Струва ми се, че по темата не се говори достатъчно. Това ме провокира да се опитам да изложа основни моменти разбираемо, на достъпен език. В споровете за и против лустрацията далеч не винаги ползваме еднакви, общоприети термини. В предишния си текст по темата, “Не е късно, пичове! Точно навреме е…” предложих моето определение:
“Мерки, вкл. и законодателни, които обществото приема, за да пресече и да се “пречисти” (на латински lustrare) от влиянието на тези, които по един или друг начин са злоупотребявали с власт, привилегии или възможности, предоставени им от комунистическия режим.
Ще повторя отново, че лустрацията трябва да обхване всички, които са навредили на физическото здраве на другите и тези, които са разбивали чужди съдби или са съучаствали в отнемане на човешки живот. Това пречистване включва не само тези, които са свързани с Държавна сигурност, но и всички, които са работили на щат в БКП, ДКМС, ОФ, единственият по това време Профсъюз, казионното БЗНС и др.
Комунистическият режим и последвалия посттоталитарен период унищожи доверието в държавата и институциите и сериозно ерозира положителните нагласи към демократичните процеси и механизми.
Посттоталитарният, посткомунистически период в България протича при почти пълен контрол от страна на елитите на компартията, репресивните й органи и създадения от тях в началото на прехода криминално-икономически контингент върху обществото и неговите институции.
Ежедневно наблюдаваните у нас сюжети потвърждават тезата за срастване на политическото общество с организираната престъпност и безсилието на правораздаването да противодейства, породено от дълбоките зависимости на декларативно независимата правосъдна система:
-
Периодични показни убийства сред бизнес елита;
-
Поръчкови медийни саморазправи с неудобни общественици и политици;
-
Тоталната неспособност на “съдебното правителство” (ВСС) и правосъдната система да се самопречистят от очевидните пороци и обвързаности с криминалните практики;
-
Дълбоката им зависимост от изпълнителната власт;
-
Отказ от ефективно разследване на модела на порочните обвързаности между власт, правосъдие, медии, бизнес и обществен ресурс, наричан “Моделът КОЙ”...
Тоталитаризъм произхожда от италианското totalitario – пълен, абсолютен и по отношение на властта се свързва с модела на италианския фашизъм и начина, по който Мусолини идва и упражнява властта. По време на т.нар. Преход фактически комунистическата върхушка успя да трансформира тоталитарната си политическа власт в икономическа, при което формалния израз на политически идеи и убеждения вече е без значение. Днес е постигнат политически консенсус по отношение на олигархичните зависимости и криминално-икономическите обвързаности на елитите.
Доверието е почти окончателно сринато до нива, при които властта се консумира само благодарение на манипулирани и криминално проведени избори, често с рекордно ниска активност, благодарение на не повече от ⅕, до ¼ от гласовете на избирателите. В парламента се формират целеви мнозинства и “разпределителни коалиции”, които отново обслужват само и единствено частните икономически интереси на участниците в консенсуса.
Можеше ли всичко това да се предотврати? Имаше ли начин посоката на т.нар. преход в България да бъде различна?
Паралели могат да бъдат правени всякакви. Ще спомена само, че недоверието към институциите не е “патент” на последните няколко години. Още в самото начало на т.нар. преход, в края на 90-те години (1998) вече имаме много високи нива на недоверие в гражданските и политическите структури и институции в България. Стойностите са идентични с тези, в бившите страни от СССР, като Украйна и Русия (около 45%). Останалите страни от бившия соцлагер, държавите от Централна и Източна Европа имат почти двойно по-ниски стойности на недоверие в институциите по данни от 1998г.
По това време в Полша (около 28% недоверие), Унгария (около 26%) и Чехия (около 25%) вече са приети лустрационни закони и са извършени ефективни лустрационни действия.
Чехословакия (Чехия)
Първите законодателни лустрационни действия в Чехословакия са още преди разделянето на Чехия и Словакия — през 1991, когато се предприемат ефективни мерки, изключващи комунистическия елит, репресивните органи на тайната полиция и сътрудниците на ŠtB (чехословашката Държавна сигурност, Štátna bezpečnosť) от ключови позиции в държавната администрация. Допусканите изключения са свързани с това, лустрираният да бъде понижен до пост, който не подлежи на лустрация.
След разделянето на Чехия и Словакия лустрационните норми се възприемат от чешкото законодателство безсрочно.
Лустрационните действия са под контрола на Офиса за документация и разследване на престъпленията на комунизма за периода 1948-1989, които не са били наказани по време на чехословашкия комунистически режим.
Полша
В Полша има няколко неуспешни опита за лустрация преди 1997, когато се приема Закон, с който се създава Комисия, която има функцията да разкрива истината и да помирява. Обществените постове са “разменяни” за истината. Кандидатите за ключови длъжности подписват Клетвени декларации. Комисията ги подлага на проверки и интервюта, след което, по решение на комисията, кандидатът можеше да бъде допуснат до желаната от него длъжност. Имената на личностите, минали през “проверка” са публикувани в Държавен вестник, а подалите неверни данни — изобличавани публично, след което им е забранявано да заемат държавни постове за период от 10 години. Може да се каже, че Законът адресира по-скоро нечестното отношение и неистината, а не принадлежността в миналото и дава възможност за “Втори шанс”.
Действията по лустрацията са в юрисдикцията на Института за националната памет и Комисията за преследване на престъпленията срещу полската нация за периода 1939-1989.
Унгария
Лустрацията в Унгария започва през 1994. Комисии, търсещи истината, изследват фактите и разкриват самоличността на тези държавни служители, чието име е било опетнено. Вината е посочвана от Комисии, търсещи истината. Съставът им е минимум тричленен. Подлежащи на проверка са принадлежността към репресивния апарат на компартията и дори на нацистката. Държавните служители, които желаят да запазят постовете си, са можели да го направят, при условие, че имената и обвързаността им към режима бъде оповестена. Изборът е бил да се оттеглят, без да бъдат публично оповестени или да запазят поста си, на цената на това, миналото им да бъде оповестено.
Двата принципни подхода и традиционно българският “трети начин”...
Чешкият подход по-скоро изключва всички опетнени държавни служители — те нямат право да запазят постовете си, докато Полша и Унгария им дават възможност да бъдат включени при определени “изкупителни” процедури и правила — основно свързани с разкриване на истината. Това са двата принципни лустрационни подхода: изключващ и приобщаващ.
България пое по свой, “трети” път и стигна до… кривата круша на прехода. От една страна, разкриването на досиетата закъсня ужасно; от друга, ефективна лустрация, която или да ограничи като възмездие, или да предложи “изкупление” на хората с нечисто минало, свързано със съучастието им в престъпния комунистически режим; от трета страна, малкото “декомунизационни” норми са по-скоро декларативни, от кото не следват никакви санкции при нарушение…
Всичко това създаде среда, в която, както стана дума по-рано, комунистическият елит, върхушката на ДС и криминалните босове завладяха държавата и подчиниха почти изцяло обществения и икономическия ресурс на престъпните си интереси.
Това не е преувеличение.
Това е проблем, който все още можем да решим, преди да продадем на безценица България на наследниците им.
