Френският президент е един от малкото политици в Европа, който притежава и военната мощ и решителността, за да бъде глобален играч. И постепенно Макрон измества центъра на тежестта от Берлин към Париж, пише Макс Хофман.
Еманюел Макрон твърди, че именно той е убедил американския президент Тръмп да предприеме въздушните удари в Сирия в отговор на химическата атака в град Дума. Това беше второто голямо интервю на френския президент в една паметна седмица. Очевидно Макрон не е искал да прилича на своя предшественик Оланд, който през 2013 година беше подготвил всичко, за да вкара Франция във войната заедно с американците. Още тогава тогава режимът на Асад извършваше атаки с бойни отровни вещества. Но предшественикът на Тръмп - Барак Обама - се отказа в последния момент да действа и французинът се почувства предаден.
Сега Еманюел Макрон успя да избегне тази конфузия. Нито пък повтори грешката на Обама да наблюдава бездейно как някой нарушава червената линия. Спорно е дали това е пътят за подобряване на положението в Сирия. Ясно е обаче едно: френският президент се показва като силен държавник. Като човек, който изпълнява това, което е казал. Макрон обаче трябва да е разбрал и това, че много бързо европейският водач може да се окаже напълно сам - особено пък когато нещата опират до война или мир.
Макрон се опитва да прави нещо
Приетата този понеделник декларация на европейските външни министри звучи повече от познато: там се говори например за допускане в Сирия на хуманитарни мисии, за примирие и за нуждата от политическо решение. Липсва само искането за въвеждане на забранена за полети зона.
Всички тези неща, които европейците сега изтупват от прахта, се обсъждат от години. Да, предложенията са конструктивни, но те едва ли ще променят нещо за хората в Сирия. Западът се провали и Макрон знае това. Той обаче иска да създаде впечатлението, че в Европа има поне един политик, който се опитва най-сетне да стори нещо. И за таза цел използва всички възможности.
По всички канали
Освен двете си обширни интервюта отпреди няколко дни, днес той държа реч в Европарламента за бъдещето на ЕС. В четвъртък се среща с германската канцлерка в Берлин, която Макрон очевидно не иска да оставя извън играта. Това обаче няма да е толкова лесно: в момента френският президент присъства навсякъде толкова масирано, че ще трябва доста да се потруди, за да остави впечатлението за тясно сътрудничество с Германия. Така беше и докато той търпеливо чакаше съставянето на новото правителство в Берлин. Когато обаче става дума за военни въпроси, Германия почти автоматично е извън играта.
Това, между другото, се отнася до почти всички големи страни-членки на ЕС. Когато нещата опират до използването на военна сила или до отбрана, всяка държава трябва да разчита сама на себе си - въпреки всички планове за обща европейска външна политика и политика на сигурността.
Това се вижда и от общата декларация на европейските външни министри: всички дадоха сдържана подкрепа за въздушните удари. И нищо не се е променило: по военните въпроси черната работа по правило вършат само Франция и Великобритания. Всички други европейски страни нямат нито волята, нито техническите възможности да извършват въздушни удари като тези от миналата събота в Сирия. Мнозина намират това за добре. Но това не е достатъчно, за да бъдат вземани насериозно на международната сцена.
Центърът на тежестта се измества към Париж
Освен плам, харизма и широки компетенции, френският президент е един от малкото политици в Европа, който притежава и военната мощ, за да бъде признат в глобален мащаб. Това, което прави Германия в сферата на икономиката, е изключително важно. Но в сирийския конфликт страната всъщност не играе никаква роля. Това разпределение на ролите може да работи в ЕС, но във властовата мощ, концентрирана у Берлин и Париж, Макрон постепенно измества центъра на тежестта към себе си. И той показва, че се отнася много сериозно към думите си. Изстрелването на ракети е много различно от търсенето на формула за един общ европейски финансов министър. По този начин Макрон се разделя окончателно с със своята младежка непринуденост, която също му помогна за изборната победа миналата година.
ЕС и светът виждат един нов френски президент. Той е по-трезв, по-сериозен и по-решителен. Те виждат Макрон като авторитет и главнокомандващ. По този начин той се превръща в модел и за много от европейските му колеги. Може би не по всички въпроси, но със сигурност по много. И най-вече по външнополитическите. Тази позиция обаче не му носи само предимства. Водач всъщност е онзи, когото другите с радост следват. Макрон обаче е и лидерът, зад когото много други обичат да се крият.
Източник: Дойче веле
