Поредни протести разтърсват медийното внимание и погледнато от новините, звучи сякаш полицията се готви за метеж. Добрата новина? Не се. Лошата новина? Развала. Именно това значи думата „корупция“, която иначе е заела голямо място в речника ни. Развалата, това е загниването в корена. Това е онова кардинално, дълбоко и необратимо сбъркване на системата, когато тя не може да се промени, затънала в собствените си грехове.
Те са много – корупция, безличност, дерибейство, притискане на почтените „ченгета“ в ъгъла от по-„упоритите“, които могат да си платят изкачването в стълбичката. Все едно, този текст няма за цел да им прави разбор, а да видим какво се случва, когато една силова структура завърши пътя, по който е поела полицията.
Преторианска гвардия
Един от най-ранните примери за подобна структура са преторианците – за своето прибл. 500-годишно съществуване гвардията е успяла да се превърне в синоним на подкупничество и триумф на „правото на силния“. При Републиката преторианци – това е охраната на определен пълководец. „Преторианската кохорта“ включва най-близкото обкръжение на генерала, което винаги трябва да е около него – писари, офицери, куриери, негови роднини и приятели.
Октавиан Август реформира тази система и създава първата наистина гвардия – 9 кохорти от по 1000 души всяка, които трябва да пазят реда в Италия, а в самия град имат полицейски и противопожарни функции. Преторианците се набират само от Италия, получават по-високи заплати, служат 16, а не 25 години, както останалите легионери. При император Тиберий и префекта на преторианците Елий Сеян гвардията окончателно се оформя като „силова структура“ на разположение на императора. Именно Сеян оформя и преторианския лагер извън Рим – от този момент нататък преторианците са независима сила, която до своето ликвидиране ще качва и сваля императори. Тиберий и наследникът му Калигула са убити лично от преторианските префекти – първият от Макрон, вторият от Касий Херея. Преторианците възкачват на трона император Клавдий. Префектът Макрин сваля Каракала и сам става император. Традицията, заложена още при смъртта на Август, при ново възкачване на трона новият император да прави „подаръци“ на войниците превръща императорския трон в заложник на преторианците, които ще го дадат на предложилия най-много пари. С времето граничните легиони започват да последват примера им и при смъртта на императора обикновено се появяват веднага няколко кандидати, което води до непрестанни граждански войни. Краят на организацията идва при Константин Велики, който създава собствена стража и ликвидира преторианците като „постоянно гнездо на метежи и разврат“.
Еничари
Yeniçeri (нова войска) е създадена от Мурад І през 1356 г. Идеята е била от покореното население да се осигуряват опитни кадри за администрацията (и наистина, много от тях правят шеметна кариера), а също и да се осигури въоръжена сила, вярна лично на султана, а не на турски бейове от Мала Азия, чиято вярност често била, меко казано, съмнителна. Еничарите се оформят като братство, нямат семейства –роби на султана. За еничари не се взимат мюсюлмани или евреи, жители на Истанбул, владеещите турски, женени, хора с някакъв недъг. Еничарите създават острието на османските завоевания и докато те са успешни, организацията остава в този си вид.
Приблизително с края на тези завоевания започват да се наблюдават и първите пукнатини в системата – еничари започват да стават (понякога даже срещу подкуп) и мюсюлмани, позволява им се да имат семейства, да имат някакъв занаят, много от тях започват откровен рекет и терор над населението. Еничарите се превръщат в мощен лост и нито един заговор не може да има успех без съгласието на агата на еничарите. Както преторианците, еничарите започват да качват и свалят султани и велики везири. Към ХVІІІ-ХІХ в. „еничарин“ вече е блага и безполезна държавна службичка без никакъв контрол от централната власт. През 1801 г. дори установяват собствен режим или, бихме казали днес, хунта в Белградския пашалък, срещу който първоначално и избухва Първото сръбско въстание от 1804 г. През 1826 г. султан Махмуд ІІ най-накрая успява да ликвидира жестоко организацията, а еничарските казарми са сринати със земята с артилерия. Еничарите са заменени от модерна армия по европейски образец.
Опричници и стрелци
И двете военни групи са „творение“ на руския цар Иван ІV, останал в историята като Грозни. „Опричь“ е руски архаизъм, който означава „отделно, разделено“ – държава в държавата. Опричниците са гвардията на руския владетел – конници, които носят за своя „емблема“ кучешка глава, символ на вярност, и метла, с която ще изметат враговете на монарха. Всъщност опричниците се оказват страховита сила, която тероризира основно самото руско население с жестокост, подходяща напълно на характера на самия Иван Грозни. Всеки, който бивал заподозрян в измяна, ставал тяхна жертва – обезглавен, сварен, набит на кол, разкъсан или изгорен. Опричниците участват в разоряването на Новгород като древният и богат град е разграбен, а огромна част от населението му – изклано. През 1572 г. Иван Грозни разформирова опричниците, а произнасянето на самата дума става углавно престъпление като вероятно мотив за действието му става лошата им слава зад граница и желанието му да бъде избран за крал на Полша.
Стрелците, от своя страна, са създадени с военната реформа на Иван Грозни от 1550 г. като първата руска редовна армия, въоръжена с огнестрелно оръжие. За пръв път техните качества се проявяват в превземането на Казан през 1552 г. и след този успех участват във всички военни кампании. Отделно от това стрелците изпълняват функциите на гарнизони, полиция и пожарна. Първоначално 3000, числеността им нараства на 20 000, 33 775, а към края на ХVІІ в. вече са 55 000. Също както и еничарите, стрелците започват да злоупотребяват със своето положение, да участват в политиката и да се намесват в борбите за престола. Последният им бунт е срещу Петър І Велики в подкрепа на полусестра му София Алексеевна през 1698 г. Стрелецките полкове са почти напълно разформировани, а много стрелци са обесени.
Вероятно някому кратката историческа справка няма да бъде интересна и ще реши „А нима нашата полиция е такава?“. Този текст няма намерение да хвърля петно върху онези честни полицаи, които си вършат работата. Но ако още са останали такива, те са оцелели в системата въпреки нея и без възможност да се изкачват в йерархията заради заслугите си. Напротив, ролята, която полицията изигра в протестите по-миналата и миналата година, и която играе сега ясно показва, че е окончателно развратена.
Тя може да не е стигнала до абсолютното дъно, но собственото ѝ поведение говори, че върви в тази посока. В момента тази институция тежи на гражданите, които плащат заплатите с данъците си, тежи на държавата, която вижда как силовата структура се превръща в нов център на властта, тежи на собствените си служители, които са всъщност нейни заложници. В този смисъл МВР наближава онзи критичен праг, когато реформата е напълно невъзможна без абсолютно изриване и изграждане на изцяло нова схема и подход, вероятно с изцяло нови служители. Ето защо е жизнено необходимо сега и не по-късно самата полиция да види ползите, които ѝ се предоставят и да настоява не за привилегии, а за нов модел, отговарящ на съвременните стандарти, за да избегне съдбата на преторианци, еничари и стрелци.
