Срам ме е. Че имах предразсъдъци. Защото това е собствено ограничение, нещо което сами си слагаме и поемаме негативите от него точно ние.
Колко пъти ви се е случвало да тръгнете нанякъде и да сте с нагласата, че ще е безумно тъпо, а всъщност после осъзнавате, че тъпият сте вие?
И въпреки нагнетените мисли за миналото, тръгнах към Истанбул с идеята, че ще снимам. Поне това. И разбира се конгресът. Слава на Бога, Бибицова тръгна с мен. Била е там, да ми покаже.
Почти всички ни оплюха: „Как така две жени, как така с кола, КАК ТАКА?!?!?! ТААААМ?!?!?!“ И всички онези разказчета – „О, там, по социалистическо, една журналистка я придърпаха в един магазин и никой повече не я видя“.
Сякаш тук не се случват такива неща?!
Хора, огледайте се около вас, всички тези кошмари като обиране на чанта, безследни изчезвания и още, и още, и още се случват в милата ни родина. Или това, че са си наши ги прави по-малко значими и ужасяващи? Моля ви се!
Така или иначе Истанбул се оказа за мен едно невероятно колоритно място. И се върнах с точно толкова снимки в мегабайтове, колкото и от Монпелие, Прага и т.н.
Защото:
Сблъсъкът Европа-Ориент е потресаващ. Получила се е такава боза, която в началото те тресва като мокър парцал в лицето. Не виждаш, не чуваш, свят ти се вие, а леката паника те завладява със страшна сила. До Истанбул всичко беше прилично, даже скучно. Влизането, обаче, което отне 2 часа и половина, ме втрещи. Истанбул те поглъща, загубваш се вътре, ставаш малка част от един огромен организъм, в който ти и Азът ти нямат никакво значение, а личното пространство не се зачита. Ама хич.
Истанбул те подхваща и те праща наляво, надясно, люлее те бясно, завладява сетивата ти и не пуска клещите си от там. Пълен хаос, в който има някакъв ред, но той не е този, с който си свикнал, не е дори подобен. А е някакво изродено дете на евроориента.
Трафикът е безумен. Всъщност аз не бих нарекла това трафик, защото би следвало да има някакъв ред. На път с три ленти има импровизирани 4-5, като "лента" е доста разтегливо понятие. Брауново движение, съпътствано с невероятно много шум. Няма правила, няма предимство, няма значение. Ти си вътре, опра‘ай се. На шосето сте ти и част от 20-те милиона население. Една част са в коли.
Нито една кола не се движи в права посока. Представете си кола, която се движи в пустиня. Има избор да прави каквото поиска, по отношение посока, а мигачите са буржоазна отживелица и следва това си право на избор без грам логика, последователност и интерес към околните. Е, сега си представете всички коли така. Една върху друга. Светва ти зелено, цялата бумтяща маса се задвижва, но светва зелено и на два допълнителни пътя, които се вливат в твоя. Рязко всички нахлуват на твоето шосе и задължително искат, не, те настояват да са в твоята лента, доколкото лента е понятие там. Цялото вливане е съпроводено с пронизителни клаксони, които просто значат „ready or not, here I come”.
Всички коли бипкат. Всички. По два пъти. Тит-тит.
Успоредно с това на пътя се движат и допълнителни елементи. А именно граждани. Граждани с огромни пакети върху главите, които трудно балансират, но бързо крачат. Граждани с колички, с огромни пакети. А някак измежду всички тези обекти по шосето се опитват да минат и линейките с протяжно „БИЯЯЯУ“. Следва пауза от около 3 минути. Никой не прави път, не 'щото са кофти хора, а защото чисто физически не е възможно.
„БЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯЯУ“ и неясно „гундурюмунгюрю“ в мегафона. Ефект нулев. Следва пръст на бутона за ужасния вой и невероятна и безкрайна тирада по мегафона по адрес на всички, майките им и изобщо световния ред. Предполагам само, не разбирам турски, но така звучи, кълна се. Ефектът: точно толкова нулев, както и преди.
Винаги са ми казвали, че докато шофирам трябва да мога да покривам със зрението си шест самостоятелни обекта. Е, това за Истанбул не важи. Ако можеха сетивата ми да покрият десет пъти по шест, нямаше да се стресна така, а всъщност елементите бяха далеч повече. В един момент се оказваш в колата си, притиснат от много коли, които не признават нищо, всяка една кола бипкаща непрекъснато, от всяка кола се носи протяжна музика, всяка кола с боботещ двигател, граждани с бохча на главата или в количка, мотопедчета, които също бипкат и спорове между отделните коли.
Признавам си, първата вечер, докато заспивах, обмислях как на сутринта ще кажа на Бибицова, че си тръгвам ноу метър уот! Как тя ме оплюва за това ми решение, как аз споря изнервено и как постепенно истерията на града ме обхваща с все сила.
Сутринта обаче премислих и реших, че ще дам още един шанс на мен и Истанбул.
И се започна. Ставане в 7:00, закуска трафик, лекции, трафик, юруш из града. Забавното беше, че обикаляш по 7-8 часа средно и пак оставаш с усещането, че изпускаш нещо. Синята Джамия, Света София, Таксим, мостовете, къщите, нинджите, амбулантните търговци (появяващите се за 15 секунди - цели пазари, а в мига, в който полиция мине, изчезват за още по-малко) Капалъ чаршъ, жалките ми опити да се пазариш.
И поглъщаш, поемаш. Цветове, миризми, шум. Цялата блъсканица.
Хората. Първични. Каквото мисли - прави го; каквото иска да каже - казва го. Сядаме да се храним, пристига сервитьорът, силно впечатлен от визията ни, и ми казва:
- Strong woman very good! Very, very, very good!
Той просто наистина го мисли и ми го казва. А докато си купувах нови кецове, защото старите се разпаднаха от ходене, на Бибицова ѝ бе предложен брак. Което не се отрази на цената, де. Или онзи сервитьор, който беше толкова впечатлен от дизайна на кутията ми с цигари, че минавайки покрай масата я взе, отвори я и с "уау" и "оооо" си изпроси една цигара. Естествено, че му дадох, а той ми се отблагодари, като взе от съседната маса 2 локумчета от порцията, която хората си бяха поръчали, а и ще си я платят. Но ме почерпи. Усмихнат и щастлив.
Разминавайки се с теб те оглеждат, без това да е проблем, усмихват ти се мазно силноокосмени мъже, без това да ги смущава. А емоциите? Не ги крият, бързо избухват, сбиват се дори. Докато се борехме с движението, пред нас просто спря автобус, от който слезнаха двама биещи се. Късно успях да извадя апарата, за да ги снимам, но да, те откровено си се сбиха. По-късно, в движението – пред нас бус, всичко вътре е привидно спокойно. Изведнъж бусът завря, а от прозорците за части от секундата се показваше глава, след нея юмрук. После крак, после ръкав. И така както започнаха, така спряха да се бият. И сякаш нищо не е било.
В градския транспорт, в моментите, в които успееш да влезеш, е интимно. Никой не се притеснява, когато го хванеш, че ти гледа циците. Или онзи човечец, доста окаян, чакащ на отсрещната спирка, който за да овладее недъга на едното си око, така мигаше с него, за да успее да ни фокусира, че в края на краищата гледката беше толкова гротескна и плашеща, че Бибицова каза, че в мига, в който останем само ние двете на спирката, хващаме първото такси.
После, докато я чаках в паркираната кола, един пич пред нас просто си разтоварваше пикапа. В момента, в който отвори вратите си, разбрах значението на "Кутията на Пандора". Вътре имаше всичко. И изглеждаше страшно, сякаш нещо супер мистериозно всеки миг ще излезе от колата, някакъв Франкенщайн от килими, чай, тениски и цигари, ще каже нещо страшно на турски, ще преобърне колата ни и ще поеме към пристанището, където ще се скрие на морското дъно и докато дойдат американците да ни спасят всичко ще е погубено. Пичът се опита да поразтовари тялото на Франкенщайн по джобовете си, раменете си, главата си. И аха да успее, и не му достигна малко. Едно кашонче. И къде да го тропне? На предния капак на колата ни. От колата седях и наблюдавах стресната. Не за друго, просто цялата гледка ме наведе на мисълта, че е по-добре да си трая.
Търговците. Всички искат да ти продадат нещо, показват ти на улицата от пирони до играчка пиле, която, като я стиснеш, издава звук на беряща душа жаба-пушач. Всички се пазарят. Показват се от нищото, след секунда изчезват пак там. А на пазара търговците са скрити под завеси от стока. Някъде иззад завесата са те. Не ги виждаш, до момента, в който рязко се оказват до теб и изреждат цялото си имущество, а да го прекъснеш и да му обясниш, че дума не вдяваш, не ти дава сърце. Море от чорапи, касетофони, магнитчета, наргилета, гащи, сутиени, обувалки, часовници "Raulex", джапанки, тенджери, броенички, венчета от изкуствени цветя, колела… Всичко. Между тях броди човек с каручка, в която има краставици, плащаш, бели ти я и хрупаш.
Ядох най-вкусната диня от години. От тези, на които кората им мирише.
Архитектурата. Заковани прозорци на разрушена сграда. До нея лъскав хотел. Надписи. Олющени фасади. Боклук. Места, които те е страх да доближиш, защото просто искаш да останеш с два бъбрека. До тях ултра лукс. Разбира се, много кич. Зверски кич. Страхотен.
Езикът. Еми… смешно е…Надпис „Su Bardak“. И аз се завтичвам с идеята, че ще купя на мъжа ми вода (su), която се казва Бардак, ще му я поднеса и супер-смешно ще му кажа: "Дуде, друго не можах да ти донеса, затова ти нося цял бардак". Сервитьорът ме поглежда невярващо, че искам "Су бардак".
- Ама нали имате точно това?
- Мда – той.
- Не, аз наистина искам точно бардак!
- Ами… добре.
И ми носи чаша вода. "Бардак" е чаша. "Балък" е риба. И изобщо, интересно е. И всичките тези "ю"-та. Като актрисата им Туба Бююкюстюн. Говорят бързо, ръкомахат и непрекъснато навикват.
Но въпреки всичко, цялата пот, прах, миризма, допир, хаос, лудница, целият контраст… Аз харесвам това място. Не, няма да живея там, не мога да понеса всичко това завинаги. Но е толкова очарователно, толкова пленително, че да… Ще ида пак.
И този път ще съм чиста от предразсъдъци. Защото мястото не го заслужава. Защото целият ни свят е такъв. Кофти. И не виждаме палещото.
А има толкова още…
