За Бербатов е имало и винаги ще има множество противоречиви мнения. Едни го заклеймяват като предател на националната кауза, заради отказа му от националния отбор, други смятат, че той е един средностатистически европейски играч, трети продължават да го псуват, гледайки го по телевизията заедно с политиците, четвърти се радват на изпълненията му, пети виждат в него една магическа реторика.
А в действителност футболната реторика на Бербатов е магическа. Защото футболът не е маратон. Няма значение колко километра „стаж“ си натрупал по време на мач, ако в крайна сметка не си бил ефективен. Е, най-вероятно старият Фъргюсън не мисли така, но това е друг, безкрайно комплициран въпрос.
Футболът е взрив от емоции, екстаз от техника, апогей на красотата и страстта. Той се измерва в моментите, които спират дъха ни и ни карат да тръпнем в очакване пред телевизионния екран или направо около зеления терен. Както казах, той не е някакъв атински маратон. Или просто една битка, в която валят шпагати и единоборства. Тази игра трябва да бъде спектакъл на прекрасното, един карнавал от пъстри и разноцветни пасове, голове, отигравания…
Бербатов притежава нещо, което много малко играчи въобще в историята на футбола са притежавали. Той има интелект. А като прибавим към това и невъобразимата му техниката, нещата вече стават съвсем сложни за противниците му. Бербатов не е за всеки футболен запалянко – той може да бъде оценен само от истински посветените в тази игра. Онези, които знаят кои са играчи като Кройф, Стоичков и Марадона, например. Играта на Димитър е само за ценители. Тя в никакъв случай не е комерсиална и банална, най-малко пък банална. В нея се преплитат невероятен дрибъл, уникален усет към топката, страхотно първо докосване, фамозен извеждащ пас, умопомрачителен поглед върху играта, чудесно чувство за пласиране и то не само в наказателното поле, безкомпромисна строгост пред гола. Има моменти, в които поне аз, наблюдавайки играта на бившия капитан на националния ни отбор, просто стоя и съзерцавам гледката. И не съм способен да акумулирам каквато и да било реакция. Просто се наслаждавам безсловесно – толкова е просто.
Но за да не кажете, че говоря празни приказки, нека да видим фактите. В „Манчестър Юнайтед“ българинът стана голмайстор на първенството със своите двадесет гола – досега нито един наш сънародник не е постигал това и надали някой ще го постигне в идните дни (поне не се вижда как това може да се случи).
Пак в „Манчестър Юнайтед“ Митко отбеляза хеттрик на големи съперник „Ливърпул“ – никой играч на „червените дяволи“ не беше правил това от четиридесет и шест години. В двубой срещу „Блекбърн“ пък Бербатов отбеляза пет гола в мача, превръщайки се в едва петият футболист в историята на първенството, който го е правел. А и независимо, че българинът напусна националния ни отбор, той и до днес си остава негов голмайстор. Когато фактите говорят, всички ние трябва да мълчим.
Вижте какво споделя бившият съотборник в „Тотнъм“ на Бербатов Джейми О‘Хара. На една тренировка Митко се намира с топката на около тридесет метра с гръб към Джейми. О‘Хара казва : „Аз започнах да му викам да ми подаде. Берба само надникна през рамо и без да гледа, ми даде пас по конец точно на крака ми. След тренировката той само ми каза:
"Аз знам къде си, няма нужда да ми викаш".
Показателно, нали?
Каквото и да е вашето мнение, аз ще продължавам да се радвам на играта на Димитър Бербатов. Дори и след края на неговата кариера. Защото има нещо, което ще остане във вечността. И това е магическата реторика на българина.
