Завод „Азовстал“ се превръща в дом и спасителна крепост за 24-годишната учителка по френски Анна, 6-месечния й син Святослав и родителите й за цели два месеца. Семейството се озовава в подземията на завода, когато детето още не е навършило 4 месеца.
В бункера всички наричат детето „ангел“ и усмивката му кара хората да вярват, че ще се измъкнат. Украинските военни повтарят, че той е истински казак, търсят му постоянно храна и му варят грис в желязна халба, нагрявана на свещ.
След като семейството е евакуирано в Запорожие с едни от първите автобуси на 3 май, Анна се съгласява да разкаже историята си на кореспондент на Укринформ. Публикуваме със съкращения.
Укринформ: Как започна всичко? Как се озовахте в "Азовстал"?
Анна: На 25 февруари сутринта чух експлозии недалеч от къщата ни, през около 2-3 улици. Решихме да отидем в бомбоубежището в „Азовстал“. Съпругът ми бе получил съобщение на месинджъра си, че там има възможност да се скрием.
Укринформ: Знаехте ли какви бункери има там?
Анна: Не, просто знаехме, че ги има. Когато пристигнахме там, ни казаха, че разполагат с всичко, от което се нуждаем като за начало и че няма нужда да се притесняваме.
Укринформ: Какво носехте със себе си?
Анна: Документи, малко бижута, храна на първо време, вода, адаптирано мляко за бебето. Мислехме, че ще останем там само 2-3 дни и когато основният удар отмине, ще можем да се върнем у дома. Дори не взехме животните ни с нас - кучето ни и трите ни котки останаха вкъщи.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Примирие в Азовстал за евакуация на тежко ранените украински бойци
Укринформ: Кога осъзнахте, че явно ще сте там за дълго?
Анна: Отначало мислехме, че ще останем за около седмица може би и толкоз. След това дойде втората седмица и си казахме – е, ще изчакаме и нея. Първият бункер бе ударен от снаряд и се наложи да се преместим във втори. И тогава започнахме да осъзнаваме, че ще е за дълго. Ситуацията ескалира, експлозиите зачестиха. Вече не беше възможно да се излезе на повърхността. На първия етаж на сградата имаше тоалетна и дори ходенето дотам беше предизвикателство. Да стигнете дотам и просто да погледнете през прозореца и да вдишате въздуха, се считаше за голяма смелост.
Укринформ: А как реагира Святослав (бебето) на това?
Анна: При първите експлозии той беше уплашен, плачеше. После свикна. На Святик много му харесваше тъмнината, повечето време прекарвахме на тъмно или на свещи, на светлината на фенерчета. Аз много се страхувах, че ще хване някаква инфекция или туберкулоза. Защото помещението беше влажно, лошо вентилирано и имаше много хора. В това помещение са били бившите бани, таванът течеше, а влагата се отразява зле на здравето.
Отначало го кърмех, но от стреса кърмата ми секна и трябваше да минем на каши. Нашите бързо свършиха и не знаехме какво да правим, но украинските военни успяха да ни донесат отнякъде. Когато нямаше каши, смесвахме млякото със захар. После военните намериха отнякъде грис и му варяха в желязна халба, която нагряваха на свещ.
Укринформ: Как се справяхте? Сигурен съм, че е било много страшно.
Анна: Най-трудно беше сутрин, когато се събуждаш и осъзнаваш, че се връщаш в тази реалност и това не е сън, това е някакъв филм на ужасите, в който ти си в главната роля. Заради бебето обаче трябваше да се държа. Хората в бункера го наричаха „ангел“ и вярваха, че ако излезем, това ще е благодарение на него.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Лекар от "Азовстал": Оперираме на живо, раните гният (СНИМКИ)
Укринформ: А колко човека имаше във вашия бункер?
Анна: 75 души, от които 17 деца. Но цифрата варираше: някои си отиваха, други идваха, имаше и такива смелчаци. Учудвам се, когато някои тролове в руските медии пишат - тя откъде знае точния брой на хората и колко деца е имало? Когато живееш 2 месеца с тези хора, знаеш всичко: кой какъв навик има, какви роднини, любима песен. И знам точно колко бяха децата, защото си поделяхме храната - отделно за децата и възрастните. Децата можеха да хапват бисквитки и ако успеехме да изпечем хляб – по парче хляб. Децата бяха с привилегии.
Укринформ: Как бяха разпределени отговорностите? Имаше ли дежурен график в кухнята например?
Анна: Да, за да може всичко да е честно, да не се получава така, че едни да рискуват живота си, за да носят вода и да готвят храната, а други просто да седят и да използват всичко. Е, ако, не дай си Боже, дойде ракета, беше въпрос на късмет.
Укринформ: Кога се появи възможността за евакуация?
Анна: От началото на март се опитвахме да се измъкнем. Говореше се за зелени коридори, но за съжаление всеки път те бяха обстрелвани. Някои хора тръгнаха, стигнаха до центъра на града (Мариупол - бел.ред.), където колоната е била разделена на две от обстрела на руските войници - една част от хората са успели да избягат, но втората бе принудена да се върне в бункера. Имахме едно момче с котка. Той сложил котката в едната кола, а самият той шофирал другата – и станало така, че котката заминала за Запорожие, а той самият трябваше да се върне. В средата на март вече разбрахме, че изобщо няма варианти да излезем, обстрелът се засили.
В средата на април ни казаха, че положението е лошо, но нашите военни ще направят всичко възможно, за да ни спасят. Започнаха да снимат клип за нас, да призовават да бъдем спасени. На 25 април дойдоха при нас и казаха, че днес ще ни евакуират. Направихме списъци кой отива в първата група, кой във втората. Първата беше за майките с децата и ранените от цивилните - аз бях в нея. Но когато излязохме от помещенията, руските военни ни видяха от дрон и хвърлиха мина точно пред вратите. Четирима наши войници бяха ранени. Няколко пъти след това се опитвахме да се изкачим горе, но всеки път, щом някой излезеше от бункера, дронът реагираше и ни обстрелваха.
Хвърлиха по нас и огромна бомба. Не разбирам от това, но според информацията, която имахме, вероятно фосфорна или тритонна. Мама, която стоеше до мен, беше отхвърлена от взривната вълна и си счупи ръката. Аз имах леко сътресение и започнах да повръщам. Нашите военни пострадаха, за някои това беше повторно раняване.
Генераторът, с който разполагахме, също пострада и спря да работи. Озовахме се в пълен мрак. Намериха отнякъде свещи и започнаха да помагат както на цивилните, така и на военните.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Интервю с генералния директор на "Азовстал": От 2015 г. започнахме да се запасяваме с вода и храна
Укринформ: А от какво най-много се страхувахте?
Анна: От тишината. Звучи парадоксално, но тя ни напрягаше най-много. Когато постоянно чуваш изстрели, можеш приблизително да разбереш къде са руснаците. Но когато настъпи тишина... Винаги след това следва снаряд или бомба.
Укринформ: Разкажете ни за 30 април – последният ви ден в бункера.
Анна: Тогава настъпи тишина за целия ден. Някои от хората, които бяха проруски настроени, си тръгнаха сами през дупка в оградата. Имаше много такива дупки от експлозиите. Имаше много работници от комбината, които познават добре „Азовстал“. Впоследствие много от тези хора предадоха на руснаците всички наши позиции. Силно се надявам, че "законът на бумеранга" ще сработи и всичко ще им се върне. Защото нашите военни рискуваха живота си за нас, раздаваха ни от храната си, под обстрела се добираха до кулите, за да изпратят съобщения на близките ни... Затова не разбирам как може да има толкова подли хора?
Укринформ: Да се върнем на 30 април...
Анна: Нашите военни дойдоха при нас вечерта. Казаха ни, че имаме 10 минути. Събрахме всичко и отидохме до автобуса, проправяйки си път през развалините. Едва тогава видях мащаба на разрушението. Заводът просто го няма. Мислех, че като изляза, ще видя порутени сгради, но видях, че сградите буквално са изчезнали.
Нашите момчета ни закараха до пунктовете и ни предадоха на Червения кръст, ООН и представители на църквата. Спомням си думите на един от свещениците, който каза: „За вас войната свърши“. Но това беше само началото.
В автобуса ни се качиха руски войници с автомати – един отпред и един отзад. Мислехме, че ще пътуваме с Червения кръст, но никога не сме си представяли, че ще седим очи в очи срещу руски войници. За нас това беше шок. Радостта ни се смени със страх къде ни водят.
Закараха ни във филтрационния лагер в Безименное. В първата палатка ни казаха да се съблечем. Избираха по-слабите жени, търсеха такива, кото може да са били в армията или по някакъв начин да са свързани с нея. Накараха ни да свалим всички дрехи, дори бельото, проверяваха ни за белези и татуировки. Имам белег от операция на апендисит и се наложи да обяснявам за нея. Също и за медальона ми с тризъбец – веднага ме попитаха за името и фамилията на човека, който ми го е дал. Провериха вещите ни, взеха всички остри предмети.
Във втората палатка цяла група руски военни с компютри проверяваха телефоните ни - свързваха ги към компютър и изтегляха цялата информация: снимки, контакти, SMS-и, социални мрежи. След това в телефона на майка ми се бяха върнали дори снимките, които тя бе изтрила. Сканираха паспортите ни. След това ни караха да седнем един по един пред военен, който ни разпитваше. Питаха ни дали имаме връзки с военните, ако имаше някой такива, започваше психологически натиск, настояваха, че е по-добре да разкажем всичко.
Укринформ: Какво бихте искали да кажете на нашите военни в "Азовстал"? Вярвам, че те ще успеят да прочетат материала.
Анна: Че много ги обичам. Те са страхотни. Аз, моето семейство и цяла Украйна им дължим живота си. Ще се молим за тях, ще направим всичко, за да се върнат живи и здрави при семействата си.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Храна през ден, тоалетна веднъж дневно: Ужасите във филтрационните лагери на руските окупатори
