Оливие Давид израства в хамбургския квартал Отенсен в началото на 1990-те години. Детството му е запечатало шума на уличните търговци, спомена за олющените фасади на сградите, за джамиите и за дилърите на дрога. Днес много от фасадите са боядисани безупречно в пастелни тонове, а в някогашната фабрика се помещават модерни кафенета и заведения, в които капучиното струва 4,20 евро.
Детство, белязано от безпаричие и насилие
Жилището, в което Оливие е отрасъл, представлява същата тухлена сграда, каквато е била и преди. През прозорците можеш да надникнеш в него направо от улицата. Там момчето е живяло заедно с майка си, баща си и по-голямата си сестра. И с тревогите, свързани с хроничното безпаричие, и домашното насилие. Изнася се от жилището, когато е на 20 години.
Майката идва от семейство, в което бедността се предавала от поколение на поколение. За да може семейството им да се изхранва, дядото на Оливие, дори е крал храна. Майка му пък е била пребивана толкова често, че на 17-годишна възраст просто избягала от вкъщи. Бащата започнал да се дрогира, понякога инжектирал кокаин директно във вените си. Той е един от най-опасните хора, които Оливие Давид познава - избухлив, агресивен, два пъти е лежал в затвора за престъпления, свързани с наркотици. Крясъците му го преследват и до днес. Когато момчето е на 10 години, баща му вече бил натрупал дългове за 100 000 евро. После бяга в чужбина, оставяйки част от дългове на семейството си.
През лятото на 2019 г. Оливие, вече в началото на 30-те си години, вече се справял доста добре - има работа, интимна връзка и вече не го измъчва безпаричие. Но изведнъж се появило отново чувството на необуздан гняв - познатото усещане от миналото. Този път то го връхлетяло абсолютно неочаквано. Оливие Давид се самоанализира: гневът е състоянието, което го поддържа жив. Същевременно гневът е и чувството, което го е дърпало надолу през целия му живот.
Оливие тръгнал на терапия и всичко започнало да се влошава. Плачел с часове, ушите му започнали да звънтят, получил паник атаки. Диагностициран бил с посттравматично стресово разстройство, депресия и Синдром на дефицита на внимание и хиперактивността. Убеден е, че зад гнева и психологическите му оплаквания се крият системни причини. Обяснява ги с това, че е израснал в бедност. За да се освободи от своята безпомощност, той пише книга, в която разказва личната си история.
Учени: бедността уврежда психиката
Връзката между бедността и психичните заболявания е научно доказана. Хората с ниски доходи са склонни да страдат от депресия или от тревожни разстройства между един път и половина и три пъти по-често от онези с високи доходи. Решаващо значение оказва не само абсолютната бедност, подчертава психиатърът Андреас Хайнц от берлинската болница "Шарите", а и относителната бедност. Тя засяга разликите в благосъстоянието в рамките на обществото и групата: "Преживяването на стрес обикновено е толкова по-силно изразено, колкото по-беден е човек."
А медицинският социолог Йелена Епинг от Медицинския факултет в Хановер казва, че бедността дори може да окаже негативно влияние върху психичното здраве на плода още по време на бременността. Психично заболяване при възрастните, от своя страна, може да накара хората да се затворят в себе си, да загубят контакти, работа и пари или да изпаднат в някоя от спиралите на гняв и агресия, алкохол и наркотици, посочват още експерти.
За Оливие Давид бедността не означава да гладуваш или да мръзнеш. За него тя е липса на средства за водене на самостоятелен живот. Той казва: "Хората, които живеят в бедност, никога няма да разберат какъв избор биха направили, ако имаха реалната възможност за избор". Казва, че в детството си често се е чувствал безсилен, тъй като не е знаел как да се справи с баща си, който е упражнявал насилие, и с претоварената си майка. В училище често са му се смели, когато е задавал такива въпроси. Не е разбирал социалните норми на богатите.
Писането като грижа за самия себе си
Какво би искал да има като дете, което навремето му е липсвало? На този въпрос той отговаря така: родители, които са способни да загърбят собственото си страдание и да му помогнат да преодолее страховете. И пари, разбира се, за да стане всичко това възможно.
Изходът той намира в писането. Междувременно работи като журналист и писател, учи в Литературния институт в Хилдесхайм. Казва, че е зле платен, но вече се е самоопределил.
Давид се описва като човек, който никога не е принадлежал към нещо конкретно - група, професия или нещо друго. В дома на мигранти той е бил Алман, германецът. В училище - момчето от квартала. В квартала - елитният ученик. Постоянно усещане за аутсайдер. Но за него именно това е идеалната предпоставка за писане. Той иска да каже правилните неща на правилните хора в правилния момент. Опасява се обаче, че въпросните хора едва ли биха прочели това, което той има да им каже.
Източник: Дойче веле
