Милиони млади хора се чувстват измамени и предадени от властниците. Гневът от усещането, че някакви глобални политико-икономически касти управляват света, сближава крайното ляво и крайното дясно по площадите на протеста.
Бунтарският импулс от Южна Европа вече изкара стотици хиляди на улицата, протестът остави своя решителен отпечатък и върху изборите в няколко страни - Гърция и Франция, например. Статуквото в Европа се клати, трусовете се усещат дори в Брюксел и Берлин. Радикалната левица в лицето на „Сириза” взе властта в Гърция, в Испания пък „Подемос” е в самото преддверие на държавното управление. Коментаторът на "Ди Цайт" Геро фон Рандо внимателно наблюдава тези нови революционери и установява, че те нямат нищо общо с последното поколение европейски комунисти, които познаваме най-вече като идеологически бетонирани, вдървени хора от миналото. Фон Рандо и други наблюдатели отбелязват, че в момента в Европа се надига радикална вълна.
Маркс отново актуален?
"Понякога тъкмо в драматични ситуации радикалните идеи са най-уместните. А младите хора в Гърция и Испания без съмнение преживяват драматична ситуация, затиснати от бедност и несправедливости. Те имат усещането, че властниците ги лъжат, мамят и предават. Чудно ли е тогава, че мнозинството от тях искат да бъдат радикални. „Да бъдеш радикален – това означава да подхванеш нещата от корена им”, пише през зимата на 1843-1844 година един превъзбуден и гневен 26-годишен младеж. Името му е Карл Маркс.
Авторът припомня за нашумялата преди време книга "Империя" от двама водещи идеолози на новото ляво, Антонио Негри и Майкъл Хард, които представят структурата на властта в западния свят като мрежа от държави, концерни и институции. Според тях властта не е концентрирана на едно място, тоест – капитализмът няма „главна квартира”, която може да бъде окупирана. Пък и обществената система се е променила, тя вече се крепи не върху експлоатацията на наемния труд, а върху финансовите системи, които дават възможност да се извлече максимална печалба от наличните богатства. Мястото на пролетариата днес заемат длъжниците, а мястото на фабрикантите – кредиторите.
Негри и Хард, които и без това са икони на новата левица, точно уцелват настроението на милиони хора в условията на дългова криза и разоряващи се държави. Те обаче ангро редуцират капитала единствено до неговата функция на кредит и – за разлика от Маркс – съвсем игнорират свойството му да организира труда и доходите.
Врагът се казва Шейлок, а не Круп
Геро фон Рандо смята, че тази конструкция постепенно променя и образа на врага. Ако за левите от края на 19-ти век в Германия това е "стоманеният капиталист" Алфред Круп, днес неговото място заема гротесковата фигура на „евреина-лихварин Шейлок”. А тази трансформация, уви, допълнително укрепва лъжливата теория за двата вида капитал – „продуктивния” и „грабителския”. Така Негри и Хард, които претендират да са прогресивни, всъщност се връщат към възгледите на социал- и национал-революционерите от 19-ти век и съвсем премълчават факта до какво доведе това по времето на националсоциализма в Германия. С други думи: техните възгледи всъщност са реакционни.
Фон Рандо припомня твърдението на двамата автори, че финансовият капитал посяга дори върху най-индивидуалното: върху телата и душите на жертвите си, че се превръща в „биовласт”, която управлява не само модите и стиловете, но дори чувствата и междучовешките отношения. Този ефект наистина наблюдаваме навсякъде наоколо в глобализирания свят с неговите универсални младежки моди, с универсалните "джаджи", с универсалния "език на тялото", с фитнеса и секса. Защото в интернет тялото е обект на небивала пропаганда, а масовият грабеж на лични данни не се спира дори пред частните и интимни сфери. Тоест капиталът действа като някакъв вампир, който изсмуква индивидуалното – една теория, за която има известни основания.
Без връзка с действителността
Но как ли да бъде прекършена тази власт? Хард и Негри смятат, че рецептата е отказ. Според тях жертвите просто трябва да се измъкнат от капана, където някой ги изсмуква до последната капка. Още през 1964 година германският философ Херберт Маркузе го нарече „големия отказ”: когато масите най-после решат да напуснат офисите, супермаркетите и избирателните кабинки. Ех, тогава, ех тогава - въздишаха в радостно очакване идеалистите. Тогава - какво всъщност? Дори да си представим, че такъв масов отказ е осъществим, едно подобно негативно действие все още не предлага работеща алтернатива на сегашния вариант на капитализма. Който може и да не е най-прекрасният, но поне дотук функционира. Авторът на "Ди Цайт" коментира по този повод:
"Шпагатът между теория и практика в момента особено жестоко мъчи „Сириза”, която доскоро беше протестно движение, а сега вече е част от властта. „Сириза” се приобщи към света на ЕС, вместо да го направи на пух и прах заедно с принадлежащата към него обществена система. И днес с огорчение установява, че не може безнаказано да игнорира правилата на играта в Евросъюза. Но нали тъкмо това обещаваше на своите избиратели?!
Същата безпринципност новите крайно леви проявяват и с отварянето си към крайната десница. „Сириза” без проблем влезе в коалиция с дясно-националистическата „Анел”, а в Германия Лявата партия по определени теми защитава сходни позиции с крайно десните. Екзалтираните хора си приличат и се сближават, особено когато открият общ враг. Защото тях ги мотивира врагът, а не конструктивната идея.
Абсурд: левите като националисти
Кой е врагът днес ли? Веднъж ще бъде „Тройката”, друг път ще се окаже Ангела Меркел. Най-вече обаче „онези там горе”, „властващата каста”, както я нарича „Подемос”. Според Иниго Ерехон от „Подемос”, „кастата” и Брюксел са се съюзили срещу народа и срещу нациите и против тях трябва да се мобилизира всичко, най-вече емоциите на хората. Точно това върши Марин льо Пен, лидерката на крайнодесния „Национален фронт” във Франция, която, впрочем, приветства изборната победа на „Сириза” в Гърция.
Дали левицата може да мобилизира в свой интерес националното чувство на хората? През 19-ти век това беше нормално. През 20-ти век обаче тази идея тежко се компрометира, след като комунисти взеха да стават фашисти или да влизат в съюзи с тях. Германската Комунистическа партия под ръководството на Ернст Телман публикува през 30-те години така наречената „Програмна декларация за националното и социално освобождение на германския народ”, в която между другото се казва: „Управляващите партии и социалдемократите взеха от империалистите добра цена за имуществото, съществованието и живота на трудещия се германски народ”. По същото време със същите думи агитират и националсоциалистите.
Днес с подобни възгласи могат да се съберат доста аплодисменти на не един или два европейски площада. Агитацията с националното чувство на хората днес се опитва да се представи като прогресивна, но това е нелепо, след като тъкмо най-големите реакционери в момента се опитват да подкопаят Европа", завършва коментарът в "Ди Цайт".
Източник: Дойче веле