Опитът да се спре поскъпването на хляба прилича на молебен за дъжд. Или на литийно шествие срещу катастрофите по пътищата. Вместо да се захванат с реални политики, управниците пробутват на българите успокоителни хапчета, пише Ясен Бояджиев в коментар за Deutsche Welle.
Да ни е честита есента. Летовниците се прибраха, улиците се задръстиха, тв аудиторията се завърна. И изпитаните средства за привличане на вниманието ѝ вече влизат в употреба. Безотказно като магнит действат шокиращите новини на тема цени, които прерастват в медийно-политически истерии. По принцип те имат цикличен характер - като възникващите понякога без видими причини пристъпи на страх и тревожност. Но имат и ясно изразена връзка със смяната на годишните времена и политическите сезони.
Тревога за "насъщния"
В това отношение условията тази година са благоприятни. Почти цяло лято валяха дъждове, които се отразиха на житната реколта - и в България (с около 6% надолу), и по света. Съответно изкупните цени на пшеницата се повишиха в сравнение с миналогодишните (първоначално с 25 на сто, после с по-малко). И ето ти новина: „хлябът скача“. Първите прогнози за 15-20% (20-30 стотинки) не се потвърдиха, но тревогата за „насъщния“ набра скорост, като същевременно влезе в резонанс с поредния цикъл в друга тревога. Международното положение остава напрегнато, тъй че петролните цени не проявяват никаква склонност към понижаване. А това по силата на договора с единствения ни доставчик неизбежно води към ново поскъпване на природния газ (с 13-14 на сто). Тъй че тази и следващата седмица по веригата на суровините и производството неизбежно ще изскочи темата за парното (тъкмо когато и времето застудя, като по поръчка).
Безсмислени идеи
Но засега на мода е цената на хляба. Не се съмнявам, че наистина има хора, за които няколко стотинки повече за хляб са от значение. Не подценявам и проблема с бедността. Но истеричният хор около поскъпването на хляба (а и на газа) като цяло е силно непропорционален на неговото реално социално-икономическо изражение и отражение. И е в пълен контраст с мълчанието, което цари, когато същите цени, при друго независещо от нас стечение на конюнктурата, тръгнат в обратната посока.
Освен медиите, тона в този хор задават и политиците, които на пожар се впуснаха да задържат цените. Идеите им обаче са или напълно безсмислени и абсурдни, или силно спорни и с противоречив ефект.
Към първата категория спада намерението на земеделския министър да уговаря търговските вериги да продават хляба без надценка и печалба. За целта бил започнал „индивидуални срещи“, а накрая щяло да има и обща среща при премиера. Засега не е ясно дали такива срещи наистина се провеждат. Но дори и да е така, дори и търговските вериги благородно да се отзоват на молбата, няма никакви гаранции, че после няма да прехвърлят въпросната надценка върху други стоки. По-скоро обратното.
Във втората категория идеи влиза съживеното от опозицията дежурно предложение за намаляване на ДДС специално за хляба от 20 на 5 процента. То очевидно няма (а според много експерти и не бива) да бъде прието. Но дори и да бъде, няма никакви гаранции, че съответните търговци ще намалят цените със съответния процент. По-скоро обратното.
Въобще, като при всички популистки идеи крайният ефект от цялото това чесане на езиците е предизвестен - абсолютно никакъв. Каквото трябва да поскъпва, ще поскъпне (както друг път поевтинява), а накрая всичко ще се забрави, до следващия път. Точно както стана през 2012 година, когато един друг земеделски министър обиколи около сто пъти телевизионните студиа, за да заплашва с масови проверки на ценообразуването и да се хвали, че бил уговорил две търговски вериги да замразят цените. Днес никой не помни какво точно, с колко и дали въобще е поскъпнало тогава.
Какво би могло да се направи
Всичко това не означава, че нищо не може да се направи. Напротив. Вместо да се занимава с глупости, едно добро управление би могло да направи много, за да подкрепи конкуренцията на пазара и да подобри условията за бизнес. Тогава ефектът би бил много по-голям - както върху цените, така и върху икономическия растеж и доходите. Когато става дума за хляба например, „сивият“ сектор по веригата зърно-брашно-хляб би могъл да бъде изваден на светло. А ако говорим за газа, в продължение на десетилетия не бе направено нищо за разбиване на руския монопол в доставките.
Тук обаче много обичаме да кършим ръце за неща, които не зависят от нас. И да не правим онова, което зависи от нас. Затова опитът да се задържат цените на хляба прилича на молебен за (или против) дъжд, на литийно шествие срещу автомобилните катастрофи или на преговори на министъра на туризма със синоптиците, за да пускат само прогнози за хубаво време по плажовете.
Защо го правят?
Самият министър на земеделието със сигурност прекрасно знае, че акцията му около цената на хляба е напълно безсмислена. Защо тогава разиграва този театър? Отговорът е лесен. Притеснени за властта си, управляващите непрекъснато се опитват да убеждават избирателите, че са страшно загрижени за тях. Но вместо да им кажат истината и да подобрят живота им чрез реални реформи и политики, те им пробутват успокоителни хапчета. Ефектът от тях обаче е вреден за всички, защото създава грешни представи и очаквания и поражда илюзии и халюцинации. А защо им е толкова мила властта и за какво я употребяват - това е съвсем друга тема.
