Тръгнахме от Камчия в 2 и нещо следобед. Не е добра идея, когато трябва да вземеш около 500 километра на стоп, при периодични дъждовни бури по пътя и стъмване в 8.
Запътихме се с Наталия нагоре към разклона за Варна и Бургас, с двете ни раници, и по-малко от 30 лева в джобовете, ако трябва да се отдава значение на последното. Може би единственият проблем на Камчия, по моите разбирания за летуване, са шибаните малки мухи, които обграждат за наносекунди всеки движещ се обект. „Ей такова им е постоянно на кончетата,” както каза Нати. Мъкнейки самарите, за последно биехме шамари на въздуха около главите ни, които движения са постоянна характеристика на туриста в Камчия, не успял да влезе в хармония с резервата и неговите мухи.
Първата кола – двойка французи в софийски рент-а-кар. Качиха ни до разклона. „Йез, ви арр гоуин ту Балчиг. Ич-айкин из нот веррри попюларрр ин Фррранс, ит из веррри чип ту рррент-а-кар,” каза Мосю. Наслаждаваха се на България, но не и на насекомите. Също така им казали, че нашето с Наталия вървене по малкия път било опасно в Камчия, защото авджиите често стреляли по шум. Йе,йе, инджой Бългериа, бай.
На разклона зачакахме нова кола, посока Бургас. Май че беше тъп избор, при положение, че Варна беше на 15 километра, а Бургас на 100. Но пък магистралата от Бургас до София е по-кратка и по-нова. Хвала на Премиера-слънце. Може би трябва да го обвинявам за по-нататъшните приключения през този ден. И за много други „приключения”. Или пък да му благодаря ...
До Слънчев бряг ни качи двойка женени казанлъчани, които живеят и се изхранват във Варна. Момичето имаше изрусен хипстърски перчем, а пичът – прабългарска плитка на тила. Трикольорът се вееше от огледалото.
„Аз бях имигрирала,” вика мадамата, която всъщност емигрирала, но в някои езикови диалекти и житейски ситуации няма разлика между двете. „Но се върнах заради него. Той ме запали по патриотизма и тия неща”
Оженили се на 3-ти март, на Бузлуджа. Сватбеният им кордон бил препречен за 5 часа от ченгетата, заради преминаването на кортеж на тогавашния премиер Орешарски, награден от сватбарите с горди средни пръсти. Една от основните телевизии пък наградила тях с репортаж за събитието. Материалът за „най-българската сватба на 3-ти март, опорочена от чучелото Орешарски” избил рибата в сайта на медията и вместо само в сутрешния блок, накрая се оказал във всички дневни новинарски емисии.
Прабългаринът първо основно мълчеше, но после се заговори за обстоятелствата покрай сватбата им и нещата от живота. Пътуваха, защото той зарежда тату и пиърсинг студия по цялото Черноморие. По време на курсовете в движение намира при кой приятел по морето да спи. За тази конкретна вечер още не знаеха къде ще нощуват.
Прекара ни по някакъв страничен на главния път, който минаваше през малки села, на запад от брега. За разлика от натовареното главно шосе Варна-Бургас, тук имаше само камиони с дърва и разни украинци и латвийци в скъпи мерцедеси, които псуваха електронните навигации, прекарали ги оттук. На малките села вече забравих и имената. Не изглеждаше и много хора да ги помнят. „Сигурно по 2-3 души живеят тук,” викам. „По 2-3 души и 50 цигани,” показа си рогата прабългаринът. Не му се сърдя.
Оставиха ни на светофара до Слънчев бряг. Прабългаринът, по неговите думи, беше обиколил страната на стоп, и имаше понятие от нещата. На мястото хващахме трафика от Варна и от Слънчев едновременно и веднага след светофар, т.е. преди колите да са увеличили скоростта.
На три пъти отказахме да се качим само до Поморие. В крайна сметка, от покрайнините на българския Лас Вегас ни измъкна симпатичен мустакат чичка, в новичко джипче KIA. „Докато не си омързнем.” Всъщност до Стара Загора.
Човечецът живееше Добрия живот. Пенсиониран туристически предприемач във варненско, оженил едната си дъщеря във Франция, другата дал на мениджърът на „Subway” за България и Румъния, хобито на чичака бе да обикаля облагородените пещери и замъци из Европа. Имаше еднакво добре обосновани компетентни мнения за медиите, местната политика в Монпелие и недостатъците на българските преводи на „Алиса в страната на чудесата”. От тези хора, които им е присъщо и ненапрягащо да са добра компания на непознати.
Притесняваше се да си настъпва колата над 120. Ха-ха-ха. Какво идеше след него.
Остави ни на разклона на магистралата. Запознахме се там – казваше се Радо. Много е странно, как с толкова много качващи те шофьори изобщо не си разбирате имената. Не че трябва да ставаш приятел с всеки, ама знам ли ... В глобалната информационна клоака, която превръща всеки очен контакт в опит за грабеж, качването и пътуването на стоп е момент на сляпа солидарност и голямо нерационално взаимно доверие. Може би тази непринуденост премахва тия табиети, където уж са важни. Като този със запознаването. ‘Ба ли го.
Беше станало 7. Час, час и нещо до мръкване. Притеснение още нямаше, даже Наталия ми направи няколко позьорски снимки с вдигнат палец, на фона на магистралния залез. Тук истинските ни премеждия започнаха, казано банално.
Най-голямото не го очаквахме, след като първоначално ни подмина в най-лява лента и дори не разбрахме кога е спряло в аварийната, на сто метра напред и връща заден към нас. Бургаско Ауди S8. „До София,” викам. „Да... не... до Пловдив. Ама айде, че бързам!” вика ми. Идем.
На средна възраст, с тъмна коса, полошъртче и други кежуъл летни атрибути, първоначално не разпознах застаряващия горд бургаски тарикат, с неясни приходи, както си го представям – от рекет, не съвсем редовни плажни концесии и бетониране на диви морски кътчета. Сигурно беше приятел с Данчо Ментата от ДПС. Пък как точно тоя ще ни спре ...
Но в този момент още бяхме в блажено неведение. Седнахме отзад, а Чико, както сигурно е прякора му в дискотеките по морето, който сега му измислих, ни прехвърли грижите за най-миловидното малко кокерче или друга порода кученце, подобна на кокерче. „Чарли се казва. Ще ви го дам, че ми скача в скута и ми пречи,”. Българският Стайнбек, ама не съвсем ...
К’во няма да му скача в скута. Не го намирисах, ама Чарли сигурно се беше насрал и напикал десет пъти от Бургас до Стара Загора.
Возил съм се при мутри и преди. Включително ни е качвал с Наталия един иначе дружелюбен, татуиран бабаит на име Петьо, който си държеше стария SL на 180 от Пловдив до София. Постоянната скорост и едно изпреварване през аварийната лента, което направи, бяха притеснили Наталия, която описваше возенето при Петьо като „доста тегаво и опасно”. Ха-ха-ха. В сравнение с Чико, Петьо беше като оная бременната майка, избутана от колите на НСО.
За споменатите 15 минути Чико кажи-речи стигна до Пловдив, като се возихме почти постоянно с 280, ама не рейса до Студентски. Цифрата е точна. Изпреварвахме цистерни и тирове, които нямат никаква физическа възможност да разберат, че това се е случило. Залепвахме се за бронята на всеки друг запречил най-лявата лента (при 140, 160, 180 км/ч), всичко гарнирано с необходимите псувни и надута, колкото колоните позволяват, хаус музика. Ако ситуацията беше неспасяема и Чико не можеше да изпревари някой за по-дълго от 5 секунди, без да се замисля, с няколко резки движения прибягваше до услугите на аварийните ленти.
Чарли добре знаеше какво става и в един момент спря да ни се радва и просто си заби главата в скута ми, та да не гледа и вероятно – да не се насере. Ние обаче гледахме и на няколко пъти бяхме близо до това да се насерем. Особено като Чико реши да комбинира карането си, си с разговор по телефона с жена си. След него бе така любезен да ни обясни, че трябвало да спре по-рано, защото нещо отдясно му пушело (чудно!), и жена му го задминала с много, та затова сега бързал да я настигне. Копеле.
Логично, в един прекрасен и бързо достигнат момент, се оказа, че вече Чико трябва на свой ред да я изчаква. Спря на една бензиностанция, където небрежно да сипе още 100 лева захранка за личното си влакче на ужасите на българския тарикатлък. Разменихме си един поглед с Наталия и използвахме момента, оставяйки горкия Чарли на произвола на съдбата.
Въпреки всичко, не знам дали съм справедлив към Чико. Също така съм благодарен, че все пак ни качи.
Зачакахме на бензиностанцията. От преминаващите коли видяхме няколко наистина стреснати погледи на хора, които преди повече от половин час вече ни бяха подминали веднъж вдигнатите палци на Стара Загора. Чико обаче ни беше телепортирал и сега бяхме повторен тест за съвестта им. Призраците на липсващата солидарност.
Поради тази или друга причина, оказахме се зарязан гол пул по средата на дъската, а зарът не беше благосклонен. Най-сетне ни настигнаха вятъра и няколко тъмни дъждовни облака, а дневната светлина отиде да огрява Австралия. Мракът увеличаваше необходимата квота сляпо доверие, нужна на преминаващите, за да ни помогнат да завършим пътя си.
Над сгушената в собствените си ръце, заради поривите на вятъра и пръските дъжд, фигура на Наталия, и неадекватният ми вид на дълъг, кльощав льольо, все още по бански, който не може да се справи със ситуацията, се смилиха Пепи и Стоян.
Тя от Стара Загора, той от Стамболийски, беше ги събрал бизнесът на една немска компания, която строеше скелета, именно в Стамболийски. Там и отивахме. Скелета понякога високи 30 метра, и понякога дълги 1 километър. Егати скелетата. С песните на Джена за фон, при нормална скорост, двамата ни изслушаха и се смееха на разни наши стопаджийски премеждия в страната и чужбина. Искрено ни се смееха и си говорехме. Не е лошо.
Приютиха ни и ни нагостиха в една от малкото отворени кръчми в Стамболийски, където, като изключим няколко преминавания през гарата, идвах за пръв път. Много живот в града нямаше, освен опашката от млади хора пред лотомониторите на търговски обект от вече популярна верига, брандово решен в оранжево.
Без да досаждаме и да настояваме да присъстваме в разговорите, от спътниците ни и техни приятели добихме някаква представа за живота в градчето – ловните дружини, гаджетата, малкото забавления, работата по скелетата, продоволствения туризъм в близкия Пловдив и така. Разказаха ни и за един пич, който нямал нищо, после родителите му починали и отнякъде се появили 16 милиона наследство, а сега пак няма нищо. Или пък за друг някакъв, който имал няколко огромни и злобни каракачанки, но безопасността на гостите му идвала някак вторично.
Важна тема беше синът на Пепи, който можело да влезе в къщата на популярното риалити шоу, именувано по Оруел. Притесняваха я всичките интриги, хорското мнение, невъзможността да го защитава пряко ... Човешките неща.
Имаше възможност да притесняваме Пепи и Стоян, докато среднощният влак за София не премине през Стамболийски. Те бяха ОК с това, но се нави да дойде и да ни събере моя човек Иван Котката. Разделихме се с Пепи до моста над река „Марица”. Бялото „Поло” на Котката беше шестата поред кола, с която към полунощ най-накрая стигнахме у дома.
