„Но градът – това са хората, а не стени и кораби.“ - Тукидид
Новината за злощастната, защото смъртта винаги е зла, кончина за човек на границата на страната и обстоятелствата около нея тепърва ще се превръщат в новото чудо за три дни, за съжаление. В това време, когато се мерят патриотизъм и морал, живот и смърт и заявленията са все по-силни, просветеното внимание на читателя ще трябва да забележи, че започна „кампанията“ за избор на Ректор на Софийския университет.
Едва ли си струва на фона на драматичните конфликти, разтърсващи света, да наричаме това събитие битка, макар че и двамата кандидати имат достатъчно противоположни профили. Едва ли бихме могли да наречем и този частен случай съдбоносен за нацията, доколкото думи като Ректор и Университет стават все по-малко достойни за главната си буква, ударени от инфлацията на учебните заведения. И все пак позволявам си да взема пример със Софийския именно университет, доколкото именно той претендира да бъде водещ на нашето висше образование, уви, включително и в неговото обезсмисляне.
Особено ярък пример в това отношение са приветствените речи на ръководството на различни нива в Университета в началото на октомври са изпълнени с почти заклинателни фрази. Всяка година се произнасят две основни мантри, които изглежда трябва да хипнотизират множеството – първо, че Държавата не полага грижи за образованието и после, че въпреки това СУ е най-добрият.
Принципно и двете неща са верни. Но ако преди 15, например, години те са били проблем, който трябва да бъде решен, то днес те са се превърнали в почти религиозни фрази – „Амин.“ на постоянните молитви за пари и уважение, които се отправят от Ректората било към парламент, било към обществото въобще. Това самовнушение, че някой за нещо е длъжен, нараства в геометрична прогресия от дъното на университетската йерархия – студентите – където това чувство за избраност се наблюдава сравнително рядко към върха, който ни внушава какво щастие е да се учим зад вечно заключените главни врати на най-стария университет у нас.
Но освен магическа, тези заклинания изпълняват и защитна роля – те трябва да консервират университета като го поставят над нуждата от действителна реформа. Едно междинно състояние, в което се намира академичната общност в момента, прави наложителна следващата крачка – засилване на международните контакти, качествено обвързване на университета с пазара на труда, мандатност на преподавателите и изисквания за успеваемост на техните студенти и научна продукция от тяхна страна, финансиране, съобразено с това качество, а не на глава добитък, т.е. студент. И ако не се случат подобни промени, трябва ли да признаем, че „феодални старци“ от всички възрасти има не само в БАН и ще се възмутим ли от подобно заключение?
А образованието – това е единственият капитал, който имаме. Икономиката все още не е достатъчно силна, че да, грубо казано, „си надвием на масрафа“, а какво остава да обезпечаваме с нея международната си позиция. Армията и полицията са там, където Западна Европа е била през ХVІІІ в. – купуване на чинове, спекулации с доставки за армията, войници за пушечно месо – и също е непригодна да наложи нашето собствено мнение в редките случаи, когато то съществува. Единственият начин, по който може да „сме дали нещо на света“, то е, пак по Вазов, да дадем „на вси славяни книги да четат“, т.е. да осигуряваме такова качество на образованието и в такъв мащаб, че българската култура да придобие собствена тежест пред света, да бъде разпознавана и споменавана с тон на уважение, различен от елементарната учтивост.
В това отношение образованието какво иска и какво е готово да даде за него и не, тук протестите отлагат проблема, но в никакъв случай не могат да купят промяна, а само малко време – лъжовното спокойствие на невежествения. И така, преди избори за Ректор, образованието отново иска своя смисъл.
