Ана Болдирева е на 30 години. Израснала е на село и сега живее в с. Журавка, Воронежка област, недалеч от границата с Украйна. Когато е била на седем месеца Ана едва не загинала. Къщата се запалила и почти цялото лице на бебето обгоряло. Защо никой не е изнесъл детското легълце от горящия ад, така и не се разбрало. От лаконичния разказ на Ана се разбира, че майка й злоупотребявала с алкохол. Фотографът Павел Волков изслуша цялата й история.
Събитията от ранното детство почти са се изтрили от паметта на Ана. „Помня се от момента, в който се оказах в интерната, - разказва тя. – Бях на седем или осем години. Тогава ме взеха от мама. Често нямахме никаква храна“.
Животът й в държавното учреждение също е бил труден. Ана сдържано и неохотно отговаря на въпросите, спомените са болезнени. „Какво имам да разказвам? Псуваха ме, дразнеха. Всички деца се стараеха да се държат на разстояние… Някои си играеха с мен, опитваха да се сприятелят, а други… Имаше такива, които се гнусяха, отнасяха се ужасно“.
Ана се оживява, когато си спомня за малкото работници на детския дом, които е успяла да обикне. „Когато се разболях от варицела, директорката даже пренощува с мен, защото много ме беше страх. Имаше специални изолатори, и директорката оставаше с нас до сутринта. Казваше се Любов Илиинична. Даже когато пораснах и вече не живеех в детския дом, директорката, ако ме срещаше на улицата, винаги ме разпитваше подробно как съм, всичко ли е наред. Възпитателката и леличката също бяха добри. Но Любов Илиинична особено“.
Насмешките в живота на Ана са били много повече. Учила е само два класа и е напуснала училище, според нея, заради подигравки. Най-честите прякори, които са й давали в училище са били Звярът, Франкенщайн, Момичето без лице. Ана казва, че сега, когато вече е пораснала, не таи злоба към хората, обиждали я.
Ана е имала една приятелка от интерната, с която отдавна не поддържат връзка, май се е казвала Карина.
„Че аз, като бях малка, първоначално не разбирах какво ми има на лицето. Затова бях отворена към всички, разговорлива. Характерите ни с нея си паснаха: семейните й обстоятелства също бяха мрачни, затова имахме общи теми. Например, нейните родители също пиеха. По еднакъв начин обичахме спорта, физкултурата, математиката. В нашата група бяхме малко по-големи от другите. Когато в интерната докараха две момчета, братчета, на нас с Карина ни заръчаха да ги гледаме. Момчетата бяха на по година-две. С приятелката ми се грижехме – хранехме ги, преобличахме, миехме, приспивахме. Може би затова сега много обичам децата“.
От интерната Ана е прибрана от баба си и дядо си, които са я отгледали. За годините, прекарани с тях, Ана си спомня с доплина: „С баба видях много градове: Москва, Краснодар, Сочи, Новоросийск, Адлер, Волгоград… Ние не ходехме там просто като туристи – баба ми ме показваше и събираше пари по пътя. Затова и сега казвам, че част от детството ми е минала в пътешествия“.
Разбира се, момичето много се безпокояло от външния си вид. Правила е опит за самоубийство, казва, че се е мразела заради лицето си. Минувачите по улиците просто отскачали от нея, обиждали я. Мечтала е за пластична операция, но на мястото където живее, подобни неща изглеждат като от друга планета. Същото е и психологическата помощ. Страхът й от хората е бил по-силен от страха от самотата, но в някакъв момент тя намерила сили в себе си да промени отношението си към случилото се с нея.
Първият брак на Ана продължил няколко години, тя разказва неохотно за него. „Бившият ми мъж… Живяхме две-три години заедно, той ме биеше, после се разделихме. До ден днешен ми е обидно, даже много. Но се старая да не си спомням и мисля за това“.
Повратният момент в живота на Ана става раждането на дъщеря й Даша. „Започнах да чувствам, че живея. След раждането й, сякаш ми пораснаха криле. Поисках да постигна нещо, да се боря, защото имаше заради кого и за какво. С появата на дъщеря ми започнах да се уча да обичам себе си. Гордея се с това, че наскоро, 11 февруари, Даша навърши 11 години. Възпитавах я така, както баба възпитаваше мен – в строгост и любов. Със сигурност не я бия. А това, че се карам, викам – струва ми се, че всяка майка постъпва така“.
Прехраната си Ана изкарвала с просене в по-големите градове Воронеж или Ростов. Отивала там за няколко дни, нощувала където намерела и успявала да избие пътя, да купи маратонки за дъщеря си и храна. Преди шест години Ана се запознава с Алексей, гражданския си съпруг. Алексей е ратай във ферма, заплатата му е 12 000 рубли (около 300 лева). Парите в семейството едва стигат.
Двойката мечтае да живее в големия град, да намери работа и да има нормален живот. Но засега не могат да го направят, заради присъдата на Алексей. Тя е условна и трябва редовно да се подписва в местния полицейски участък. Местенето е забранено. Но през март мярката за неотклонение пада и те ще могат да изпълнят желанието си и да се преместят в Краснодар.
През февруари 2021 година, къщата на Ана е изгоряла и сега семейството живее при приятелка. Въпреки сложното положение, цялото имущество е изгоряло, Ана гледа философски на случилото се. Вече нищо не я задържа в Журавка и тя със семейството си може да напусне селото.
