"Най-голямото наказание е надеждата". Това го казва Радост Пелтекова, казва го пред сградата на съда в Пловдив, докато чака да чуе присъдата на съпруга си - 72-годишния Костадин Пелтеков.
На 23 септември 2017 година той застреля родния си син Стоян, 36-годишен, с два куршума - в сърцето и в слепоочието. След убийството се обади сам в полицията и направи пълни самопризнания. Можеше да каже, че е стрелял при самозащита, но не го е направил. "Виновен съм", казал. "Не издържах повече", каза днес в съда той.
Тази история може да се разкаже с много "ах" и "ох", но така, освен да привлече повече лайкове за рекламодатели, няма да свърши друга работа.
Прокурорът Тодор Павлов не си спомня друг случай в Пловдив, когато извършител на убийство, който на всичко отгоре сам си признава и така спестява доста следствена работа, да не е задържан, дори в ареста. Още тогава Пелтеков старши излиза от полицията с мярка подписка, след една година и тя отпада. Днес, малко повече от две години след фаталния 23 септември, в малката им вила край Куклен, той излезе от съда с условна присъда.
Синът на семейство Пелтекови е бил наркоман. 20 години животът им е бил подчинен на усилията да го спасят, да го отклонят, да му попречат по някакъв начин. На практика са се оставили, както и много други в тяхното положение, да го подпомагат, като са му давали пари. А са му давали пари, защото са били принудени от него - дали в къщи, дали в малкия семеен магазин...
Много подобни истории се случват в света, за който не се говори или се говори единствено с осъждане. Впрочем Стоян е влизал и в затвора - цели четири пъти. Оттам е излизал и е поемал пак по същия път. Заплахи, закани, измъкване насила на пари.
Когато възрастният мъж, вместо както друг път накрая все пак да даде пари, принуден от сина си, вади пистолета и го застрелва, в дома му в Пловдив е внучето. Детето на сина наркоман и на майка наркоманка, която вече е зарязала едно дете. Ражда в Пловдив момиченцето и бяга от родилния дом, за да се надруса. Оттам уведомяват "Закрила на детето" и те поемат случая от самото начало, тъй като Маринка, майката, не е непозната за тях. Ако първото и зарязано дете се отглежда от нейните родители, второто е предадено на грижите на родителите на Стоян. Така че в момента, в който той за пореден път ги обира и заплашва, те отглеждат седеммесечното му бебе. Заради това майка му се е пенсионирала година и половина преди да навърши необходимата възраст.
"Простихте ли на сина си?“, питам и двамата родители. Очаквам всичко да чуя, но не и това - "Ние никога не сме му се сърдили. Той беше болен човек". Радост не се сърди и на съпруга си, че е убил сина и. Той се признава за виновен и всъщност и съдът е съгласен, че присъдата, която сам си произнася, е доживотна и възможно най- тежката изобщо. Странно дело, в което има труп, никой на никого не се сърди и всички са жертви. Съдбовно някак.
Дали тази история можеше да се избегне? Дали можеха да се избегнат, поне донякъде, огледалните подобни истории - когато зависим убива майка си или баща си. Защото те са дори по-чести от "Баща убива сина си наркоман". Впрочем след тази драма, в Пловдивско стана една подобна - баща уби дъщеря си наркоманка.
В един идеален свят всеки обича децата и родителите си и подобни драми няма. В един идеален свят наркотици няма. Само дето идеален свят няма.
Има свят, който е пълен с парадокси, грешки и зло. Където и да е. И в тоя свят има наркотици, насилие и убийства. Само дето единствена България в Европейския съюз, а и не само там, не е приела една мярка, която поне хипотетично би ограничила тоя краен изход.
Лечение вместо наказание
Ако имахме тази мярка, ако тя беше одобрена още през 2006-та година, когато бе подкрепена от всички политически сили, внесена в Парламента от сдружение "Майки срещу дрогата" и отхвърлена за пет минути от Правната комисия, днешната поредна драма можеше да не свършва така.
Убитият от родния си баща Стоян Пелтеков е влизал четири пъти в затвора през изминалите 20 години. С малки присъди, най-голямата е била година и половина. В основата на четирите му престъпления, за които е бил обвинен, стои зависимостта от наркотици и необходимостта да си набавя средства за нея. Ако тази мярка беше влязла в сила, той, който през всичките тия години на битки със семейството, е отказвал категорично да влезе в програма за лечение, може би все пак би избрал нея вместо затвора.
Мотивацията за лечение е силно условно понятие при зависимите, тя се изгражда и впоследствие. Възможно ли е, принуден да се лекува, той все пак да беше сменил чипа на своето поведение? Може би да, може би не - никога няма да разберем. Но така или иначе този шанс не му е бил предоставен. Както не се предоставя и до днес на зависими, осъдени за кражби и притежание на наркотични вещества. Един път влезли в затвора и без никаква промяна в причината за престъплението, те стават най-лесните за ловене, попълват отчетите на полицията и затворите. А в затворите има наркотици. С една дума, Стоян дори не един път, четири пъти се е разминал с някакъв хипотетичен шанс за друг път в живота, а тази бариера си остава спусната и до днес пред такива като него. В случая той е жертвата, но със същия успех жертвата можеше да е бащата.
Майката на бебето, което вече е двегодишно дете, и в момента е в затвора за кражба. Докато е ставало убийството, тя е проституирала, за да изкара пари за дрога.
Това е тъжната история, която може да бъде разказана с много "ах" и "ох", но и без тях е достатъчно тягостна. Още повече, че е само брънка от една голяма история на пълно нехайство по проблем, който убива стотици хиляди семейства всекидневно.
Прокуратурата поиска условна присъда. Държавата официално призна, че животът с наркоман е нетърпим. "Това не е ли разрешение за лов на наркомани?", попитах прокурора. "Не, в никакъв случай. Но е много сложно".
Сложно е. И става все по-сложно. И нищо не се прави.
О, забравих! Закриха Националния център за наркомании.
"Ние все се надявахме, че ще се промени", казва майката на убития Стоян. И сама си произнася присъдата: "Надеждата е най-голямото наказание".
