Елена Турас, медик от 36-та бригада на украинската морска пехота, разказва пред изданието „Фокус“ как морските пехотинци са се опитвали да излязат от обкръжението в Мариупол и какво се е случило след като се озовали в руски плен. Публикуваме разказа й със съкращения.
Елена служи във въоръжените сили на Украйна от 2015 г., когато завършва Херсонското медицинско училище. Днес тя е на 26 години. От началото на войната поделението й се е намирало в Мариупол, а на 12 април е преместено на територията на металургичния комбинат „Илич“ недалеч от станалия известен завод „Азовстал“.
Когато ситуацията става критична и защитниците в „Илич“ се оказват обкръжени без храна, вода и боеприпаси, част от бойците успяват да си пробият път и да се присъединят към сражаващите се в „Азовстал“ докато други – предимно ранени, попадат в плен. „Няколко пъти ни събираха целия личен състав за пробив и всеки път ни даваха отбой“, разказва Елена. „Проблемът беше, че вече нямахме с какво да се бием, нямахме и техника, за да излезем от завода - всичко беше разбито при бомбардировките. Чисто физически дори не можахме да извадим и ранените. А сепаратистите вече бяха в завода, танковете им се движеха там. После стана първият организиран пробив, но бригадата не успя. Някои хора изчезнаха и така и не бяха открити“, продължава тя. Тогава командирите дават възможност да се избира – разкъсване на обръча с бой или самостоятелен опит в малки групи да се измъкнат незабелязано. Елена и съпругът й Андрей, също морски пехотинец, избират втория вариант. Те се страхуват да се предадат, защото не вярват, че ще бъдат оставени живи. Два дни по-късно обаче заедно с малката си група са заловени от сепаратистите от ДНР.
На 28 април Елена е освободена от плен при размяна на военнопленници. Но местонахождението на Андрей и към момента е неизвестно.
Фокус: Как излязохте от завода „Илич“ и как бяхте заловени?
Елена Турас: Напуснахме завода на 12 април в 4 часа сутринта - аз, съпругът ми и още трима офицери. Но не знаехме къде да отидем. Имахме карта само до Запорожие. Искахме да стигнем до частния сектор (в Мариупол – бел.ред.), да изчакаме там, да видим какво е положението, как се държат хората, къде отиват за хуманитарна помощ и по някакъв начин да се опитаме да се измъкнем. Бяхме в цивилно облекло, без оръжие.
В частния сектор в покрайнините на Мариупол в района на пристанището „Порт Сити“ намерихме изоставена къща, където преседяхме пет-шест часа. Междувременно дойде собственикът на къщата и каза, че ще ни помогне. Скри ни докато минаваше взвод руски войници. Ние му повярвахме. После ни предложи да се преместим в друга къща и там дойдоха за нас хора от ДНР. Мисля, че той просто не искаше да ни задържат в неговия дом. Легнахме да спим, но се редувахме да дежурим. И някъде в 5:50 ме събуди изстрел от РПГ по покрива на къщата. След обстрела започнаха да викат да излезем. Направихме го, разбира се. Наредиха ни да легнем по лице на земята, взеха ни документите и вещите и започнаха да ни разпитват кои сме и откъде сме. Но сякаш знаеха, че сме военнослужещи от въоръжените сили на Украйна. После ни заведоха при своя командир.
Фокус: Това са били сепаратисти от ДНР?
Елена Турас: Да, „армията на ДНР“. Разпитаха ни, а на следващия ден ни откараха в село Сартана, с част от нашата бригада. Там пренощувахме в някакви хангари. В нашия бяхме 80 човека. Тези, които имаха късмет, лежаха на палети, другите – върху някакви парцали, стари мръсни дрехи. В същата стая ходехме и до тоалетна. Вярно, жените ни изкарваха на улицата, но мъжете там си вършеха всички нужди. Разпитваха ни, но нямаше никой от началниците, само охраната, просто бяха любопитни.
На следващата сутрин ни хвърлиха в един камион КАМАЗ и ни откараха в следствения арест в Еленовка, Донецка област (колония № 120 – бел.ред.), където ни разделиха - мъжете бяха откарани в една казарма, жените в друга. Три дни ни държаха в килия и там вече ни разпитваха следователи от Донецк.
Те наистина не могат да повярват, че ние харесваме нашия президент
Фокус: Какво се случи в Еленовка?
Елена Турас: Изведоха първо жените от камиона, наредиха ни да наведем глави и да не се оглеждаме. Мъжете докато слизаха от камиона бяха бити с палки. Казваха си името и фамилията, длъжност и знание и колкото по-висока беше длъжността, толкова повече удари получаваха.
Жените бяхме отведени при медицинска сестра. Там ни съблякоха, всички прегледи бяха правени от жени. Нахраниха ни и ни отведоха в килиите.
Нашите момчета бяха разпределени в друга казарма и повече не ги видяхме.
Фокус: В какви условия бяхте държани в колонията на територията на Донецка област?
Елена Турас: Условията бяха наистина ужасни. В една килия, предназначена за двама с две легла, бяхме 17 жени. На леглата се редувахме да спим – четири на едно легло и останалите на пода. Тоалетната беше вътре в килията, канализацията не работеше, никой не изнасяше боклука. Даваха ни малко вода, от която пестяхме, за да можем и да се почистим. Поискахме поне една четка за зъби, една за всички ни, но дори това не ни донесоха.
Снимка: Генерален щаб на ВСУ
Фокус: А какви въпроси ви задаваха по време на разпитите?
Елена Турас: Каква ми е длъжността, какво съм правила, къде е било поделението, какво беше оръжието ни. Стандартни неща.
Фокус: Можехте ли да откажете да отговаряте?
Елена Турас: Да. Просто те всички имаха някаква натрапчива идея да ни убеждават, че при нас (в Украйна – бел.ред.) всичко е лошо и неправилно, а при тях е прекрасно. Не могат да повярват, че на нас ни харесва нашият президент, военната ни служба, че всичко ни е осигурено, че имаме нормални заплати. Те бяха изненадани от това.
Фокус: Какво стана след това?
Елена Турас: След четири дни престой в Еленовка всички жени бяхме качени на автобуси. Тогава очите ни все още не бяха покрити и разбрахме, че не отиваме в посока към Украйна. Видяхме как минахме руската граница, как стигнахме до Ростовска област. В Таганрог ни накараха да стоим обърнати към стената или да гледаме надолу с глави на равнището на коленете. Невъзможно беше, не дай си Боже, да погледна някъде или да попитам нещо. Взеха ни пръстови отпечатъци, свалиха ни всички дрехи и ни дадоха някакви техни. Може да се каже, че ни измиха - сложиха ни под студен душ, пуснаха ледена вода, стояхме по пет минути, после ни раздадоха нощници или туники, все леки дрехи. В килиите беше много студено. Допълнително одеяло не ни дадоха, въпреки че молехме. Беше толкова студено, че не можехме да спим. Но поне беше чисто. Моралният тормоз обаче присъстваше постоянно.
Фокус: Как ви тормозеха?
Елена Турас: Например извеждат ни от килията и започват да ни казват, че Украйна не е държава. Караха ни да учим химна на Русия, какво означават цветовете на знамето, герба. Ставахме в 6 сутринта и лягахме в 22 часа. И от 6 сутринта до 22 часа ни беше забранено да легнем. Обикаляхме напред-назад в килията или сядахме на пейката. В килията имаше и прозорец, но ни беше забранено да поглеждаме през него.
Размяната и връщането в Украйна
Елена Турас: Останах в Таганрог три или четири дни. След това ми казаха да си събера нещата, върнаха ми дрехите, с които бях пристигнала, събраха ни 10 души, вързаха ни ръцете, закриха ни очите и ни хвърлиха в един КАМАЗ. Никой нищо не обясни. Пристигнахме на военното летище и отлетяхме за Севастопол. Оттам пак на КАМАЗ ги закараха в някакви казарми. Там вече ни развързаха ръцете, махнаха превръзките от очите ни и обясниха, че това е временен арест за военнопленници. Тук вече се държаха с нас нормално. Това беше най-приемливото място, където горе-долу се спазваше Женевската конвенция. Измиха ни, дадоха ни храна и чисти дрехи. Никой не издевателстваше над нас. Пуснаха ни телевизор - руски новини, дадоха ни книги за четене, хранеха ни добре и разговаряха с нас. Единственото нещо беше, че трябваше да вървим с наведени глави и ръце зад гърба, но с това вече бяхме свикнали.
***
Днес Елена Турас няма никаква информация за съпруга си и разбира, че тъй като той е офицер евентуалната размяна ще бъде много трудна. Тя казва, че иска да се знае, че в Мариупол освен бойците от „Азов“, за които всички говорят, е имало и много войници от други части, които също са герои. „Искам хората да знаят, че там беше и 36-та бригада от морската пехота и сега около 1000 души от нея са в плен“, казва тя. „Тези хора също не бива да бъдат забравяни.“
