Не зная защо сутрин преди да се впусна в големите дела много ми се иска да имам едно добро и пияно момиче. Да не мрънка, да не се прави на умна и да е жива. Да знае какво иска. Веднага. Без съмнение.
Да бъде солена на вкус и да мирише на мастило и мокри коси.
Да не излиза от главата ми. Да заема всяка пустота вътре, всяка секунда без мисъл. Когато претоварен затвориш очи да я видиш: с широката й усмивка, въртящ се задник, безкрайните дупки в ушите и смешна дъга на маникюра.
Да не си знае цената. Изобщо да не знае нищо за цените и дори да не мисли за тях, а да се отдава просто така. Да й идва отвътре. Да разхвърля и губи вещите си.
Да не е въздушна, а телесна и осезаема. И да може на колене, и за косата, и в устата. До синки, смучки и одрасквания...
А после да седнеш на дивана, смучейки бира и да я гледаш без лицемерна романтика, как тя по измачкан потник ти прави омлет и се усмихва самодоволно, хвърляйки ти игриви погледи.
Да чувстваш, че във всеки един момент може да си отиде. Да се разтвори, да изчезне като песен. Но сега, в тази минута е с тук и с теб. И от това изпитваш покой, свобода и радост.
И когато сте заедно да говори малко, а много да пипа.
Да може да гали по бузата, да разрошва косата и да диша тежко в ухото.
Дd не се срамува да танцува глупаво и до самозабрава да се вглежда в звездите.
Не на думи, а наистина.
Защо сутрин до 13-ия телефонен разговор и шестото кафе така непреодолимо ме влече към някоя добричка и пияна.
И просто да живея.
Автор: Иля Переседов
