Около 1000 г. пр.н.е. атински колонисти плават през Егейско море и се заселват на бреговете на това, което в крайна сметка ще стане известно като град Ефес в съвременна Турция. Сред културата и обичаите, въведени от колонистите в региона, е тяхното поклонение пред Артемида – богиня на лова, дивите животни, целомъдрието и плодородието – в чиято чест те построяват голям храм.
Храмът, който според историка Херодот е строен повече от век, бързо става известен като чудо на древния свят, присъединявайки се към други чудеса, създадени от човека, като Мавзолея в Халикарнас, Родоския колос и статуята на Зевс Олимпийски. Един от първите гръцки храмове, изградени изцяло от камък, Артемизиумът, както още го наричат, е с изумителните 131 м дължина и 79 м ширина, пише Big Think.
ОЩЕ: Неразказаната история за Седемте чудеса на света
Археологически доказателства сочат, че той бил построен върху високо плато, което го прави устойчив както на наводнения, така и на земетресения. Римският философ Плиний Стари отбелязва 127 колони, всяка с височина 20 м, изработени в йонийски стил на класическата архитектура и – както се вижда от един образец, изпратен на Британския музей през XIX век – украсени със сцени от гръцката митология.
Този модел на храма на Артемида в парка Миниатюрк, Истанбул, Турция, се опитва да пресъздаде вероятния външен вид на третия храм. Снимка: Zee Prime / CC BY-SA 3.0
Днес Артемизиумът е известен по-малко с прецизното си строителство, отколкото със скандалното му разрушаване през 356 г. пр.н.е., което се случва не – както се страхуват архитектите му – поради някакво природно бедствие, а от умишлените действия на един недоволен гражданин, известен като Херострат.
Damnatio memoriae
Малко се знае за Херострат, който по чисто стечение на обстоятелствата изпепелява чудото на света в същата нощ, когато на света се ражда македонският завоевател Александър Велики. Историците подозират, че той е бил с ниско социално положение, тъй като е бил или син на роб, или самият той е бил бивш роб. Руският поет Семьон Надсон може би е дал най-добрия анализ на подпалвача, който при ареста си твърди, че е извършил това немислимо престъпление, защото е търсил kleos: позор, лоша слава. Надсон предполага, че Херострат е бил воден от мрачното осъзнаване, че е само „личинка, смачкана от съдбата, всред безбройните орди“, и че разрушаването на храма на Артемида е единственият начин за него да остави своя отпечатък в историята.
Властите на Ефес не смятат, че смъртната присъда съответства на тежестта на престъплението. За да бъде наистина наказан престъпникът, търсещ слава, е решено освен на смърт Херострат да бъде осъден и на damnatio memoriae, което означава, че оттам нататък ще бъде забранено да се споменава името му нито вербално, нито в писмен вид.
Damnatio memoriae е обичайна практика в класическата античност, като римският писател и граматик Авъл Гелий обяснява, че термини като inlaudatus и inlaudabilis са били използвани за обозначаване на „човек, който не е достоен нито за споменаване, нито за спомен и никога не трябва да бъде назоваван; както, например, в миналото Общият съвет на Азия постановява никой никога да не споменава името на човека, който е изгорил храма на Диана (римското име на Артемида) в Ефес“.
ОЩЕ: Опровергаха думите на Плутарх, че в Древна Спарта болните деца са хвърляни в пропаст
По ирония на съдбата, damnatio memoriae често има обратен ефект, запазвайки паметта на човека, вместо да я изтрива. Херострат например сега е много по-известен от талантливите строители на храма. Пренебрегнато от историци от родния му град, наследството му оцелява благодарение на Теопомп, историк от остров Хиос, който не попада под юрисдикцията на Ефес и в стремежа си да запише събитията възможно най-точно споменава разрушителя на храма на Артемида по име в биографията на крал Филип II – „Филипика“.
Информацията, предоставена от Теопомп, по-късно е включена в разказите на гръцкия географ Страбон, както и в тези на римските историци Плутарх, Валерий Максим и Гелий.
Синдромът на Херострат
Паметта на Херострат се пази не само в историята, но и в изкуството, литературата и философията. В своята книга „Хидриотафия“ от 1658 г. английският ерудит Томас Браун отбелязва поетичната ирония на престъплението и неговия мотив, като пише:
„Но беззаконието на забравата сляпо разпръсква нейния опиум и се занимава с паметта на хората без разлика в заслугите за вечност… Херострат живее, който изгори храма на Диана, почти е изгубен този, който го построи… Кой знае дали най-добрите от хората са известни, или дали няма по-забележителни забравени личности от всички, които стоят запаметени в известния разказ за времето?“
Същата ирония е използвана от автора на „Дон Кихот“ Мигел де Сервантес, английския поет Джефри Чосър и дори руския режисьор Андрей Тарковски във филма му „Сталкер“. Френският екзистенциалист Жан-Пол Сартър създава особено подробна почит към Херострат с едноименна кратка история. Вдъхновен от древната трагедия, Ерострат проследява парижанин на име Пол Хилберт, който, измъчван от ниско самочувствие и импотентност, решава да грабне пистолет и да започне да убива случайни минувачи.
Литературните критици отбелязват, че разказът на Сартър, първоначално публикуван през 1939 г., има ужасяваща прилика с престъпленията на серийни убийци и религиозни терористи, които пълнят заглавията днес. Насочвайки своите вътрешни Хилберти и Херострати, тези индивиди – по думите на Матю Фрейзър, автор на „Монументална ярост: Историята на иконоборството и бъдещето на нашето минало“ – се обръщат към насилието, за да направят „отчаяна претенция за лична идентичност“. Свързвайки опожаряването на храма на Артемида с ислямисткото разрушаване на вековна будистка архитектура и артефакти в Афганистан повече от 2000 години по-късно, етнологът Пиер Сенливрес пише и за двете като атаки „срещу благочестието и красотата, религиозно оскърбление и възмущение за паметник на изкуството. С други думи, жертва във всичките ѝ двусмислени значения“.
Мястото на храма през 2017 г. Снимка: FDV / CC BY-SA 4.0
Всъщност приликата между тези съвременни подражатели и Херострат е толкова силна, че социолозите и криминалните психолози сега говорят за „синдром на Херострат“. Определени от учените Жан-Пол Азам и Марио Фереро като „хора, които извършват омразни атаки в името на позора“, симптомите, изброени от полския психолог Майкъл Мислободски в книгата му „Заблудата на майчината мъдрост“, включват:
„Признаци на дълбоко унижение, дължащо се на публично разкриване (действително или въображаемо) на лични неадекватности (предполагаеми или истински) или такива, които се предполага, че са споделени чрез членството в групи; Приписване на нещастие и негодувание на лица, които принадлежат към видни фракции или институции; Относително благополучие на противниците, което се счита за несправедливо; Чувство, че сте хванати в капан в наказателна ситуация без начин за възстановяване от текущото мрачно състояние, освен ако врагът не претърпи разпознаваемо нараняване или болка; Култура на изкупление и възстановяване чрез възмездие; Неутолима жажда за признание и безсмъртие.“
ОЩЕ: Мавзолеят в Халикарнас: Какво е направило първия мавзолей чудо?
На пръв поглед изглежда, че Херострат се е смял последен. Това обаче не е така. Въпреки че успява да заеме малко място в историческите книги, ние помним какво е сторил, а не кой е той. Въпреки че унищожаването на храма на Артемида е проучено до омръзване, ние все още не знаем почти нищо за живота му преди тази съдбовна нощ. А така дори мотивите му остават обект на спекулации.
