Една историческа програма разбуди националния дух. Робството бе наименувано „съжителство“. В тон с резонанса на херменевтиката на робското пространство се вдигна особено голяма патриотарска шумотевица. Социалните мрежи, електронните и печатни медии, форумите и сайтовете бяха обагрени в най-разнообразни отечествени словоизлияния. Хора, които довчера не се сещаха, че България съществува, днес вече гордо засвидетелстваха любовта си към нея. Младежи, които не познаваха собствената си историческа принадлежност публикуваха патетични снимки и статуси. Въобще, тук ми струва уместно да използвам стилистиката на Вазов и да заявя : „Братя, въздухът трепери!“
Първо някои важни уточнения. Не може да има робство без преди това да е имало съжителство – въпрос на елементарна словесна и тълкувателна култура. Ето всъщност какво казва тълковният речник за понятието „съжителство“ – съвместно живеене с друг/други. Така че, българите и турците са живеели съвместно , друг е въпросът, че едните са били роби на другите. И в същото време на себе си.
Разбира се, че сме били под робство – няма съмнение в това. Аз съм ходил в центрове на Априлското въстание като Перущица, Брацигово, Копривщица, Панагюрище, Клисура. А това, което човек може да види в църквата в Батак е достатъчно показателно. Кръв и кости са оставили смели български деца, мъже, жени и старци в Божия храм. Макгахан е описал тези събития изключително болезнено и правдиво, няма нужда тук да обясняваме очевидното отново.
Така че, робство е имало. Въпросът е, защо българските люде се страхуват от това, че някой може да им го отнеме и да го наименува по друг начин?
Отговорът е безпределно лесен. Просто защото българинът обича да бъде роб. Това е нещо като негов генетичен код. Той се е слял с робството, то тече във вените му. Робът предпочита да се крие в Ганковото кафене и да пие вино като господин Фратю, който се залива с него, вместо да даде собствената си кръв за свободата на отечеството. Българинът като един Безпортев, който кара всички да се опиянят . Пиянството на един народ като апогей и квинтесенция на лъжовните национални въжделения.
Българинът обича някой да го освобождава. На него му харесва да бъде обект на освобождение, вместо да бъде субект на собствената си свобода. Чакаше българинът добрата стара Русия да го освободи, после чакаше това да направи с него и Чичо Сам. Робите, робите, те да са живи, както би възкликнал Патриарха. И то съвсем закономерно.
Българинът обича да се крие зад дувара на големите събития. Там, в добре отработената социална скотска матрица, властва спокойствието и радостта. Там робът си е самодостатъчен, а освен това е и доволен от себе си. Там са кириакстефчовците и фратювците. Там са всички онези чорбаджии, които предпочитат да удрят келепира, вместо да бъдат свободни. И за съжалени, това „там“ няма нищо общо с Ботевото „Там“. Едното е Пантеон на раболепието, а другото - свещено място, в което среща си дават свободата и робството, преходността и вечността, кървавите напивки и пищящите куршуми. За съжаление, между „там“ и „Там“ има пропаст. При това абсолютно непреодолима…
Българинът обича да парадира с това, че е бил роб – сякаш никой друг не е усещал веригите на робството. Той съвсем мазохистично се хвали с този факт и никога, ама никога не би могъл да го забрави. Защото българинът живее чрез робството. Той е напълно свободен само и единствено в него.
Така че, спокойно, робе! Няма кой да ти отнеме робството. То ти принадлежи и ти му принадлежиш. Така е било и така ще бъде. Завинаги.
