Преди близо две години, в един претендиращ за висок тираж печатен ежедневник, излезе интервю. То започна с поименно изброяване на трима членове на Протестна мрежа още в първото изречение, след което, дълго и напоително, под формата на въпроси и отговори, те бяха описани като марионетки, зад чиито гърбове се крият доносници. Бяха описани като участници в черна пиар кампания, като клеветници, извършили всичко с ясното съзнание, че лицата, срещу които Протестна мрежа подаде сигнал през 2013 са… Невинни.
Уморих се да повтарям, че банката, собственост на единия от тримата от сигнала, фалира, защото, както я наричат политиците, тя бе “банката на мафията”, “банката на политбюро”, а по думите на Главния прокурор и “скъпо бижу под стъклен похлупак”. Данните, изнесени от синдиците на банката пък показаха голяма концентрация на магистрати с впечатляващо високи за стандарта, гарантиран от професията им, влогове в КТБ, но това е друга тема, по която тепърва ще се разсъждава. Отделна тема е и това, че фалиралата банка е раздала кредити за около половин милиард лева към фирми на другото лице от сигнала на Протестна мрежа, което в момента легализира и осветява бизнеса си и пак никой не пита сериозно за приходите му. Третият “герой” от сигнала пък остави след себе си една телевизия пред фалит, докато той самият получаваше звездни хонорари и ползваше медията за политическата си кампания. Шефът на фалиралата банка призна “Новия политик” за своя грешка, но от и това засега не последва нищо. Това също е отделна тема от цялостния сюжет, който ревностно и с неверни твърдения бе защитаван във въпросното “интервю”, за което ще стане дума по-долу в текста.
Лъжите, изречени по адрес на моите приятели, може да са укорими от етична или професионална гледна точка (за автора или издателите), но, както стана ясно от завършилото на първа инстанция дело, не е задължително да бъдат укорими от Закона.
“Правото е сериозна и сложна наука, в която всеки клон на правото е отделна наука…” – написа един адвокат, оказал се по стечение на обстоятелствата на късметлийската страна в делото. Ще се вслушам в думите му и понеже не притежавам лекотата и сигурността, с която да смеся манталитета на ММА борец, самочувствието на манекен на костюми-реплика на Ерменеджилдо Дзеня и самоувереност сякаш съм спечелил дело срещу Пасифик газ и Електрическата компания на Калифорния през 1993 (Ерин Брокович), ще коментирам само една незначителна подробност от него:
Писмото-отговор на главния редактор на въпросната печатна медия, изпратено до Софийския районен съд.
То е интересно с това, че с няколко изречения редакцията се самоуличава в лъжа или поне в непрофесионализъм. “Интервюто”, публикувано в печатната медия, е продукт на “рамков договор за рекламно обслужване на КТБ”. Нещо повече! То не е продукт на “работата на отделен журналист, а е въпрос на колективна работа”. Т.нар. интервю е “адверториал” – хибрид между “реклама и вестникарски текст”, при която отговорността за съдържанието е “изцяло на възложителя”.
Ще го кажа още по-ясно:
Редакцията се отказва от професионалното си задължение да бъде критична към съдържанието, да проверява фактите и да търси истината. Ще припомня някои от десетте абсолютни принципа на журналистиката в Ройтерс:
– Точността е неприкосновена;
– Грешката се коригира открито;
– Баланс и свобода от пристрастия;
– Разкриване на конфликтите на интереси;
– Информацията не се изфабрикува или плагиатства…
Ще припомня и някои от седемте принципа на Юджийн Майер, на които той основава “Вашингтон поуст”, след като го купува през 1935:
– Първата мисия на един вестник е да се казва истината в толкова пълна степен, колкото може да бъде установена;
– Вестникът ще казва цялата истина, доколкото може да я научи, относно важните за Америка и Света въпроси;
– Вестникът е задължен към читателите си и към обществото като цяло, а не към частните интереси на своите собственици;
– Преследвайки истината, вестникът трябва да бъде готов да жертва материалните си богатства, ако това се налага за доброто на обществото;
– Вестникът не е съюзник на конкретни интереси. Той трябва да бъде справедлив, свободен и здравословен в своя поглед върху обществените дела и публичните личности.
Тези принципи имат очевидна и съществена разлика с пълния отказ от критично отношение, търсене на истината и балансираното поднасяне на фактите и информацията, защитавайки всички права и интереси на обществото и отделните личности, демонстрирани в писмото на главния редактор на българския вестник до Съда. Пълният отказ от професионализъм си има име:
АДВЕРТОРИАЛ
Адверториалът е имитация. Според Мериъм-Уебстър, това е реклама, която наподобява (имитира) редакционния формат. Адверториали има в бордовите журнали – основно, публикации за дестинациите, до които авиокомпаниите летят. Добрите издателски практики са свързани с маркиране на съдържанието като рекламно или платено, а още по-добрите са, че повечето редакции отказват да публикуват адверториали. Не и у нас.
Съдейки по факта, че само четири (една, две, три, четири) медии, които на мен са ми известни, публикуваха информация за адверториала на КТБ в един от най-масовите според самооценката му вестник, можем да си представим мащабите на бедствието у нас. Въпросът не е дори в това, дали върху темата за Протестна мрежа има наложено табу. Въпросът е в това, че медиите отказаха да коментират вероятно най-сериозния проблем със свободата на словото у нас — фактът, че медиите са подчинени на корпоративни, икономически, политически, а често и чисто криминални интереси.
Адверториалът и признанието за неговото съществуване намекнаха за дълбочината на проблема с “опитомените” и монополизирани медии. Самопризнанието на една редакция, че публикува безкритично материали, отказвайки се от моралното задължение и легитимната отговорност да проверява фактите, особено ако те засягат значими обществени проблеми, какъвто е фалитът на една от 4-те най-големи банки в страната, показа колко сериозен е той. Мълчанието на всички останали медийни агнета потвърди диагноазата:
Живеем в лъжа, наречена Адверториал.
Смисълът на делото, което приключи на първа инстанция, заради публикация, озаглавена “България — страната на медийните гилотини”, бе именно в това, че разкри един от механизмите, по който действат въпросните медийни гилотини — чрез платени рекламни материали, замаскирани сред редакционното съдържание така, че читателят не може да разграничи истината от лъжата, значимото от пропагандата.
