Чудесно е, че все повече хора са наясно с бруталността на комунистическия режим в България, убивал хора, потъпквал разума и принизявал човеците до вещи. Система, унищожила предприемаческия дух на народа ни и нанесла почти непоправими щети изобщо върху неговата народопсихология. Силно се надявам, че това осъзнаване не се наблюдава само в моето обкръжение.
Но ми се иска вече да се отърсим от призрака на комунизма и от навика да търсим причината за всяка съвременна неправда в миналото. Защото капитализмът, макар и да води до значително по-ускорен прогрес, също има своите недъзи. И ако 25 години след прехода към демокрация и пазарна икономика все още не можем да се почувстваме свободни и прогресивни хора, това означава, че пожарът бушува тъкмо в съвременната ни капиталистическа система.
Законът за обявяването на комунистическия режим за престъпен е официално приет от Народното събрание преди 15 години. Лустрация, за съжаление, не е осъществена навреме, а вече, когато злините са сторени и олигархичният модел е развит и утвърден, е твърде късно да говорим за такава.
По-голямата част от хората, замесени в подмяната у нас, планирана и задействана най-вероятно от съветските тайни служби, вече не са измежду живите. Червеното минало на значителна част от съвременния ни икономически и политически "елит" към днешна дата е просто една подробност, макар и много значителна. Защото тези хора днес не са комунисти, а капиталисти, при това бесни такива. И проблемите, които има съвременното ни общество, не са исторически, а настоящи.
Ако агенти на бившата Държавна сигурност и бивши високопоставени комунисти днес заемат важни обществени и държавни постове, възпирайки цялостния обществен подем със своите наглост, некадърност, алчност и зависимости, то това вече не е проблем на тоталитарния режим. Съвременните ни беди са изпитания на капитализма, който продължава да се развива по нехуманния постсъветски модел, а не на тоталитарния режим, който, за щастие, е част от историята.
Всеки човек трябва да е запознат със злините и жестокостите, проведени по време на тоталитарния режим в България. Само така бихме могли да бъдем спокойни, че те никога няма да се повторят под каквато и да е форма, в която и да е система, дори и в настоящата. Но това трябва да се случва в училище, където би трябвало да се изучават подробно престъпленията на комунизма. Не би трябвало да се очаква това да е тема на разговор, докато седим на пейка в парка с приятели, докато висим във Фейсбук или пък в публицистичните предавания по телевизията.
Никому ненужно е да се обстрелваме с люти думи и остри погледи за това на кого баща му е бил партиен член, на кого дядо му е бил директор на завод, на кого леля му е пила лимонада лично с Тодор Живков. Нелепо е
Аз съм дете на демокрацията, роден съм след 10 ноември 1989 г. Наслушал съм се на разкази на представители и от двата лагера – и на хора, които се определят като жертви на комунизма, и на такива, които твърдят че са жертви на капитализма. Всеки има своята история и всеки е прав за себе си. За мен няма никакво значение каква е политическата ви принадлежност, стига да не се поддавате на крайни настроения.
Предците ни са се борили в продължение на десетилетия и столетия, за да извоюват по-нормално общество за себе си и за нас. За да може днес да живеем без взаимни предразсъдъци. За да може да се веселим заедно и да си помагаме, когато е нужно, независимо от това как си представяме, че трябва да бъде изградено обществото, в което живеем. И така трябва да бъде.
Ще ми се да гледаме повече напред, а назад да се обръщаме само за да си припомяме поуките от историята. Да се стремим да решим проблемите си днес, не да разчистваме твърде закъснели сметки от миналото. Да учим децата си да обичат, а не да мразят. Да бъдем нормални хора, не вечно изострени амеби.
Преди да станем леви, десни или либерални; русофили или прозападно ориентирани, ние се раждаме хора. Раждаме се и умираме като такива. Каквито и да сме, нека не губим човешкия си облик. След като днес можем да бъдем разумни, хуманни и миролюбиви, нека просто бъдем такива.
