Докато обществото ни старателно размишлява върху миграционните проблеми на Германия, преразказвайки с боязън опорните точки на източниците на антиевропейската пропаганда и придържайки се стриктно към определяния от тях дневен ред, българските екстремисти продължават да убиват българи в България.
От началото на годината в страната ни бяха извършени няколко убийства, eдното от които посред бял ден. Но тези случаи на изключителна жестокост сякаш не възбуждат обществения гняв толкова интензивно, колкото изстъпленията на представители на различна от нашата култура в навечерието на Нова година в Германия, организирани от мистериозен субект.
Даже не се впечатляваме, когато потънали в посредственост, комплекси и злоба българи направо убиват други българи. Премиерът ни също демонстрира спокойствие по темата, като популистки твърди, че убийства ставали навсякъде, цинично посочвайки за пример сюжетите в щатски криминален сериал.
Действителността е такава, че съвременните българи живеем на място, където е стотици пъти по-вероятно да те убият вживяващи се като мутри безгръбначни мекотели, отколкото да го сторят радикализирани ислямисти. Първите биха го направили, просто защото са решили, че по някакъв начин си накърнил болното им от жажда за величие его; поради алчността им или само защото ги е подразнил фактът, че мърдаш. Но от вторите – религиозните екстремисти, макар и реално да има по-малко основания в България, се страхуваме много повече.
Неизцеримо сме свикнали с потресаващата агресия на нашите себеподобни. Приемаме бабаитлъшката офанзива за естествен сегмент, като неделима част от модерната ни национална култура. Сякаш страдаме от колективен стокхолмски синдром. Знаем, че проблемът с големия брой на прекомерно агресивните типове съществува в обществото ни, той ни измъчва индивидуално, но избягваме да говорим за него или да му се опълчим колективно, за да съумеем да го отстраним. Вместо това просто чукаме на дърво, за да не ни достигне и нас.
Екстремизмът е пуснал здрави корени в обществото ни поне от десетилетия. А за нас агресивният бабаитлък, поне от локална гледна точка, е далеч по-мащабна тревога, отколкото глобалните и трансгранични проблеми, каквото предизвикателство е съществуването на радикални групировки като ИДИЛ.
Често забравяме, че екстремизмът има много превъплъщения, като радикалният ислям е само едно от тях. Есктремисти са както онези членове на родните мутренски групировки, които днес притежават значителна част от бизнеса в България, така и например комунистите, които извършват терористичен акт в църквата „Света Неделя“ през 1925 година, убивайки стотици души (Същото определение важи и за всички останали крайни политически формирования, без значение дали заемат лявата или дясната страна на политическия спектър).
Всичките крайни елементи, били те религиозни или политически радикалисти, мутри, футболни хулигани или други, които чрез всяване на страх налагат свои или чужди концепции, са екстремисти. Винаги съществува опасност те да станат примери за подражание за някои по-лабилни членове в обществото и да ги заразят с тяхната омраза. Затова и мутренският ектремизъм е норма за поведение в България.
Всички есктремисти тероризират обществото и се налагат със сила над него, като нерядко и убиват невинни хора. А когато и държавата отказва да ни пази от екстремистите, независимо от вида им, това означава, че тя или е техен сътрудник, или е тяхна собственост.
