зрителите ще преживеят едно страхотно филмово пътуване из красивия, съсипан от войни Афганистан. Материалът е сниман повече от 7 години на 16 мм лента.
Докато американските войници се изтеглят от територията, камерата ни води из скритите кътчета на страната, където млади момчета, членове на банди, контролират търговските пътища, продават експлозиви и използват ръждясали танкове за катерушки.
Филмът на Питър-Ян де Пу "Земята на просветените" е в селекцията на София филм фест в Международния документален конкурс. По време на фестивала Сънданс '16 получава Награда за операторско майсторство, Номинация за най-добър документален филм по време на Европейски филмови награди '16 и е включен в Официалната селекция на Ротердам '16. Филмът може да бъде гледан на 20 март в Дома на киното от 14 часа.
За своето 8-годишно пребиваване в Афганистан, процеса на създаване на филма и реалното състояние в страната, Питър-Ян де Пу разказа в специално интервю за Actualno.com.
Има хора, които мислят, че в Афганистан всичко е нормално и вярват, че хората там нямат причина да търсят по-добър живот извън страната. Какво бихте им казали?
Има хора, които мислят така? Те знаят ли каква е реалността? Аз бях осем години в Афганистан и в края на 2014 година приключихме снимките на филма и сигурността вече беше на много лошо ниво. Три пъти ни нападаха талибани по време на филма. От 2014 година досега 80% от местата, на които снимахме бяха завзети от талибаните, т.е. нивото на сигурност изключително много се влошава. Няма никакво ниво на сигурност. Дори в центъра на Кабул е много лошо. Не може дори на полицията да се доверим там. 50% от полицаите работят с талибаните. Много от асистентите ми, които работеха с мен по филма, ми се обаждаха непрекъснато: „Ние ти помогнахме да направиш този филм, сега може би е време ти да ни помогнеш да избягаме от тук, да напуснем тази страна, да си намерим работа." Така че наистина ситуацията е много тежка в момента.
Все пак във филма си намирате начин да включите оптимизъм? Как успяхте?
За мен тези малки деца са като едни малки герои, защото те през цялото време търсят начин да оцелеят, да намерят доброто решение, вървят към светлината. И в този смисъл във филма наистина се постарах да покажа надеждата, защото за тези деца се оказа, че въпреки всички проблеми, които присъстват, за тях решението е много по-присъстващо от самите проблеми.
Това означава ли, че сте оптимист за бъдещето на Афганистан?
Всъщност съм страшен песимист. Нищо не се промени след снимките, останах си такъв песимист. Но тъй като имаше много други филми, които разказват за проблемите, за талибаните, за липсата на безопасност за слабото правителство, за трафика на опиум, правата на жените и потъпкването им - едни и същи неща виждаме, на мен ми се искаше да разкажа за това ново поколение, което всъщност може би ще промени нещо и тази нова гледна точка към ситуацията там.
Какво трябва да направи международната общност, за да се промени ситуацията?
Истината е, че Афганистан вече повече от 40 години е в непрекъснато военно положение и състояние на война. Всъщност последните 1000 години нищо не е променило. Така започва и моят филм с опитите на Чингис Хан да превземе Афганистан. Защото истината е, че всички държави около Афганистан вече повече от 1000 години се опитват да завземат тази територия, заради стратегическото ѝ положение, заради природните ѝ ресурси, много неща са замесени. Така че не смятам, че зад посланието, което международната общност излъчва да помогнем на Афганистан, стои искрено желание страната да бъде извадена от това положение.
Поддържате ли връзка с децата, които са участвали във филма?
Преди четири месеца бяхме в Афганистан на едно от местата, на които снимахме и направихме нещо като подвижно кино, за да може да прожектираме филма и да го покажем на децата. За тях беше невероятно преживяване, тъй като за първи път видяха себе си на екран, на движеща се картинка. Там няма електричество, никога не е имало. Няма телевизия, няма модерните телефони. Последният ми контакт с тях беше тогава. Но един от главните герои Насир, който може да видите във филма, той вече става на 18 години, се превръща в един от лидерите в своето село, като за целта отива да учи извън него, вече има телефон и имам неговия номер, така че може да поддържаме връзка.
Как Ви промени престоя ви в Афганистан?
Цялото това приключение ме промени в много аспекти от живота ми, но най-трудно ми беше след завръщането ми в Белгия да се адаптирам към живота там. След годините, прекарани в Афганистан, аз започнах да мисля като афганистанец. За мен Афганистан е едно свободно място. Можех да обикалям навсякъде, имахме джип, прекарвахме седмици в планините с тези деца, без никаква връзка със света. Имахме само сателитен телефон. Бях започнал да говоря като афганистанец, да мисля като афганистанец, защото нямаше друг начин. За да мога да снимам този филм, трябваше напълно да приема тяхната гледната точка за нещата. Затова завръщането ми в Белгия, цялата тази структура да се подчинявам на различни правила - ми беше много трудно да се адаптирам.
Това, което ме порази там, беше придържането към основните човешки ценности - приятелството, това да се довериш на друг човек, простите неща да имаш добро място за спане или хубава храна. Все неща, с които сме свикнали тук, разглезили сме се и дори се оплакваме. Докато там хората се радват на малките неща и ги оценяват дълбоко и това е нещото, което научих от афганистанците. Дори в някакъв смисъл това, че ние се оплакваме, ме дразни и ядосва, защото имаме всичко, а не го оценяваме.
Някои руски медии виждат в аления шал от филма Ви символ на руското присъствие в Афганистан. Така ли е?
Много интересно… Не. Филмът беше представен на фестивал в Русия и беше много добре приет, имаше голям интерес, естествено и заради връзката на съветската история с Афганистан. Относно шала, ще го обясня така - в Афганистан съществува традицията да има т.нар. „паметни места“, на които се връзват тези шалове в памет на муджахидините, които през 80-те години са паднали в борбата срещу СССР. Лично за мен това, което аз влагам като значение във филма, е в последната сцена, когато главният герой хваща шала в ръка, той взима собствената си вяра за бъдещето в своите ръце.
Върху какво работите сега?
Следващият ми проект е базиран на романа „Тридневният път“ на канадски писател, които разказва историята на двама братя индианци, живеещи на границата с Аляска. Действието в романа се развива преди 100 години. Когато избухва Първата световна война, правителството ги привиква на военна служба и там се установява, че са много добри ловци и ги обучават за снайперисти. По-малкият брат се потапя в тази ловна игра, която войната представлява за него и бива обсебен от всичко това, докато по-възрастният се ужасява от цялото насилие и се опитва да измъкне брат си от тази ситуация, но той се съпротивлява. Разказът е за противопоставянето между връзката с природата и насилието в съвременния свят. Открих съвременна версия в Украйна – двама братя, които са полуцигани и живеят на границата с Молдова. По време на войната, която избухва преди време в Украйна, биват мобилизирани и са изпратени в Донецк да се бият. Историята спират тук, но аз я донаписвам с автора на оригиналния канадски роман.
Интервю на Евгения Чаушева
