Здравка Евтимова е искала да бъде лекар, но се е страхувала от кръв. Именно кръвта обаче, я прави известна чак в Америка. “Кръв от къртица“, разказът, който влезе в учебниците по литература в САЩ, редом с творби на Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Едгар Алън По и Хауърд Лъвкрафт, приковава вниманието на оценяващата комисията "със своя непреклонен хуманизъм". Но Евтимова не крие любовта си само и единствено към България и българския език и споделя, че не била оставила своя апартамент от 54 квадрата в провинцията за нищо за света. Разговаряме с нея за литературата, силата на духа и лекуването на болката, което се крие само и единствено във вярата и добротата!
Здравейте, г-жо Евтимова и поздравления! Как се чувствате след голямото признание?
Здравейте и благодаря. Чувствам се много смутена. Първо това е разказ, който съм писала преди много години. От друга страна, аз съм преводач. Работата на преводача е да има глас. Гласът да е навременен и коректен. Когато преводачът привлече вниманието към себе си с поведение, постъпка, жест, това означава, че той не си е свършил работата и е създал проблем. Сега, след като ми се обаждат от толкова много места, съм като в небрано лозе.
Радвам се, че този разказ беше открит, но най-много се радвам, че повече хора го прочетоха. Някои го харесаха, други не, но съм благодарна на всички мнения.
А какво Ви мотивира да го нашите? Какво Ви вдъхнови тогава?
Събитието не беше много щастливо. Първо, баба ми се беше разболяла, след това моят син беше болен. Слава Богу, той сега е добре, работи, има дечица.
Всеки писател, като седне да пише, едва ли знае какво го е вдъхновило на момента. Сяда, пише, а дали ще излезе нещо - само времето може да покаже. Обикновено писателят държи своите произведения първоначално под „карантина”. В последствие, ако му се стори добре, продължава с тях, ако не – директно ги забравя.
Как разказът стигна до американския учебник по литература?
Първоначално беше публикуван в издание на университета Антиок в САЩ. Преведох разказа си за три дни, преди изпращането му в Америка, а го написах за броени часове. Пет години по-късно ми се обадиха от едно американско издателство, като ми казаха, че издават антология на разкази под 2000 думи - подбор на най-добрите разкази след 2000-та година. Тогава промениха и заглавието от „Кръв от къртица” на „Кръв”.
А вече миналата година, горе-долу по това време, ми се обадиха, за да ми кажат, че са подбрали този разказ за учебник по литература. Попитаха ме дали съм съгласна. Аз, разбира се, бях. И така се стигна до поместването му в учебника по литература.
Аз четох разказа и като символика ми прилича на разказ за надеждата. Оприличивам го на разказа на Йордан Йовков – „По жицата”. Има ли подобна символика между кръвта от къртица и бялата лястовица?
Йовков е една вселена, пред която се прекланям. Въобще не мога да сравнявам това, което съм написала с него. Мога само да бъда благодарна за всичко, което той е написал. Моят любим разказ, между другото, е негов – „Песента на колелетата”.
Как решихте да се занимавате с литература?
Първо завърших „Английската гимназия” в София. Там беше изключително високо нивото на преподаване. За съжаление, не успях да стана лекар. Това беше първото ми желание.
Веднъж бях с мои приятели и едно момиче се поряза на стъкло. Като видях кръв – припаднах. От тогава ми става лошо от кръв. Затова реших да не кандидатствам медицина, въпреки мечтата на майка ми да стана лекар. Нямаше да бъда полезна.
Харесвам литературата, чета различни есета, отвсякъде по света. За да бъда добра по английски, упражнявам езика постоянно. Нюансите за един преводач са много важни, защото когато изпращаш твое произведение в САЩ, Англия или пък Австралия, редакторите казват – „имаш две грешки на страница, не съм образователна институция”, след което хвърлят твоя материал с чиста съвет.
Затова се стремя да елиминирам тези грешки в зародиш, за да говори само съдържанието, а не граматиката. Все пак е ясно, че английският никога няма да го заобичам, колкото българския, и няма да мога да го докосна, така както ми се ще.
Мислите ли, че в България има благоприятна среда за развитие на литература?
Мисля, че е има да. Българските писатели тежат на мястото, където са родени. Аз съм от провинцията, живея в панелен блок от 54 квадрата, но не го давам за нищо на света. Тук се чувствам на място. Достатъчно ми е да чуя една, две думи от човек, за да го разбера. Да се кача на влака, да видя майка с малко дете. Малки неща, които ме правят щастлива и ме вдъхновяват. Средата зависи преди всичко от нас. Трябва да имаш голямо сърце, за да напишеш нещо стойностно и емоционално. Да го изградиш. Трудно е да бъдеш писател, но условията са благоприятни.
Все пак това е занаят, който не е печеливш. Майка ми, която е счетоводителка, казва – ти си губиш времето. За мен обаче това е щастливо време.
Какво искате да кажете на всички ученици в Америка, които ще прочетат вашия разказ? Какво да е посланието на разказа?
Децата, които ще го прочетат, са на 14 години (8 клас). Опасявам се да не ги стресне, да не ги уплаши самият разказ. Много ми се ще зад уплахата, зад това стряскане, да усетят, че онова, което помага, е човечността. Това да имаш око за болката на другия.
Освен това се надявам, че те ще разберат, че болката е лечима, ако помогнеш на човек, ако му подадеш ръка.
В края на интервюто искам да завърша с въпроса: Какво е за Вас кръвта от къртица? Коя е панацеята на живота?
Не само за мен, не само за моите близки хора, а за всичко хора като цяло, това е да имаш стабилно и добро здраве. Това е основното. Нека това да бъде основата, на която човек ще се бори и ще постига своите победи.
Интервю на Костадин Костов
