Повечето хора се наслаждават на почивните дни, но не винаги в историята на човечеството е било така. Преди 1700 години неделите започват да бъдат това, което са днес в повечето страни по света: ден за почивка. Ако последвате любопитството да узнаете защо е така, ще откриете още много и любопитни факти, разкрива Би Би Си.
Нека започнем да бъдем точни: всичко започва на 7 март 321 г., тоест преди хилядолетие, седем века и една седмица.
Седмица, която дотогава се състои от седем дни. Защо точно седем, а не шест, осем или дори 10, като тези на древните египтяни или тези от френския републикански календар, който се използва между 1792 и 1806 г.?
Е, въпреки че това е константа в почти всички култури, няма основателна причина, която да го оправдава; всъщност различни мислители през историята са оспорвали тази концепция с философски, математически и политически аргументи, но седемдневната седмица продължава.
Смята се, че започва преди 4000 години, когато месопотамците решават проблема с разделянето на месеца на по-кратки периоди.
Продължителността му е свързана с въртенето на Луната около Земята, 29,5 дни, така че те просто закръгляват това число до 28 и го разделят на четири периода от седем дни.
С това те установяват изкуствен математически ритъм, който прави организацията на ежедневието по-управляема: ако имате нужда, например, от продавачите да отиват на пазара осем пъти месечно, можете да зададете точни дни, които да се повтарят, независимо от неточностите на природата.
Идеята става особено широко разпространена, след като вавилонската култура се превръща в доминираща около 6 век пр.н.е.
Векове по-късно римляните назовават дните в чест на своите богове и ги организират по сложна планетарна часова система, според която всеки час от деня се управлява от божество.
Тази, която управляваше първия час на деня, му дава името си. Звучи заплетено, но резултатът е изключително познат:
Dies Solaris, лат./ ден на Слънцето
Dies Lunae, лат / ден на Луната /lunes– исп., lunedi domenica – ит, lundi – фр./
Dies Martis, лат / ден на Марс /martes– исп., martedi domenica – ит., mardi– фр./
Dies Mercurii, лат / ден на Меркурий /miercoles – исп., mercoledi domenica – ит.,, mercredi– фр./
Dies Jovis, лат / ден на Юпитер /jueves– исп., giovedi domenica – ит.,, jeudi– фр./
Dies Veneris, лат / ден на Венера /viernes– исп., venerdi domenica – ит.,, vendredi– фр./
Dies Saturni , лат / ден на Сатурн /sabado– исп., sabato domenica – ит.,, samedi– фр./
В повечето езици, базирани на латински, имената на дните от седмицата все още разкриват тази връзка с класическите планети.
Въпреки че „събота“ започва като Сатурн, идва от еврейската дума „шабат“ или почивка.
В допълнение към седмицата с всичките й именувани и организирани дни, брилянтната концепция за "ден на почивка" също съществува от хилядолетия и първите, които възприемат структурата на седемдневната седмица с един от почивките, вероятно са евреите. За тях този ден е събота.
Но на 7 март 321 г. римският император Константин Велики издава указ, в който обявява, че неделята трябва да бъде ден на почивка:
На почтения ден на Слънцето, нека магистратите и хората, живеещи в градовете, си почиват и всички работилници да се затворят.
На полето обаче хората, които се занимават със земеделие, могат свободно и законно да продължат със задачите си, защото често се случва друг ден да не е подходящ за засяване на зърно или засаждане на лозя - за да не се пренебрегне подходящият момент за такива операции и да се изгуби небесната щедрост.
Както всички успешни политици, Константин бил майстор на неяснотите и неговият указ постигна деликатен баланс между религиозни принципи и икономически прагматизъм.
Въпреки че днес той е запомнен като първия християнски император, обикновено се свързан с култа към Непобеденото Слънце, който се появява дори на монетите му. Изборът на неделята като ден за почивка има много смисъл в политически план.
Въпреки че номинално е работен ден, в цялата империя вече има християни, които посвещават неделята на религиозно поклонение, въпреки че тези, които живеят в Рим или Александрия, предпочитат събота - еврейската събота.
По-важното е, че повечето нехристияни смятат неделята за специален ден, тъй като обикновено е ден за заплата.
И може би, също от решаващо значение има специалният ден на Непобеденото Слънце, официален култ в Империята от 274 г., който е особено привлекателен за сенаторската висша класа.
Всъщност, самият Константин, докато активно популяризира християнската църква, през целия си живот признава „Сол Инвиктус“ /Непобедимото Слънце/ като бог.
Той е кръстен в християнската вяра едва на смъртното си ложе и до днес продължава дебатът дали истински приема вярата или се е възползвал от Църквата като обединяваща сила.
Не всички християни приветстват Константиновия указ и векове по-късно все още имаше групи, които предпочитат съботата като неработен ден.
Толкова много, че на Лаодикийския събор, който се състои около 363-364 г. се включва канон, който гласи, че „християните не трябва да юдействат, почивайки в събота, а да работят в този ден, вместо да го почитат като Господен ден; като християни“.
Тези, които твърдят, че следват Христос и не се подчиняват, ще бъдат считани за „анатемосани“, тоест ще бъдат прокълнати, изключени и отхвърлени като членове на общността.
С промяната на честването от събота на неделя е приет нов термин, "Господният ден" или „Dies Dominicus“, откъдето идва и думата "неделя" /domingo – исп., domenica – ит., dimanche– фр./.
Източник: БГНЕС
