През 1915 година Първата Световна Война е в разгара си. Английската армия изпитва огромна нужда от патрони и снаряди, тъй като предвоенните запаси са вече изчерпани. В същото време Америка е все още неутрална. И не само че е неутрална, но дори в обществото има силни про-германски настроения. Което не е никак чудно, тъй като 1/3 от бялото население на САЩ има германски корени (ако някой се съмнява, да прочете „До Чикаго и назад” от Алеко Константинов).
Но неутралитета си е неутралитет, а бизнесът трябва да върви. САЩ отпуска огромен за времето си заем на Англия, като срещу него продава на англичаните така необходимите им патрони, снаряди и експлозиви. Които трябва да прекосят океанa и да достигнат до Англия. Но докато Англия владее повърхността на моретата, то под водата е царството на германските подводници, които са наложили блокада на английските пристанища и потопяват много търговски кораби.
Тогава Адмиралтейството, чийто Първи Лорд е Чърчил (Военно-морски министър) измисля гениален план. Започва да пренася мунициите и експлозивите с пътнически кораби, разчитайки че германците няма да посмеят да ги потопят. Естествено това се пази в тайна от самите пътници, които и не подозират, че пътуват върху огромни плаващи мини. Разбира се, това, което е тайна за аматьорите, отдавна е известно на професионалистите, включително и на германското разузнаване.
Така се стига до 1-ви май 1915 година, когато суперсуксозният лайнер Лузитания потегля от Ню Йорк към Ливърпул с 1959 души на борда. И с хиляди тонове пироксилин (изключително силен експлозив), снаряди и патрони, както и със свръхсекретен военен товар, записан като „масло и сирене”. Предния ден германското посолство публикува платена обява в 50-те най-големи щатски вестника, че лайнерът е законна военна цел и ще бъде атакуван при първа възможност. Но капитанът на кораба Уилям Търнър прави официално опровержение. Обяснява и че поради високата си скорост от 27 възела (около 50 км/ч) корабът е практически неуязвим за торпедни атаки, тъй като е по-бърз от германските торпеда. Някак обаче забравя да спомене, че по време на пътуването ще работят само 19 от 25-те котела и максималната скорост на Лузитания ще бъде само 21 възела. Официалното му обяснение по-късно е, че това било направено за икономия на въглища.
На 7-ми май Лузитания навлиза в пролива между Ирландия и Англия. И тук започват поредица от необясними действия както на капитана Уилям Търнър, така и на Адмиралтейството. Краен резултат – загиват 1189 души, от които 128 американци. Прогерманските настроения в САЩ се изпаряват и е отправен ултиматум, който принуждава Германия да вдигне подводната блокада; малко по-късно Америка обявява война на Германия.
При всички предишни пътувания Лузитания в този опасен участък е била ескортирана от военен кораб. Но не и този път.
В района патрулира противоподводният крейсер Джуно. Предните дни германска подводница е потопила 2 товарни кораба, така че англичаните са били наясно за опасността. Не само това – подводницата дори се опитала да атакува Джуно, но благоразумно се отказала. И какво е действието на Адмиралтейството? Заповядва на противоподводния крейсер да напусне района, където има вражеска подводница!!! Така че, когато на 7-ми май сутринта се вдига нощната мъгла, екипажът и пътниците с изненада установяват, че този път няма и следа от военен ескорт! И не само че няма ескорт, но и на Лузитания е съобщено грешно мястото, където е била забелязана немската подводница.
Сега пък идва ред на не по-малко странните действия на капитан Уилям Търнър. Всеки корабен капитан в този опасен район е бил длъжен да изпълнява абсолютно безпрекословно пет директиви. Опитният дългогодишен капитан Уилям Търнър НАРУШАВА ВСИЧКИТЕ ПЕТ! Ако беше спазил поне една от тях, Лузитания е нямало да бъде потопена. Капитанът дори нарежда корабът да не се движи с максимално възможната скорост въпреки съвсем скорошното си заявление, че именно високата скорост го прави практически неуязвим от подводници.
Точно в 13:40 часа германската подводница U-20 изтрелва едно единствено торпедо в десния борд на Лузитания. Едно торпедо не би могло да потопи такъв огромен кораб; или поне биха били необходими часове, за да потъне. На капитанът на подводницата с изненада забелязва как след попадението на торпедото следва втора мощна експлозия, която доразкъсва борда на кораба.
Осемнайсет минути по-късно Лузитания е изчезнала заедно с 1189 души. Сред спасените е капитанът Уилям Търнър, който е даден под съд. Обясненията му защо не е спазил нито една от задължителните военновремеви директиви са просто никакви... Не видял, чул, не чул, помислил, не помислил, решил да изчака, грешно разбрал, друго бил разбрал... Освен това твърдял, че нямало никакви военни товари на борда и че Лузитания била ударена от две торпеда (което е невъзможно, тъй като една подводница носи само няколко торпеда и е точно известно къде U-20 е използвала своите).
А сега помислете. По време на война сте капитан на огромен кораб, натъпкан до козирката с експлозиви, снаряди и патрони. Знаете, че ви дебнат вражески подводници. Знаете и че тези подводници ще ви нападнат при първа възможност, както и че военният ви ескорт поради някаква причина липсва. И при цялата тази опасност ще нарушите ли ВСИЧКИ предпазни мерки, на практика правейки всичко възможно, за да бъдете атакуван по-лесно?
Ако отговорите с „да” на горния въпрос, по-добре идете на психиатър. Най-малкото, което би сторил всеки нормален човек, е да даде мръсна газ с надеждата, че с малко късмет ще изскочи от опасния район преди да го докопат. Но не и капитан Търнър. Който продължава да разхожда лениво Лузитания все едно, че се намира в коритото на баба му.
И след всичко написано ще се изненадате ли, като разберете, че Уилям Търнър е бил оправдан? И не само оправдан, но и направен капитан на друг кораб (който също е торпилиран по-късно и едва тогава морският вълк е изритан на улицата)!
Въобще ситуацията е 100% печеливша за англичаните и за Чърчил. Ако немците пропуснат Лузитания, то Англия ще получи милиони патрони и снаряди и хиляди тонове експлозив. Ако германците нападнат Лузитания, то това ще се отрази крайно лошо на американо-немските отношения.
Защо противоподводният крейсер Джуно е напуснал района с подводницата и оставил Лузитания без охрана? Защо опитният капитан Търнър е взел толкова неправилни решения и е нарушил всички заповеди, и въпреки това е оправдан и му е даден нов кораб? Дали Търнър е нямал някакви други, устни указания? Дали Лордовете в Адмиралтейството не са смятали, че германските подводници няма да успеят с атаката си, и дори да успеят, само леко ще повредят Лузитания?
Все въпроси, на които никога няма да се получи отговор. И съмнения, които никога няма да бъдат разсеяни.
