Може ли българинът да търси работа? Научен ли е на това и знае ли как да го прави? Това са едни от най-важните въпроси днес, в условията на повсеместна криза, когато безработицата е толкова висока, че нивата й се допират до състоянието-един работещ да издържа няколко безработни, няколко учащи се и няколко пенсионери. Реалната ни безработица е доста по-висока от обявяваната и това вече го знаят и децата в квартала.
В същото време, сякаш алтернатива просто няма, или намираш работа, или просто си безработен. Това е логиката на повечето, които обаче имат работа. Разслоението между работещи и безработни у нас е тотално, но то има и още едно интересно измерение, което се изразява в явното и яростно противопоставяне. Безработните се чувстват подтиснати от мнението на повечето работещи, че едва ли не именно те ги издържат. Това разбира се до някъде е точно така, но и не съвсем.
Българинът има култура на търсене на работа, защото е свикнал да работи, въпреки наложеното мнение, че сме мързеливи. Ако бяхме такива, нямаше така масово да напускаме родината си и да търсим препитание в Испания, Германия, Америка и къде ли още не, където в не рядко случаи трудът ни откровено се експлоатира.
Логиката, да намерим работа, каквато и да е, за да оцеляваме, не е работеща в правилната посока, защото човек трябва да мисли и за кариерата си, за развитие, а не просто за оцеляване. Минимистичното мислене упорито води до минимистичен живот. Въобще, за какво оцеляване говорим...?! Нима хората през войните не са оцелявали истински..?! Можем ли да се сравним с онова оцеляване, в условията на война и бихме ли имали наглостта да го направим с онова време, когато наистина е било тежко и страшно...!?
Работа се търси последователно, с ясна мисъл, определена посока и с конструктивно търпение. Работа НЕ се търси под напрежение, без визия за бъдещето и с нетърпение! Това обаче би прозвучало на много хора като ерес, защото кризата, икономическата криза, за тях се е превърнала в психическа криза и те не са виновни за това. Неистовата паника от изгубването на работа и френетичното й търсене навсякъде не води автоматично до повече възможности за намирането на такава.
Истината е, че в България работа има, тя е предимно за нискоквалифицирани работници и много малко-за изключително високо квалифицирани такива. Проблемът е, че висококвалифицираните работници лесно си намират работа извън страната, а на тяхно място тук се назначават "нашите хора", които нямат опит, но пък за сметка на това са "наши". Нискоквалицираните работници стоят без работа, защото за нискоквалифицирания им труд изискванията понякога са свързани с почти космически измерения, в някои случаи дори граничат с откровената гротеска. Така например, изискването за немски език за работа в работилница за обувки е не просто безсмислено, то е тройно рафинирана гавра с кандидатите. Ако отворим сайтовете за работа, поне първите десетина страници са на английски език. Да, българинът понаучи езици, но все пак не можем всички да знаем език и не е и нужно. В същото време обаче, за продавач в магазин за плодове и зеленчуци, има изискване за английски. За продавачка в МОЛ, има изискване за един западен език и предимство за владеенето на втори такъв. Това е обяснимо донякъде, но при заплащане от 600 лв. на месец /близо 300 евро/, при това за два езика, нещата някак стават странни, за да не кажем направо перверзно изкривени. Изискванията трябва да бъдат покривани с пари, защото знанието струва пари, уви, у нас, както много неща, и това не е така.
Няма човек с нормална психика, който да не иска да работи, защото само този, който е оставал без работа, знае, какво е да си безработен. То е липса на пари, но на най-първо ниво, след това е липсата на социални контакти, преследващата ненужност, която всеки ден връхлита безпощадно, безочливо и абсолютно безапелационно. Времето спира, часовниците отмерват само досадните часове на безработицата. Безработният не го чака никой и той не чака никого, не става рано сутрин, не бърза за никъде, не може да заспи вечер, защото не е уморен от нищо...и още, и още, и още...!
В същото време обаче, всеки има право да намери такава работа, каквато търси и от тук произтича изконното му право да търси именно такава работа. НЕнамирането й обаче не означава непременно, че човек е мързелив, претенциозен, или му харесва да е безработен. Именно тук се наблюдава разслоението, което не е толкова социално, колкото психологическо, между безработните и работещите, между "мързеливите" и "трудолюбивите", между "претенциозните" и "отегчените", но "останали без избор, заради останалите"...!
