Приказките са не само забавление и четиво за преспиване на най-малките, a те носят върху прашните си страници и стара мъдрост, изпитани истини и много поуки. Дали обаче те не остават затворени някъде там – между твърдите им избелели от годините корици? Кои са поуките от любимите детски приказки, които чухме и повтаряхме, четохме и разказвахме, но така и не научихме?
„На лъжата краката са къси“
Вероятно многократно сме се убеждавали, че истината винаги намира път, че тя идва при нас дори и да закъснява. Знаем, че лъжата е нелицеприятна и подла, но въпреки това все още лъжем. И най-страшната истина е по-хубава от най-красивата лъжа. Но въпреки това лъжем. Приказката с красива поука не съумя да ни научи колко прекрасно е да имаш свободата да казваш истината и да се бориш за тази свобода, а не да лъжеш и прикриваш лъжите си.
„Дълбока рана заздравява, лоша дума не се забравя“
Мъдростта от народната приказка се предава през поколенията, но и днес мнозина не спестяват лошите думи. Буквите са се превърнали в куршуми, а думите в оръдие, с което нараняваме, забравяйки че дивният ни език не ни е даден за това. Обидата може да разруши приятелство, отношения, семейства. Тя е признак на слабост и откроява губещия – имайте предвид това преди да нанесете обида, оставяща рана за цял живот.
7 неочаквани ползи от четенето на книга
„Който не работи, не трябва да яде“
За жалост прекрасната народна приказка и още по-прекрасната поука от нея днес са обезценени. Свидетели сме на много случаи, в които нито средствата се добиват с честен труд, нито мързелът се наказва с глад. Трудът краси човека, защото го учи на истини, които никой друг не може да му поднесе. И в него няма нищо срамно и страшно. Дали децата ни ще припознаят отново тази поука зависи само от нас.
„Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите“
Материалният свят, в който живеем, издигането на визията, външния вид на нещата, загубата на поглед към душата, същността и сърцевината на хора и събития, зачерква тази мъдрост, завещана ни от „Малкият принц“. Понякога се сещаме за нея, прокрадва се в мисълта ни, преминава през вените ни и отново се губи някъде в тъмното. А ние, забравили, продължаваме да съдим с очите си, без да запитаме сърцето си кое е правилното, отнемайки неговия избор и оставяйки го пусто.
„Ако не можеш да кажеш нещо хубаво, по-добре недей да казваш нищо“
Поуката е особено актуална в съвременния дигитален свят, в който хейтърството се превърна в част от живота ни, а осмиването на хора – в норма. Дали някога ще потърсим доброто у всекиго и ще му подадем ръка, за да го изведем към промяната, която ще промени и нас, или ще се надсмиваме завинаги? Това е в ръцете ни и зависи от нас.
