“В желанието си да посрещнем бъдещето сме загърбили недалечното си минало прекалено бързо. Бъдещето обаче зависи от отношението ни към миналото…”
Думи на Бертолд Брехт, цитирани в книгата “Неясни спомени: нацисткото минало и германската национална идентичност” на С. Катаго
Хитлеровата младеж (Hitler-Jugend, Хитлерюгенд) е организация, в която са членували млади германци, на възраст между 14 и 18 г, раждани през 20-те и началото на 30-те години на миналия век. Родените в самото начало на периода са можели да се присъединят към Хитлерюгенд през 1933, когато нацистите идват на власт, а най-младите от родените през периода 1919-1931 – в началото на 1945. По груби сметки, за поколението, родено в периода 1920 - 1927 е било възможно да членува и в Хитлерюгенд, и след това - в младежката организация на комунистите в Източна Германия.
Младите германци, членували в Хитлерюгенд, са съвременници и на друга младежка политическа организация – Свободна германска младеж (Freie Deutsche Jugend, СГМ). СГМ е доминирана и ръководена от германските комунисти в окупираната от СССР Източна Германия. Обичайно за съветската окупационна зона (Sowjetische Besatzungszone, Ostzone, СОЗ) е било членове на Хитлерюгенд да бъдат приемани в социалистчиеската младежка организация, включваща младежи и девойки между 14 и 25 години. Често функционери на Хитлерюгенд на различни нива са се приютявали в редиците на Свободната младеж. Същото е валидно и за девическата хитлеристка организация – Лига на германските момичета (Bund Deutscher Mädel, ЛГМ).
През 1946 комунистите в Източна Германия и социал-демократите се обединяват, формирайки Германската единна социалистическа партия. Някои нейни функционери не одобряват Свободната германска младеж, определяйки я като “идеологически миш-маш”. Въпреки това, след края на Втората световна война, източногерманските комунисти оправдават членовете на Хитлерюгенд от престъпленията на “хитлерофашизма”, допускайки тяхното преобразяване от расисти, националисти и хитлеристи в миролюбиви антифашисти.
Темата за предходното членство в Хитлерюгенд или в националсоциалистическата Организация Лига на германските момичета, все повече потъва и не се дискутира. Върху въпроса за “преливането на кадри” от младежките националсоциалистически организации към младежките комунистически структури е наложено табу. Масово членове на младежките организации на националсоциалистите са приемани в младежките структури на комунистите, въпреки привидните идеологически различия.
В своето есе “Поколението на Хитлеровата младеж и преходът от нацизъм към комунизъм в следвоенна Германия — 1945-1949”, историкът Алън Макдъгал разглежда тези и други въпроси, свързани с причините и мащабите на масовото “прехвърляне” на младите източни германци от Хитлерюгенд към Свободната германска младеж на компартията, при което членовете на Хитлерюгенд са били амнистирани, постъпвайки в редовете на младежката комунистическа организация.
Целта, както я описва авторът, е “превъзпитание” и “реинтеграция на младите нацисти в политическия и социалноикономическия живот на зараждащата се източногерманска държава”. Фактически, веднага след края на войната, още през есента на 1945, германската компартия се отказва от концепцията за “колективната вина”, изоставя твърдолинейния си подход и приема редови членове на нацистката партия. Според изследователя, това фактически се дължи на политическа амнистия на компартията за младите хора. Стига се дотам, описва Макдъгал, че в няколко провинции дори се приемат закони, които разпореждат всички млади хора, родени след 01 януари 1919 – първата година на раждане, даваща възможност за членство в официално регистрираната през 1933 г. Хитлерюгенд, да бъдат третирани като “равноправни граждани във всички отношения в обществения, политическия и икономическия живот”. Ограниченията са рядкост и касаят сравнително малък брой функционери на Хитлерюгенд и аналогичната девическа организация на нацистка Германия. Данните, на които се позовава авторът, сочат, че над 80% от членове на Хитлеровата младеж и Лигата на германските момичета, които са били разследвани в провинцията Брандебург през 1947, са били амнистирани, освободени от отговорност и третирани снизходително.
“Помирението, а не обвиненията бяха ясният дневен ред” — пише Макдъгал.
Компромисът, а не конфронтацията, смята той, са практическите аргументи за комунистите. Те са предпоставени от три фактора:
- Възрастта — става дума за млади хора, между 14 и 18 г;
- Логистичното затруднение да се разграничава между всички членове на Хитлерюгенд и Лигата на момичетата;
- Безразличието и апатията на младите германци по това време, за които следвоенният свят се е разпаднал пред очите им, а основното им занимание било да “висят по баровете и да посещават танцови салони”...
Населението на следвоенна Германия е около 65 милиона души. След войната страната е разделена на 4 основни и няколко по-малки окупационни зони. В своето есе Макдъгал разглежда съветската окупационна зона. Освен нея, другите големи зони са тези, контролирани от САЩ, Велокобритания и Франция. Всеки един от победителите получава суверенитет над своята част от Германия. Германия е окупирана веднага след края на войната, през 1949 военното управление е сменено с цивилно, а до средата на 50-те окупацията приключва.
Съветската окупационна зона включва пет провинции с обща площ от 108 333 кв. км. и население от около 18 милиона души. Тя е сравнима по площ и население с американската окупационна зона, разположена върху 110 075 кв. км. и почти еднакво население от 16.7 милиона жители.
В съветската окупационна зона денацификацията е неуспешна. Лустрацията на нацистите не успява в Източна Германия. До това заключение достига и Тимъти Вогт в книгата си “Денацификацията в окупираната от Съветите Германия”. Според Вогт, голямата част от тези, които попадат в рамките на понятието денацификация всъщност никога не са били засегнати от програмата. Редовите членове на нацистката партия, които не са извършвали престъпления, практически са маргинализирани до втора класа хора, чиито права са силно ограничени. Икономическата им ситуация е по-лоша и мнозина от тях бягат от съветската зона. Отчуждението им, пише Вогт, придобива заплашителни размери, до риск да ги превърне в активна опозиция. Това принуждава съветската военна администрация да издаде заповед 201 от 17 август 1947, с която са отменени ограниченията на гражданските и политическите права на редовите членове на нацистката партия. Възстановява се правото им да гласуват и да бъдат избирани.
Идеологическите и политическите различия вече са се задълбочили и Германия видимо върви към разделение. В контролираната от САЩ територия денацификацията довежда до край на нацисткия период. Обществото се обединява и подготвя за конфронтацията в периода на Студената война, а антикомунистическите възгледи имат своята водеща роля в това. В Източна Германия се полагат усилия страната да бъде въвлечена в битката на Съветите срещу Запада и “реставрацията на фашизма”.
В началото на периода на денацификация, още през януари 1946, Съюзническият контролен съвет на окупационните сили постига съгласие около идеята, лансирана от САЩ, фокусът на лустрационните действия да бъде насочен към освобождаване на нацистите от длъжност и заеманите от тях отговорни постове. От всичко дотук обаче виждаме, че в съветската окупационна зона се допускат компромиси с процеса на пречистване на обществото от нацисткото наследство. Валидна, макар и отхвърлена от някои хипотеза е, че това е правено с цел да се установи съветската власт, по пътя към сталинизацията на Източна Германия. Очевидна обаче е масовата реинтеграция и реабилитация на формалните членове на нацистките организации в съветската окупационна зона. Очевидни са и усилията в Източна Германия да бъде установена съветска власт и комунистическа диктатура — процес, при който политическата опозиция на “второкласните” лустрирани бивши нацисти би била сериозно препятствие. Това обяснява и неудовлетворителните резултати по отношение на един от основните аспекти на денацификацията, уговорен от Съюзниците — местоработата на бившите нацисти и най-вече на тези на отговорни постове.
Показателни са и данните за резултатите от денацификацията в контролираната от САЩ зона към 1950 г:
- Общо регистрираните при процеса на денацификацията германци са почти 13.5 милиона;
- От тях близо 10 милиона са такива, които не са санкционирани;
- Останалите 3.6 милиона са предложени за санкции;
- Прокурорите амнистират близо 2.5 милиона случая.
- Тежките престъпления са около 1700;
- Средните са над 22 хиляди;
- Леките — повече от 106 хиляди;
- 23 616 са лицата, които са лишени завинаги от правото да заемат публични постове;
- 125 510 са лицата, на които са наложени определени ограничения за обществени постове;
- Почти 31 хиляди са осъдени да полагат труд, без да са лишени от свобода;
- Осъдени са близо 1700 души.
Резултатите зависят от поставените цели, както в Западна, така и в Източна Германия. Денацификацията в съветската окупационна зона не постигна желания резултат, нацистите не бяха ефективно лустрирани, не и колкото в контролираните от САЩ, Франция и Великобритания територии, но в страната се установи съветска власт и комунистическа диктатура. Желязната завеса раздели страната за десетилетия, откъсвайки Източна Германия от света.
Вместо денацификация, в Източна Германия се провежда съветизация, при което членовете на Хитлерюгенд са използвани за укрепване на новата комунистическа власт. Съветският комунистически режим не си поставя за цел да отстрани нацистката идеология, а по-скоро да победи Хитлер и да завладее част от държавата, заедно с хората, ресурсите и технологиите. Не случайно, съветската военна администрация в Германия е имала отделно управление, занимаващо се с “научно-технически трансфер” от Източна Германия към СССР. Този подход залага бъдещи проблеми, а един от тях е, че след падането на комунистическия режим неонацистките настроения са изключително силни в Източна Германия.
Денацификацията в контролираната от СССР територия е подменена от съветизация.
