“Възкресение Христово или Великден е важен празник в българския църковен календар. Характерното е, че християнските елементи в него са повече от езическите”, казва доц. д-р Евгения Иванова, завеждащ отдел “Етнография” в Регионалния исторически музей в Стара Загора. За българите той съвпада с езическите им представи за възраждащата се природа.
Във всеки ден от Страстната седмица се спазват много ритуали. Един от позабравените е боядисването на три червени яйца в сряда. Майката ги слагала на парче червен плат да ги огреят първите лъчи на слънцето. С едното яйце мажела бузките на децата за здраве, а след това го поставяла пред иконата в къщата. Второто се носело на нива или лозе да ги пази от болести, а третото се оставяло за великденската погача.
Рано сутрин на Велики четвъртък се боядисвали яйцата. В големите семейства се боядисвали стотици, защото трябвало да се ядат 40 дни - до Спасовден. В региона на Стара Загора яйцата са се багрели в различни цветове освен в задължителния червен. Използвали са се натурални багрила - червено цвекло, магданоз, обелки от червен лук, орехови черупки, разказва Евгения Иванова. Жените трябвало да хапнат поне залък хляб преди багренето на яйцата, за да не се разболеят.
На този ден се подновявал и квасът, с който в миналото са си замесвали хляба. Малките момичета за първи път месели хляб, който носели в храма “да чуят дванайсетте евангелиета”. Хората вярвали, че на Велики четвъртък се отварят раят и адът и душите идват на земята. За да сгреят душите палели огньове по гробовете, а за да преминат лесно в нашия свят пускали кратунки със запалена свещ във вода - река или корито на чешма.
На Разпети петък, смятан за най-тежкия ден в годината, се спазвал строг пост. Хората мислели, че в този ден подпората на света изтънявала, проядена от човешките грехове. Ходели на черква, където оставяли дарове на разпятието и цвете на плащаницата.
Събота преди Възкресение бил денят за месене на празничната погача с червено яйце в средата и със сурови яйца за всеки член от семейството. От тестото приготвяли и малки питки. Колело се агнето, което се пълнело с ориз и дреболии, обилно подправени с пресен лук и джоджен. Вечерта отивали в храма и се връщали със запалени свещи. На следващия ден сядали на богата трапеза. Младите ходели при кумове и родители с дарове - боядисани яйца и хляб.
За съвременните българи ще прозвучи странно, че до края на 80-те години в повечето селски къщи е имало пещи, в които са пекли козунаците и великденското агне.
Още по-странен за тях ще е фактът, че козунакът, който смятат за традиционен на Великден, е дошъл преди малко повече от век в България. Преди по-голямата част от населението е живеела в селата и ритуалният хляб, символ на тялото Христово, на традиционната българска селска трапеза е била великденскатапогача. Козунакът идва у нас в края на XIX - началото на ХХ век, и това в градовете. Смятали са го за скъпа и луксозна храна, но постепенно се разпространява и достига и до богатите селски къщи. Така за няколко десетилетия сладкият хляб става част от празничната трапеза редом с яйцата, печеното агнешко и курабиите, наследници на малките питки.
Козунакът идва у нас от съседна Румъния. За авторството на рецептата му претенции имат гърците, италианците и французите. Най-важното обаче не е това, а да е бухнал и на конци. За доброто му качество е важно продуктите, от които се приготвя, да са хубави - брашно без химикали, яйца и мляко от свободно отглеждани кокошки и крави, хубава мас или масло. Рецепти за козунак могат да се намерят в старите готварски книги и в безкрайното Интернет пространство - със стафиди, с шоколад, с портокалови корички… За пухкавия козунак най-вече трябват желание и много месене.
